— Но ако успееш да издействаш кралската милост… — възрази тихо Джудит.
Клариса се обърна към Гевин:
— Ако ти беше на мястото на Рейн, щеше ли да поискаш от Джудит да отиде при краля и да се застъпи за теб? Нямаше ли да предпочетеш да се биеш като рицар?
Лицето на Гевин беше сериозно.
— Сигурно щеше да ми бъде много трудно да преглътна такова унижение.
— Унижение! — промърмори ядосано Джудит. — Ако Рейн бъде помилван, той ще се върне у дома и отново ще заживеем като едно семейство.
— И ще продължим да се караме зад стените на дома си — засмя се Гевин. — Разбирам Клариса. Не бих я посъветвал да отиде при краля против волята на съпруга си. Може би наистина е по-добре да се бием сами и да държим краля настрана.
Джудит понечи да му отговори, но погледна лицето му и се отказа. Клариса стана и излезе от стаята, без да посмее да погледне Джудит в очите.
Скоро обаче тя промени решението си — и причината за това беше нарастващият бяс на Роджър Чатауърт. Шпионите на Гевин се върнаха с новината, че Роджър се е заклел да убие както Майлс, така и Рейн, за да отмъсти за смъртта на Брайън и обезчестяването на сестра си.
— Рейн няма васали, с които да излезе срещу Чатауърт — разтревожи се Клариса. — А смятате ли, че Майлс ще успее да се пребори със стар и опитен воин като Роджър Чатауърт?
— Той може да разчита на подкрепата на всички мои хора — отговори спокойно Гевин.
— Ти говориш за война! — изкрещя сърдито тя. — Война между два благородни рода, която ще те лиши от земите ти, а кралят… — Тя млъкна и сведе глава. Всичко зависеше от краля.
Очите й се напълниха със сълзи и тя избяга от стаята. Нима тя беше единствената, която беше в състояние да спре надигащата се война? Веднъж бе казала на Джослин, че ще направи всичко, за да спаси живота на Рейн, че предпочита да го види в прегръдките на друга жена, само не и мъртъв. Ала когато стори онова, което чувството й подсказваше, той побесня от гняв и едва не я прогони завинаги. Той не искаше жена му да се меси в мъжките дела, особено когато беше засегната честта му.
А какво щеше да стане, ако тя откажеше да отиде при краля, ако се стигнеше да война? Дали щеше да живее щастливо със съзнанието, че Рейн е загинал с неопетнена чест? Или щеше да се проклина до края на дните си, че дори не е направила опит да предотврати убийствата и насилието?
След като седя дълго в стаята си, тя се изправи с тихо достойнство, приглади роклята си и слезе в зимния салон, където Гевин и Джудит играеха на домино.
— Ще отида при краля — заяви решително Клариса. — Ще му пея с цялата сила на гласа си, ще пълзя, ще моля, ще прося, ще направя всичко, което е необходимо, за да измоля помилването на Рейн и женитбата между Майлс и Фиона.
Клариса стоеше пред кралските покои и тялото й трепереше неудържимо. Страх я беше, че роклята ще се свлече от раменете й. Какво търсеше тя, дъщерята на бедния градски адвокат, в кралския дворец?
Крясъкът, който достигна до ушите й откъм стаята, и шумът от чупещо се дърво я накараха да затаи дъх. Само след секунда вратата се отвори и един мършав мъж с флейта в ръка напусна на пръсти кралските покои. На бузата му пламтеше огромно петно. Мъжът погледна пренебрежително дребната жена, която чакаше реда си.
— Днес кралят е в ужасно настроение. Надявам се, че в слабичкото ти тяло се крие силен глас, иначе няма да постигнеш нищо.
Клариса се изправи в целия си ръст и се изсмя злобно.
— Сигурна съм, че кралят е очаквал от теб музика, а не скрибуцане, и че именно ти си развалил настроението му.
Мъжът изръмжа нещо неразбрано и я остави сама.
Клариса подръпна нервно роклята си, прекрасно творение от тъмнозелено кадифе, чиито ръкави и деколте бяха обшити със златни конци и платът беше станал твърд като метална плоча. Роклята беше измислена от самата Джудит, а на прекрасната шарка бяха изобразени кентаври и елфи, свирещи на различни инструменти.
