— Да — повторих аз наивно.
— Тъй, а колко можеш да печелиш? — запита тя. — Колко можеш да изкараш на ден с труда си?
— Три пенса, когато преда, и четири, когато шия.
— Уви, бедното ми момиче — изсмя се тя. — За какво ще ти стигнат тия пари?
— За да се издържам сама, ако вие ме оставите да живея с вас — казах с такъв умолителен глас, че на горката жена сърцето й се обърнало, както по-късно сама ми каза.
— Но с тези пари не можеш да се издържаш и да си купуваш дрехи — каза тя. — А кой ще купува дрехи на госпожицата? — добави старицата, като ми се усмихваше през цялото време.
— Тогава ще работя още повече — отвърнах — и ще имам пари за всичко.
— Бедно дете — каза тя, — с това няма да можеш да се издържаш; едва ли ще ти стигне за храна.
— Тогава няма да си купувам храна — рекох аз простодушно, — само ме оставете да живея с вас.
— Какво, значи, ще живееш без храна? — възкликна тя.
— Да — отвърнах детински и продължих да плача сърцераздирателно.
Това не беше някаква тактика от моя страна, а просто естествена проява на характера и невинността ми.
Гласът ми, изпълнен с копнеж, разплака тази жена, у която имаше толкова майчинска нежност, и най- после и тя зарида като мен, хвана ме за ръка и ме изведе от класната стая.
— Хайде — каза тя, — няма да постъпиш на работа и ще живееш с мене.
Това ме успокои за известно време.
Моята наставница ходеше понякога у кмета и там станало дума за моя случай. Тя му разправила цялата история, която така му харесала, че той повикал жена си и двете си дъщери да я чуят и те, и както можете да си представите, всички много се забавлявали с нея.
Не мина и седмица и изведнъж ето че жената на кмета и двете и дъщери пристигат на гости, за да видят училището и питомците му. След като поразгледаха наоколо си, дамата се обърна към моята наставница:
— Кажете ми, моля ви се, госпожо, кое е момичето, което ще става дама?
Аз я чух и ужасно се уплаших, макар че не знаех защо. Тогава гостенката дойде при мен и ме заговори:
— Какво работите сега, госпожице? — запита тя. Думата „госпожице“ не беше никога произнасяна в нашето училище и аз се питах дали не е някаква обидна дума. Както и да е, аз станах и направих реверанс, а тя взе работата от ръцете ми, погледна я и каза, че е добре направена. След това погледна ръцете ми и каза:
— Пък може и да стане дама един ден. Знае ли човек. Тя има ръка на дама.
Тези думи страшно ме зарадваха. Но жената на кмета направи още нещо: тя бръкна и джоба си и ми даде един шилинг. След това ми заръча да си гледам добре работата и да се науча да шия добре, като добави, че може би някой ден ще стана дама.
Но тогава никой — нито наставницата ми, нито съпругата на кмета, нито останалите — не схвана какво искам да кажа, защото под думата „дама“ те разбираха едно нещо, а аз съвсем друго; уви, за мен „дама“ значеше жена, която работи и печели достатъчно, за да се издържа, без да има нужда да ходи да слугува, а за тях значеше да живееш в охолство и какво ли още не.
След като си отиде жената на кмета, в стаята влязоха двете й дъщери и поискаха да видят „дамата“. Те поприказваха доста с мен и аз им отговарях простодушно, но винаги когато ме питаха дали съм решила да стана дама, аз им отвръщах утвърдително. Най-сетне те ме запитаха какво значи дама. Това ме озадачи доста. Аз обясних по негативен начин, тоест, че дама е жена, която не е слугиня.
Това много им хареса и те се забавляваха с моето бъбрене, което им беше приятно; накрая и те ми дадоха пари.
Дадох всичките пари на моята учителка и наставница, както я наричах, и й казах, че когато стана дама, пак ще й давам всичко, което спечеля. От тези думи и от това, което й говорех при други случаи, моята възпитателка започна да схваща какво подразбирам под израза да бъдеш дама, тоест че за мен това значи да можеш да си изкарваш хляба със собствен труд; най-после тя ме запита дали не искам да кажа именно това.
Аз отговорих утвърдително и настоявах, че да работиш, значи да бъдеш дама.
