VII
КУЛАТА НА ЛЮБОВТА
Нощта настъпи. Тих ветрец понесе дъх на влажна земя, на тиня, на плъзнала мъзга и подгони големи черни облаци по беззвездното небе.
Една лодка се откъсна от брега до Лувърската кула и заплува по Сена, чиито води проблясваха като добре излъскан щит.
Двама пътници, метнали през рамо краищата на плащовете си, седяха в задния край на лодката.
— Днес е дяволско време — говореше лодкарят, като натискаше бавно веслата. — Сутринта мъгла — нищо не виждаш на пет крачки. Сетне по пладне ето ти го слънцето — показа се и рекохме: иде пролетта. Докато издумаме, заваля лапавица, та чак до мръкнало. Сега пък излезе вятър и сигурно ще се засили… Дяволско време.
— Карай по-бързо, байно — каза един от пътниците.
— Карам, карам, колкото мога, само че съм стар, знаете, по свети Михаил ще сторя петдесет и три. Нямам вече сили като вашите, млади господа — отвърна лодкарят.
Беше облечен в дрипи и, види се, приятно му беше да се пооплаче.
На известно разстояние вляво, по еврейското островче, се движеха светлини, а по-далеч блестяха прозорците на двореца в старата част на града. Откъм тая страна имаше голямо движение на лодки.
— Е, господа, няма ли да отидете да погледате как ще пекат тамплиерите? — пак заговори лодкарят. — Казват, че кралят и синовете му щели да бъдат там. Вярно ли е?
— Изглежда — отговори пътникът.
— И принцесите също ли ще бъдат?
— Не зная… сигурно — каза пътникът и обърна глава настрана, за да покаже, че не желае да продължава разговора. След това пошепна на другаря си:
— Тоя приятел не ми харесва, много приказва. Вторият пътник вдигна равнодушно рамене, помълча и после пошушна:
— Как ти съобщиха?
— Чрез Жана, както винаги.
— Милата графиня Жана, колко много сме й задължени.
С всеки удар на веслата кулата Нел се приближаваше — висока черна твърдина, изправена срещу тъмното небе.
— Готие — заговори пак първият пътник, като тури ръка на рамото на другаря си, — тази вечер съм щастлив. А ти?
— Аз също се радвам много, Филип.
Така разговаряха двамата братя д’Оне, отивайки на срещата, която Бланш и Маргьорит им определиха веднага щом бяха разбрали, че съпрузите им ще отсъствуват нея вечер. И пак графиня дьо Поатие се постави в услуга на чуждата любов, като се нагърби с известието.
Филип д’Оне едва сдържаше радостта си. Тазсутрешните му страхове бяха се изпарили, подозренията му изглеждаха нелепи. Маргьорит беше го извикала, Маргьорит го очакваше. След няколко минути ще я държи в прегръдките си и той се вричаше да бъде най-нежният, най-веселият, най-пламенният любовник, какъвто можеше да съществува.
Лодката спря до наклона, в който се впиваха основите на кулата. При последното си разливане реката беше оставила тук дебел пласт тиня.
Лодкарят подаде ръка на младите хора, за да им помогне да слязат.
— Така, значи, байно, разбрахме се — му каза Готие д’Оне, — ще ни чакаш тук и ще гледаш да не те забележи някой.
— Цял живот, ако ви е угодно, млади господарю, щом ми плащате за това.
— Достатъчно ще бъде половината нощ — рече Готие. Той му даде една сребърна монета — дванадесет пъти повече, отколкото му беше таксата — и му обеща още толкова за връщането. Лодкарят ниско се поклони.
Като внимаваха да не се хлъзнат и да не се изкалят прекалено много, двамата братя изминаха няколко крачки и се озоваха пред една тайна врата, на която почукаха според условния знак. Вратата се открехна, една прислужница със запалена свещ в ръка ги пусна да влязат, залости здраво вратата и ги поведе по една вита стълба.
Влязоха в голяма кръгла стая, осветена само от пламъците на огъня във фуниеобразното огнище, чиято светлина се губеше в пресечките на островърхия таван.
И тук, както в стаята на Маргьорит, ухаеше на жасминова есенция. Всичко беше просмукано от нея — поръбените със злато тъкани по стените, килимите, многобройните кожи на диви животни, постлани върху ниските легла по ориенталски обичай.
Принцесите не бяха тук. Прислужницата каза, че ще ги предизвести, и излезе.
Младежите свалиха наметалата си, доближиха се до огнището и машинално протегнаха ръце към огъня.
Готие д’Оне беше двадесетина месеца по-голям от брат си Филип, с когото много си приличаше, само че беше по-нисък, по-набит и по-рус. Имаше едър врат, розови бузи и гледаше на живота весело, а не като Филип, който ту се терзаеше, ту се възторгваше от безумна страст. Беше женен, и то добре, за една Монморанси, от която имаше вече три деца.
— Все се чудя — каза той, като грееше ръцете си — защо Бланш ме взе за любовник и въобще за какво й е любовник. За Маргьорит е лесно обяснимо. Стига човек да види Вироглавия с неговия идиотски поглед и с хлътналите му гърди, а после да погледне и теб отстрани, и веднага би разбрал. А освен това, нали знаем…
Той намекваше за тайни на брачното ложе, за любовната немощ на младия Наварски крал и за глухата вражда между съпрузите.
— Но никак не разбирам Бланш — подзе Готие. — Мъжът й е хубав, много по-хубав от мен… Не, братко, не отричай. Карл е по-хубав, съвсем прилича на крал Филип. Обича Бланш и мисля, че каквото и да ми разправя, и тя го обича. Тогава защо? Аз се наслаждавам на успеха си, но не му виждам основанието. Не е ли само защото Бланш не иска да остане по-назад от братовчедка си?
Разнесоха се леки стъпки и шепот откъм галерията, която свързваше кулата със замъка, и двете принцеси влязоха.
Филип се спусна към Маргьорит, но изведнаж се спря; на колана на любовницата си забеляза кесията, която толкова беше го раздразнила сутринта.
— Какво ти е, красавецо мой? — попита Маргьорит с протегнати ръце, като му подаваше устните си. — Не си ли щастлив?
— Щастлив съм, госпожо — отвърна той сухо.
— Какво става пак? Каква нова муха…
— Това… за да ме дразниш ли? — Филип посочи кесията.
Тя се засмя сърдечно.
— Колко си глупавичък, колко си ревнив и как ми се харесваш! Не разбра ли, че се пошегувах? Та аз ще ти я подаря тази кесия, ако това може да те успокои.
И тя бързо откачи кесията от колана си. Филип направи движение на отказ.
— Гледайте го тоя лудньо как кипва само от една думичка.
И като правеше гласа си дебел, тя започна да представя ядосания Филип.
— Това е някой мъж! Кой е този мъж! Искам да го знам!… Робер д’Артоа… сир дьо Фиен…
И отново се понесе нейният хубав, кръшен смях.
— Една роднина ми я изпрати, невернико, щом като искаш да знаеш всичко — подзе тя. — И Бланш получи същата, и Жана. Ако беше любовен подарък, щях ли да ти я предложа? Сега вече тя е любовен дар, но за теб.
Засрамен, но и доволен, Филип д’Оне разглеждаше с възхищение кесията, която Маргьорит му тикна в ръцете насила.
Маргьорит се обърна към братовчедка си:
— Бланш, покажи твоята кесия на Филип. Аз му дадох моята.
И пошушна на ухото на Филип:
— Бас държа, че след малко и твоят брат ще получи същия подарък.
