— Какво?!
— Щом не иска да прости на мен, не виждам защо и Катрин трябва да страда от липсата на баща. Тя е почти на една година, а още не го е виждала.
Джудит стана и изтри ръце в престилката си.
— Ами ако Рейн откаже да ти я върне? Ще понесеш ли да загубиш и съпруга, и дъщеря си?
— Ще му съобщя, че му я изпращам до Коледа и че Гевин ще отиде да я вземе за празниците. Рейн ще спази уговорката, сигурна съм. За него това е въпрос на чест.
— Ами ако не се съгласи?
Клариса не отговори. С цялото си сърце се надяваше, че малкото момиченце ще спечели обичта на баща си и ще разтопи ледената стена, която Рейн бе издигнал помежду им.
След няколко дни, когато Катрин беше готова за път, Клариса едва не промени решението си и Джудит трябваше да я задържи насила. Придружена от двадесет рицари и две бавачки, малката дама потегли на път, изпратена от благопожеланията на роднините си и на всички прислужници.
Клариса чакаше с нетърпение писмата на бавачките. Рейн не й писа нито дума, но двете жени я осведомяваха редовно за здравето на детето и изпращаха писмата си по сложната мрежа от посредници, организирана от Гевин с помощта на Джослин.
Първото писмо на сестрата описваше какъв хаос настанал при пристигането на гостенката и колко смело се държало малкото момиченце. Къщата на Рейн, хората, които живеели в нея и самият Рейн уплашили до смърт бедната Катрин. В началото бавачката била готова да повярва, че лорд Рейн няма да обърне внимание на дъщеря си, но веднъж, докато си играели в градината, той извадил топката й от бодливия храст, а после седнал на една пейка и проследил игрите им. Катрин хвърлила топката на баща си, той я уловил и се засмял. После си играли цял час.
Писмата на бавачките ставаха все по-подробни, пълни с описания на конкретни случки: лорд Рейн извел Катрин на езда; лорд Рейн лично сложил дъщеря си да спи; лорд Рейн се заклел, че детето му може да говори; лорд Рейн твърди, че Катрин е най-интелигентното момиченце в цяла Англия.
Клариса се радваше на новините, но се чувстваше ужасно самотна. Искаше да бъде с мъжа си и да споделя радостите от израстването на дъщеря им.
В средата на ноември писмата престанаха да пристигат и едва малко преди Коледа се чу нещо за Катрин. Възбуденият Гевин влетя в стаята на Клариса и й извика, че Катрин се е върнала и чака в зимния салон.
Клариса се втурна като безумна надолу по стълбата. Стъпалата се размиваха пред очите й. Малката я чакаше насред стаята, облечена в скъпа рокля от златна коприна. Изглеждаше спокойна, самоуверена и изобщо не позна майка си. Не се бяха виждали няколко месеца и когато Клариса понечи да я прегърне, детето отстъпи крачка назад.
— Не ме ли помниш, миличко? — попита с треперещ глас Клариса.
Момиченцето отстъпи още една крачка назад, а когато майката отново протегна ръце, то се обърна, изтича при баща си и се вкопчи в краката му.
Клариса скочи на крака и погледна в дълбоките сини очи на Рейн.
— Аз… аз не те видях — прошепна изумено тя. — Мислех, че Катрин се е върнала сама.
Рейн не каза нито дума.
Сърцето на Клариса се качи в гърлото и едва не я задуши.
— Изглеждаш много добре — проговори тя в отчаяно усилие да се овладее.
Рейн се наведе и вдигна дъщеря си от пода. Клариса го изгледа ревниво и проследи как малката се сгуши доверчиво на широките му гърди.
— Исках да се запознаеш с дъщеря си — прошепна с пресекващ глас тя.
— Защо? — попита кратко той и този дълбок, плътен глас, толкова познат и толкова скъп, я накара да заплаче.
Все пак тя преглътна сълзите си и в гърдите й пламна луд гняв.
— Защо ли? — изсъска тя. — Защото не си я виждал никога, а аз не исках да я лиша от баща!
Тихият, спокоен мъжки глас потуши гнева й:
— Защо изпрати най-скъпото, което имаш на този свят, на мъжа, който те изостави, който не те подкрепи в трудните мигове?
Клариса застина на мястото си.
Рейн помилва нежно къдравата главичка на Катрин.
— Тя е прекрасно дете, добро и великодушно като майка си.
— Но аз не съм… — започна Клариса и гласът отказа да й се подчинява.
Рейн мина покрай нея и предаде Катрин на бавачката, която чакаше на вратата.
— Искаш ли да си поговорим?
Клариса кимна и го последва към камината. Рейн застана с лице към пламъците и заговори пламенно:
— Когато чух, че си отишла при краля, бях готов да те убия. Имах чувството, че си заявила на целия свят как Рейн Аскот не умее да се справя със собствените си проблеми.
— Никога не съм искала…
Той вдигна ръка, за да я накара да замълчи.
— Не ми е лесно, но трябва да го кажа. Докато живеехме в гората, знаех защо хората не те харесват. Ти беше много над тях и съзнанието за това ги възмущаваше. Когато започна да проумяваш, че си се държала зле, ти реши да поправиш грешката си. Ти се промени, Клариса. — Той помълча малко и продължи с натежал от болка глас: — Никак не е приятно да се погледнеш отстрана, да откриеш собствените си грешки, но понякога е нужно да станеш съдия на самия себе си. — Той сведе глава, отпусна могъщите си рамене и сърцето на Клариса се сви от съчувствие.
— О, Рейн! — прошепна задавено тя. — Аз те разбирам. Не е нужно да ми казваш нищо повече.
— Но аз искам да ти го кажа! — отговори страстно той и се обърна към нея. — Да не мислиш, че ми беше лесно да проумея колко съм бил слаб! И че една дребна, крехка жена като теб извърши нещо, което се оказа невъзможно за мен, силния мъж!
— Какво толкова съм направила? — попита с искрено учудване Клариса.
Рейн я погледна недоверчиво, после се усмихна и в очите му блесна любов.
— Сигурно съм смятал, че всичко трябва да стане по моята воля, защото съм пожертвал онова, което имам, за две дузини мръсни просяци. Може би ми е доставяло удоволствие да царувам над банда престъпници.
— О, не, Рейн! — Клариса протегна ръка и го дръпна за ръкава. Мъжът улови ръката й и я вдигна към устните си.
— Защо отиде при Хенри?
— За да го помоля да ти прости. За да го убедя, че трябва да разреши женитбата на Майлс и Фиона.
— Това нарани гордостта ми, Клариса — обясни глухо Рейн. — Аз си представях как ще вляза в покоите на Хенри с блестящата си броня и ще му говоря като равноправен. — На бузата му се появи трапчинка. — Вместо това при краля отиде жена ми и падна в краката му, за да моли за милост. Знаеш ли колко ме заболя…
— Не съм искала да те нараня… О, Рейн, бях готова да се влача в краката му, само и само да те спася!
Рейн стисна пръстите й толкова силно, че тя изохка сподавено.
— Бях заслепен от гордостта си. Искам… искам да те помоля за прошка.
Клариса беше готова да му изкрещи, че му прощава всичко, но разбра, че моментът е твърде важен, за да го пропусне.
— Сигурна съм, че ще продължа да правя неща, които ще нараняват гордостта ти.
— И аз съм убеден в това.
Тя го погледна изпитателно и вирна брадичка.
— И какво ще правиш, когато обидя чувството ти за чест?
— Ще побеснея от гняв. Ще ти крещя. Ще те заплашвам, че ще те убия.