— Защото — казах аз, споменавайки името на една жена, която кърпеше дантели и переше дантелени шалове, с които дамите покриваха главите си — тя е дама и я наричат госпожа.
— Бедно дете — отвърна добрата ми стара наставница, — лесно можеш да станеш дама като нея, защото тя е жена с лошо име и има две незаконородени деца.
Не разбрах думите й, но отговорих:
— Много добре знам, че я наричат госпожа и тя не слугува, нито ходи по къщите да върши домакинска работа. И затова настоявах, че тя е дама и че и аз ще стана дама като нея.
Този разговор бил разправен в семейството на кмета и всички пак се смели. Дъщерите му, които от време на време идваха да ме видят, винаги питаха за „малката дама“ и аз много се гордеех с това. Тези млади госпожици често ме навестяваха и понякога водеха и свои познати със себе си, така че станах известна почти в целия град.
Тогава бях около десетгодишна и вече започвах да заприличвам на малка женичка — бях крайно сериозна и мах светски обноски. Често чувах дами че да качват, че съм хубавичка и че ще стана много красива, и както можете да си представите, това ме изпълваше с гордост.
Обаче тази гордост още нямаше лошо въздействие върху ми. Парите, които дамите често ми подаряваха, давах на наставницата си и тази почтена жена ги разходваше пак за мен — купуваше ми шапки, бельо, ръкавици. При това аз бях винаги спретната; дори и в дрипи да бях облечена, пак щях да изпера дрипите си и да бъда чиста. Но както вече казах, добрата ми възпитателка разходваше парите, които ми даваха, за да ме облече, и винаги казваше на дамите, че това или онова е купено с техни пари. Това ги караше да ми дават още повече пари. Най-после един ден магистратите наредиха да постъпя на работа. Но по това време аз вече можех да шия така добре, а и дамите бяха толкова добри към мен, че нямаше никаква опасност да бъда принудена да работя като прислужница. Можех да печеля достатъчно, за да плащам издръжката си на моята наставница, и затова тя ми каза, че ако те разрешат, тя ще задържи „госпожицата“ (тя все ме наричаше така) да й помага да учи децата. Аз действително можех да върша това много добре, защото, макар и малка, бях много сръчна.
Но добрината на дамите не се изчерпа с това. Когато научиха, че общината е престанала да ме издържа, те по-често започнаха да ми дават пари. Освен това, като поотраснах, ми носеха работа — да шия бельо, да кърпя дантели, да правя шалове и не само ми плащаха, но и ме учеха как да върша това. И така, бях вече „дама“, както аз разбирах тази дума, защото още преди да навърша дванадесет години, вече не само имах дрехи и плащах издръжката си, но имах и пари в джоба си.
Дамите често ми носеха и дрехи, свои или на децата им — чорапи, фусти, рокли. Едни ми даваха едно, други друго, а старата жена, която се грижеше за мен като майка и беше рядко добра домакиня, ме караше да ги кърпя и ми ги преправяше, така че те ми стояха много добре.
Най-после една от дамите така ме хареса, че поиска да ме вземе у дома си, за да прекарам един месец с дъщерите и.
Това беше крайно мило от нейна страна, обаче, както моята старица й каза, щяло да бъде по-скоро вредно, отколкото полезно за мен, освен ако тя решала да ме задържи завинаги.
— Така е — рече дамата. — Тогава аз ще я взема у дома за една седмица, за да видя как ще се разбира с дъщерите ми и дали ще ми хареса характерът й, а след това пак ще поговорим. Междувременно ако някой дойде да я посети както обикновено, кажете им просто, че сте я пратили при мен.
Всичко беше наредено разумно и аз отидох в дома на дамата. Така ми се понрави да живея там с младите госпожици и те така ме харесаха, че едва можах да се откъсна; а и те съвсем не искаха да се разделят с мене.
Както и да е, върнах се при моята почтена старица и живях почти още една година при нея. Вече много й помагах, тъй като бях около четиринадесетгодишна. Бях висока за възрастта си и изглеждах доста женствена. От времето, което прекарах в къщата на дамата, у мен се създаде вкус към аристократичен живот и аз вече не се чувствувах добре в старото си жилище, както преди. Мислех си, че е чудесно да
