— Рибите. Спасяваше китовете и миришеше на водорасли. Нищо ми няма. Значи Чарлз е приготвил вечерята и бебешките храни?
— Това ли те притеснява? Че се възползвам от нещо, което ти си платил? Виж, ако искаш, можем да й кажем истината още сега. Ще й кажем, че си мултимилионер или може би вече милиардер? — и че можеш да купуваш пълни с мебели бебешки стаи само с джобните си пари. Това ли искаш?
— Не — отвърна бавно Джейсън, докато Дейвид вземаше кутиите с играчки за коледната елха. Беше виждал тези кутии през цялото си детство и знаеше какво има във всяка от тях.
Изведнъж Дейвид спря и погледна втренчено брат си.
— Да не си започнал да си падаш по нея? Искам да кажа, нали няма да се състезаваме с теб за една жена?
— Не ставай смешен! Ейми изобщо не е мой тип. А и няма никаква идея за бъдещето си. Не знам как смята да издържа детето с този нищожен доход. Няма работа, нито изгледи да си намери такава. Не умее да прави нищо друго, освен да чисти. Но въпреки че се намира в такова положение, е по-горда от всеки, когото съм срещал досега. Ако й кажеш кой съм, ще ме изрита и със сигурност ще изхвърли след мен всички мебели на уликата. Целия следобед търка колата, която ми купи Паркър, за да ми изплати онези двеста и петдесет долара. Само да знаеш…
Вече вървяха към къщата, а Джейсън продължаваше да говори.
— Какво да знаех? — попита тихо Дейвид.
— Жените, с които излизам, ми искат по петстотин долара само за да дадат бакшиш на жената в тоалетната. А онази с китовете… тя пък излизаше с мен само когато правех дарения за организацията й.
— И какъв ти е проблемът тогава? — попита Дейвид.
— Защо си се вкиснал толкова?
— Защото малкото ми братле ме прекара да стоя в този затънтен град, да ходя по бебешки магазини и да мъкна стари играчки за елха. Отвори вратата, ако обичаш! Не, на другата страна! Трябва първо да дръпнеш към теб и едва тогава да завъртиш бравата. Твоят ли телефон звъни или моят?
— Моят — отговори Дейвид, когато влязоха в къщата. — Да? — каза той в слушалката. — Да, да, ясно. Идвам веднага. — После затвори и погледна със съжаление Ейми, Джейсън и бебето. — Няма да мога да остана. Спешен случай.
— Ужасно съжалявам! — рече Ейми. — Толкова работа свърши, а сега не можеш да останеш.
— Да, много жалко — каза Джейсън и отвори вратата пред брат си. — Но когато те зове дългът, трябва да се отзовеш.
Дейвид се намръщи и тръгна към вратата.
— Можем да украсим елхата утре. Наистина бих искал да видя как ще реагира Макс, когато види за пръв път лампичките.
— Ще направим видеозапис — каза бързо Джейсън. — А сега мисля, че е по-добре да вървиш, докато не е умрял някой.
— Да, така е — отвърна Дейвид и за последен път хвърли към Ейми поглед, пълен със съжаление. — Ще се видим… — Но не успя да довърши, защото Джейсън му затвори вратата под носа.
— Не бяхте особено мил с него — рече Ейми, като направи всичко възможно да го погледне намръщено, но на устните й играеше усмивчица.
— Бях ужасен — съгласи се Джейсън, — но ето че сега за двама ни остава повече храна. А и съм много по-добър от него в украсяването на елхи.
— Така ли? Има още много боб да ядете, докато ме стигнете. Аз съм украсявала елхи, които са разплаквали самия Дядо Коледа.
— Аз пък веднъж украсих елхата толкова красиво, че Дядо Коледа не пожела да си тръгне и се наложи да го изтикам навън на снега. Накрая, тъй като продължи да упорства, трябваше да отида с шейната му и да раздам подаръците.
Ейми се засмя:
— Печелите. Да видим какво има в тези кутии.
— Тц! Първо ще ядем. Искам да видя какво мисли Макс за бебешките храни. Тази камина работи ли?
— По-добре от фурната — отговори Ейми.
— Повтарям: тази фурна работи ли?
Ейми се изкикоти.
— Ако капакът на комина се отвори много широко и огънят се напали съвсем близо до задната стена, всичко ще бъде наред. Но иначе много пуши.
— Имате опит с нея, нали?
— Да кажем само, че имах във фризера малко свински пържоли и първия път, когато се опитах да запаля огън в нея, те се превърнаха в резени пушен бут.
Джейсън се засмя на свой ред и Макс също прихна, като се удряше с юмручета по краката и едва не събори майка си.
— Смешно ти се струва, така ли? — рече Джейсън, като все още се кикотеше, взе момчето на ръце и го подхвърли нависоко. Макс се разписка от удоволствие и накрая се разхълца. Но Джейсън започна да го гъделичка и той продължи да пищи. Когато най-сетне спря и притисна изпотеното бебе до себе си, видя, че Ейми го гледа, както не го бе гледала никоя друга жена в живота му.
— Вие сте добър човек, господин Уайлдинг. Много добър.
— Искате ли да ме наричате Джейсън? — попита той.
— Не — отговори тя и се обърна на другата страна. — Аз ще стопля вечерята, а вие запалете пушалнята.
Неизвестно защо, отказът й да го нарича по малко име му достави удоволствие. Той остави Макс на пода и се зае с огъня. Отне му доста време, защото на всеки три минути се налагаше да спасява бебето от някоя застрашаваща живота му опасност. Но най-сетне огънят беше запален, без да задими много, Макс се беше заиграл с часовника му „Брайтлинг“ (вече никога нямаше да бъде същият), а Ейми влезе в стаята с огромна табла с храна. Имаше и бутилка вино с две чаши. Джейсън вдигна едната, като наблюдаваше цветовете на течността в оловния кристал. „Уотърфорд“.
— Дейвид знае как да живее, нали?
— Чувствам се виновна, че ям всичко това без него — рече Ейми. — Все пак той е спечелил тази вечеря с лекарските си умения.
— Винаги можем да я завием, да я сложим в хладилника и да я изядем утре.
Ейми сведе поглед към прекрасните ястия на таблата. Имаше салата от пресни марули и зеленчуци, агнешко печено, картофи…
Тя отново вдигна поглед към Джейсън.
— Нямам найлонови пликчета.
— Значи е решено. Просто ще се наложи да го изядем сами.
— Предполагам, да — отвърна сериозно Ейми; след това и двамата избухнаха в смях и се заловиха с храната.
Макс седеше в скута на Джейсън с огромен лигавник на гърдите и изяждаше всичко, което му подаваха в устата. Макар Ейми да смяташе, че синът й не обича твърда храна, той излапа цяло бурканче агнешко със зелен пипер, а след това продължи с намачканите картофи с чесън в чинията на Джейсън.
— Но аз смятах, че бебетата обичат безвкусна храна! — каза удивено Ейми.
— Никой не обича безвкусна храна — промърмори под нос Джейсън.
Половин час по-късно Ейми накърми Макс и той заспа с ангелска усмивка на личицто.
— Как мислите, заради храната ли има такъв вид или заради новата стая? — попита Ейми и погледна с обожание сина си, който спеше в новото си креватче.
— Мисля, че е щастлив, защото има такава любяща майка — отвърна Джейсън и се усмихна, когато видя поруменялото й лице.
— Господин Уайлдинг, ако не ви познавах, щях да си помисля, че флиртувате с мен.
— Предполагам, че и по-странни неща са се случвали — отговори Джейсън, но видя, че Ейми го гледа
