праскова. Огледа безмълвно мокрите дрехи, които висяха навсякъде из кухнята. Много отдавна, още когато бяха деца, баща им простираше в стаята мокрите дрехи, но тази миризма не можеше да се забрави лесно.
— Какво е станало със сушилнята?
— Счупи се преди година и все нямам пари да я занеса на поправка. Но пък пералнята ми работи великолепно.
Джейсън стана, сложи ръце на кръста си и се протегна, а след това отиде зад Ейми и изключи ютията.
— Трябва да ги изгладя. Трябва да са…
— Идете да си легнете — каза тихо Джейсън. — Не, нито дума повече! Идете да си легнете. Поспете.
— Но Макс… И дрехите, и…
— Вървете! — заповяда тихо Джейсън и за момент му се стори, че Ейми ще се разплаче от благодарност.
Той посочи усмихнато с глава към спалнята. Ейми влезе в нея с облекчение и затвори вратата.
— А сега, старче — рече Джейсън, — да видим дали си спомняме как се правеше това.
След това включи отново ютията и я вдигна.
В осем клетъчният телефон на Джейсън иззвъня и той го притисна до ухото си с рамо, докато довършваше гладенето на една риза.
— Събудих ли те? — попита Дейвид брат си.
— Разбира се — отвърна Джейсън. — Знаеш колко съм мързелив. Не! Макс, остави това! Какво искаш, братле?
— Искам малко време насаме с Ейми. Спомняш ли си? За това беше всичко. Искам довечера и утре вечер да я изведа. Дори намерих билети за бала „Белрингърс“.
Джейсън знаеше, че този бал е единственото светско събитие в цялата западна част на Кентъки, на което си заслужава да се отиде, и че е почти невъзможно да се намерят билети за него.
— И кого ти се наложи да убиеш, за да вземеш билетите?
— Не съм убивал. Спасих живота на председателя на някакъв комитет. Както и да е, той ми даде билетите. Бъдни вечер. Тогава ще й задам големия въпрос. Джейсън? Джейсън?! Там ли си?
— Извинявай — отговори Джейсън, когато се върна на телефона. — Макс беше хванал кабела на една лампа и тъкмо се канеше да го захапе. Какво казваше?
— Казах, че утре ще помоля Ейми да се омъжи за мен. Джейсън? Там ли си? Какво прави Макс сега?
— Нищо не прави! — каза троснато Джейсън. — Той е страхотно хлапе и не прави нищо лошо!
Дейвид помълча малко.
— Не съм искал да намеквам, че прави нещо „лошо“. Просто децата на неговата възраст се навират къде ли не. Това е нормален и естествен процес от израстването и ще…
— Няма нужда да ми говориш с този лекарски тон — изръмжа Джейсън.
— Боже, в какво лошо настроение си тази сутрин! Както и да е, къде е Ейми?
— Не че е твоя работа, но е в леглото си и спи, а аз се грижа за Макс и гладя — добави той, като знаеше, че Дейвид сигурно ще припадне при тази новина.
— Какво правиш?
— Гладя. Паркър е изцапала с кал дрехите, които ми е изпратила, така че Ейми ги изпра, а аз сега ги гладя. Да не би да виждаш нещо нередно в това?
— Не — отвърна тихо Дейвид. — Нямах представа, че умееш да гладиш, това е всичко.
— А кой, мислиш, ти гладеше дрехите, когато беше малък? — озъби му се Джейсън. — Татко ли? Ха! Той трябваше да печели пари, за да се храним, така че ми се налагаше да… Няма значение. Какво искаше да ми кажеш? Чакай, трябва да взема Макс.
— Джейсън, скъпи ми братко — рече Дейвид минута по-късно. — Мисля, че е по-добре да поговоря с Ейми. Искам да излезе с мен довечера и утре вечер и смятам, че трябва да я попитам лично.
— Тя е заета.
— Да не би да става нещо, за което трябва да знам? — попита Дейвид. — Да не би вие двамата с Ейми…
— Не! — побърза да отрече Джейсън. — Последното нещо, което ми трябва в живота, е една смахната, хвърчаща из облаците жена. Мъжът, който я вземе, ще трябва да се занимава само с нея. Истинско чудо е, че умее да си връзва обувките. Не може да издържа дори себе си, камо ли едно дете и…
— Добре, добре, схващам картинката. Е, какво мислиш?
— За кое?
Дейвид въздъхна тежко.
— Имаш ли нещо против да изведа Ейми довечера и утре вечер? Ще можеш ли да гледаш хлапето?
— Мога да гледам Макс цяла вечност — рече малко ядосано Джейсън. — Разбира се, че можеш да изведеш Ейми. Сигурен съм, че ще й е много приятно да поизлезе.
— Мисля, че трябва да я попитам сам.
— Нямам намерение да я събуждам само за да говори по телефона. В колко часа трябва да е готова?
— В седем.
— Добре. А сега ми дай Паркър.
— Тя е… ъъъ… още не е станала.
Слисан, Джейсън забрави ютията върху гърба на ризата и я изгори.
— Ах, пущината! — възкликна той и вдигна ютията. — Събуди я! — нареди на брат си и се изненада, когато Паркър се обади почти незабавно.
След секунда, когато успя да се окопити от изненадата, Джейсън й заповяда да намери още два билета за бала „Белрингърс“.
— Знаете, че това е почти невъзможно — отвърна тя и Джейсън отново загуби дар слово. Какво ставаше със секретарката му? Никога досега не се бе спирала пред невъзможното.
— Намери! — рече раздразнено той.
Изобщо какво ставаше с целия свят? Първо, двама от вицепрезидентите му се намесваха в личния му живот без негово позволение, а сега Паркър казваше, че ще й е трудно да изпълни желанието му. Ако му трябваше човек, който да не може да направи и невъзможното, нямаше да й плаща тази безбожно висока заплата.
— Изпрати ми един костюм от апартамента ми в Ню Йорк — продължи той, — а на Ейми ще й е нужно нещо подходящо за бала. Кой беше онзи магазин на Пета?
— „Диор“ — долетя незабавно отговорът на Паркър.
— Точно така. „Диор“.
— Кого да повикам да ви придружава? — попита тя.
— Да ме… О, да, някой, който да ме придружава — рече той и осъзна, че дори не е и помислил за това. Но всъщност не се беше замислил за нищо, иначе щеше да се запита защо ще ходи на бала, когато от него се очаква да си стои вкъщи и да гледа бебето. А когато и двамата излезеха, кой щеше да се грижи за Макс?
— Смятам, че има доста жени, които ще се отзоват моментално на поканата ви — казваше Паркър с експедитивния си, делови маниер.
Джейсън се замисли за многото жени, които винаги му бяха подръка. Веднага обаче осъзна колко гадно биха се държали те с Ейми… и колко ще любопитстват.
— Намери си рокля, Паркър. Ти ще ми бъдеш дама на бала.
Паркър на свой ред се сащиса и Джейсън почти се усмихна, когато усети колебанието в гласа й.
— Да, господине — каза най-сетне тя.
— А, и изпрати тук фризьор за Ейми. Измисли някаква история, така че да не разбере, че това е подарък от мен.
— Да, господине — отвърна тихо Паркър. — Нещо друго?