— Надявам се роклята да ти донесе късмет — беше я изпратила Джудит.
— Влез вътре и чакай — нареди един облечен в черно мъж, който бе проврял глава през вратата. — Негово величество ще те изслуша, когато намери време.
Клариса вдигна от пода цитрата си, прекрасен инструмент от розово дърво, украсен със слонова кост, и последва непознатия.
Стаята на краля представляваше огромно помещение с дъбова ламперия, богато обзаведено, но в никакъв случай не по-красива от стаите в Аскот Касъл. Клариса се огледа изненадано. Беше очаквала, че в кралските покои всичко ще бъде от злато.
Тя зае място, където й посочи мъжът, и продължи да се оглежда. Кралят седеше в огромно червено кресло, но Клариса нямаше да разбере, че именно той е господарят тук, ако от време на време някой не се покланяше пред него. Тя видя едър, мрачен, уморен мъж, който често надигаше сребърната чаша с вино. В устата му бяха останали твърде малко зъби, всичките черни и изгнили. Смръщил чело, той се бе втренчил в младежа, който свиреше на лютня пред него, и бедният музикант ставаше все по-нервен. Въздухът беше зареден с напрежение, докато момъкът с лютнята напразно се опитваше да развесели краля.
При звука, който отекваше в голямото помещение, и при сковаността, с която слушаха присъстващите, не беше чудно, че кралят изглеждаше недоволен. Музиката, която се правеше тук, не беше в състояние да прогони тъгата му. Ако аз бях на мястото на краля, помисли си раздразнено Клариса, щях да обединя музикантите в група и да ги предизвикам да опитат съвсем нова музика. Ако те се забавляваха от импровизациите си, кралят също щеше да изпита удоволствие от музиката им.
Клариса поседя още малко неподвижна. Днес бяха поканени единадесет музиканти. От известно време кралят отказваше да излиза от покоите си, дори бе отказал да присъства на погребението на кралицата. Клариса беше чакала цяла седмица, докато й разрешат да свири и пее пред Негово величество. Дали и тя щеше да трепери и да се изнерви като всички преди нея?
Тя пое дълбоко дъх, стана и след като изпрати кратка молитва към небето, се обърна към най-близкия певец с цялата сила на гласа си.
— Стига толкова! Скоро ще разплачете всички ни, а ние се нуждаем единствено от веселие. Стига тъга! — Някой сложи ръка на рамото й, за да я спре, на Клариса виждаше само крал Хенри. — С ваше позволение, Ваше величество — продължи учтиво тя и направи реверанс. Кралят й махна с ръка, без да я поглежда. Клариса усети как сърцето й бие лудо в гърлото. Дали щеше да успее да накара музикантите да й съдействат? — Можете ли да свирите на арфа? — попита тихо тя, без да обръща внимание на враждебния поглед на колегата си.
— Защо не чакаш, докато ти дойде редът? — изсъска ядно той.
— Защото ще загубя много повече от теб. Ако сме заедно, магията ще стане по-лесно. — Тя изкриви глава и попита предизвикателно: — Или талантите ти са ограничени?
Мъжът я изгледа замислено, после кимна с глава и вдигна арфата си от пода.
Клариса се върна към спомените си за момчешкия хор в Моретон и започна да командва мъжете, както си знаеше. Нареди ги в живописна групичка и им раздаде инструментите, които бяха натрупани в един ъгъл.
Щом музикантите се настаниха на столчетата, тя застана пред тях и засвири весела мелодия, като отмерваше с крак ритъма. Когато половината музиканти я последваха, тя запя с пълен глас и двама от мъжете веднага я придружиха. Лицата им се разтегнаха в широки усмивки.
Клариса умираше от нетърпение. Струваше й се, че музикантите се бавят ненужно дълго, и се успокои едва когато мъжът на чембалото съедини гласа си с нейния. Музикантът с арфата поде мелодията и божествените струни й вдъхнаха нова смелост.
Клариса бе избрала стара песен, защото се надяваше, че всички я знаят, но вероятно музикантите се смущаваха от интерпретацията й. Мъжът, на когото беше дала дайрето, измъкна от купчината инструменти
