— Няма никакъв Арни?
— Това просто е собственикът на фабриката за картофен чипс.
Отне му няколко секунди, докато я разбере, след това отново я притегли в прегръдките си.
— Това съм аз. Аз купих фабриката и я нарекох на прачичо си.
— Ами Дорийн? — Ейми искаше да каже и нещо повече, но не бе в състояние да мисли, докато ръцете на Джейсън шареха по тялото й.
Той я прегърна с цялата си сдържана досега страст, като я целуваше сякаш с цялото си тяло.
— Обичам те, Ейми — прошепна той срещу устните й. — Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. Дорийн си измисли, че сме сгодени… Смяташе, че ми прави услуга. Опитах се да ти обясня.
Облекчената й въздишка каза всичко. Вярваше му.
Джейсън я притегли още повече към себе си и я погледна в очите.
— Не си отивай, Ейми! Моля те, не си отивай! Остани с мен завинаги!
Какво можеше да му отговори освен „да“?
— Да — прошепна тя. — Да!
След това вече нямаха сили да говорят. Започнаха да късат дрехите си, дърпаха, деряха, сваляха и въздишаха от удоволствие при вида на всеки сантиметър оголена кожа. Когато най-сетне останаха голи, строполиха се върху дюшека, който Макс използваше за следобедния си сън, и когато Джейсън проникна в нея, тя ахна от удоволствие и удивление. Как бе могла да напусне този мъж? Как бе могла…
— Ейми, Ейми! — шепнеше непрестанно Джейсън. — Обичам те, обичам те!
Ейми можеше да отговаря само:
— Да!
Един час по-късно двамата лежаха неподвижно върху дюшека, изтощени и здраво прегърнати.
— Разкажи ми всичко! — каза тя със заповеден тон. — Искам да знам за всички жени, за всичко. Това, което виждам, и това, което чувствам, че излъчваш, са две различни неща. Искам да те разбирам, да те познавам, но не мога. Имам нужда от думи.
Отначало Джейсън не чувстваше особена охота да говори — все пак никой мъж не обичаше да казва на една жена колко много се нуждае от нея. Но щом започна, не успя да спре. Самотата умее добре да развързва езиците. Едва когато срещна отново Ейми и Макс, бе разбрал колко празен е животът му.
— Съжалявам — каза искрено тя. — Съжалявам за болката ти.
Разказа й колко трудно му е било в Абърнати, как са му се съпротивлявали жителите на града.
— Мислех, че ще са ми благодарни, но не им беше приятно един нюйоркчанин да идва тук и да се разпорежда с тях.
— Но ти си роден и отраснал тук — рече Ейми. Когато Джейсън не отговори, тя се отдръпна и го погледна.
— Какво се е случило между теб и този град? И баща ти? — попита внимателно. — Дори и Милдред не поиска да ми каже.
Мина известно време, преди Джейсън да отговори:
— Понякога човек трябва да се изправи пред най-големите си страхове и… — Той си пое дълбоко дъх. — Знаеш, че майка ми умря, когато Дейвид беше съвсем малък.
— Да. И знам, че на баща ти му се е наложило да отгледа сам две момчета.
— Това е едната версия — рече ядно Джейсън, но след това се спря. — Баща ми нямаше много време за хлапета, така че когато майка ми умря, той ни остави сами да се грижим за себе си.
— Аха. Предполагам, това означава, че те е оставил сам да се грижиш за Дейвид.
— Да.
— Но не за това се сърдиш на Абърнати, нали?
Джейсън отново се позабави, преди да отговори, сякаш му бе нужно да се овладее.
— Майка ми беше светица. И не можеше да бъде друга, след като беше омъжена за студенокръвно копеле като баща ми. Когато разбрала, че умира, тя не каза на никого. Не искала да бъде товар за околните, затова ходила на лекар сама и премълчавала резултатите, а ние продължавахме да си живеем, сякаш нищо не се е случило.
Когато направи пауза, Ейми усети напрежението в мускулите му.
— Но една от клюкарките на Абърнати я видяла в кафенето на един мотел на около петдесет километра оттук и се върнала в дома си, за да разпространи мълвата, че госпожа Уайлдинг върти любов извън града.
— И баща ти е повярвал — каза тихо Ейми.
— О, че как иначе! Толкова силно повярва, че й го върна, като скочи в леглото с някаква разгонена малка кучка… — Той замълча и остана така, докато не се успокои. — Аз бях този, който откри истината. Избягах от училище и се скрих на задната седалка в колата й. Бях в чакалнята на лекаря, когато тя излезе от кабинета му. Накара ме да обещая, че няма да кажа на баща ми. Каза, че животът трябвало да се живее, а не да се скърби.
— Иска ми се да съм я познавала — рече Ейми.
— Беше чудесен човек, но имаше лоша орисия.
— Имала е две деца, които са я обичали, а, изглежда, и съпругът й е бил луд по нея.
— Какво?! — ахна Джейсън.
— Как прие новината, че жена му ще умре?
— Не каза и дума за това, но след погребението се затвори в една стая и остана там три дни. Когато излезе, започна да работи извънредно, така че почти никога не се връщаше у дома, а доколкото си спомням, никога повече не спомена името й.
— И се съмняваш, че я е обичал?
Ейми притаи дъх. Може би беше отишла твърде далеч. Хората държаха на убежденията си и не обичаха да им се противоречи.
— Предполагам, че я е обичал — каза накрая Джейсън. — Но бих искал да обичаше нас повече. Понякога ми писваше да съм и баща и майка на малкия си брат. На моменти ми се искаше… да поиграя на футбол като останалите деца.
Ейми не каза нищо, но виждаше какво възпитание е получил. Баща му го бе научил, че печеленето на пари е всичко и че ако работиш достатъчно, можеш да заглушиш болката, самотата и всички други неприятности.
Тя се сгуши в него и усети възбудата му. Но Джейсън се сдържа.
— Ами твоят живот? На теб като че ли ти е потръгнало.
Беше й на върха на езика да му каже, че се е справила много добре, че неусетно е направила цяло състояние и няма нужда от мъж. Но думите така и не излязоха от устата й. Беше време да му каже истината.
Ейми си пое дълбоко дъх, за да успокои разтуптяното си сърце.
— Да, потръгна ми, но отначало се страхувах да не би с Макс да гладуваме — каза най-сетне тя. — Много глупаво постъпих, като избягах.
— Защо не ми се обади? — попита той. — Щях да ти помогна. Щях…
— Гордост. Винаги съм страдала от прекалена гордост. Когато открих какъв всъщност е Били, трябваше да го напусна, но не можех да понеса хората да приказват, че съм се отказала само защото съм открила у него някои недостатъци.
— Недостатъци ли? — рече слисано Джейсън.
Ейми се обърна настрана и сложи ръка на бузата му.
— Бракът ми с Били беше ужасен — каза тя. — Чувствах се страшно нещастна. Мразех алкохола и наркотиците, но мразех и неговата слабост; както и това, че бе в състояние да пожертва всичко, само и само да му е добре.
— Когато си го срещнала… — започна тихо Джейсън.
— Беше в един от трезвените си периоди. Но трябваше да се усетя. Постоянно се изпускаше за разни неща, за които по-късно си спомних и които можеха да ми подскажат какъв е всъщност. Когато пък се появи ти, беше толкова съвършен, а после открих, че и ти, подобно на Били, имаш друг живот. Не можах да го понеса. Избягах. Просто грабнах сина си и хукнах, без да се обръщам. Можеш ли да ме разбереш?
