— Брей! — извика той. — Гащите пълни с огън, но и добре нагиздени. Хубава украса, момчета, хубава украса!
Той повдигна кесията на Готие.
— Изкусна работа… скъп материал. И съвсем нова. Със заплата на оръженосец такова нещо не се купува. Крадците щяха да направят добра работа.
Той се движеше, ръкомахаше, съвсем рижав на слабата лунна светлина, огромен, шумен, неприличен. Започваше здравата да дразни нервите на братя д’Оне. Но как да кажеш на човека, който току-що ти е спасил живота, да не се бърка там, дето не му е работа!
— Любовта се плаща, милички — продължаваше графът, като вървеше между двамата. — Вашите любовници сигурно са много високопоставени дами, пък и много щедри. Младите д’Оне, кой би помислил такова нещо!…
— Монсеньорът греши — каза Готие доста хладно. — Тези кесии са семейни.
— Точно така, сигурен бях! От семейство, което ходим да посещаваме посред нощ под стените на кулата Нел! Добре, добре, ще мълча. Заради честта на вашите хубавици. Съгласен съм, милички. Трябва да щадим доброто име на жените, с които спим. Да ви пази господ, момчета! И друг път не излизайте, нощем с всичките си накити.
Отново се заля в смях, прегърна двамата братя, чукна ги един о друг и без да им даде време да му благодарят още веднаж, остави ги смутени и раздразнени. После премина по водостока над рова и се отдалечи през полето по посока на Сен Жермен де Пре. Братята д’Оне тръгнаха към градската порта дьо Бюси.
— Дано не раздрънка из целия град къде ни е намерил — каза Филип. — Вярваш ли, че е в състояние да затвори голямата си уста?
— Вярвам — отвърна Готие. — Той не е лош човек, а пък без неговата голяма уста, както казваш ти, и без дългите му ръце нямаше сега да сме тук. Нека не се показваме неблагодарни, да не бързаме.
— Впрочем и ние можехме да го попитаме какво диреше и той насам по това време.
— Търсел е курви, хващам се на бас. И сега сигурно отиде в публичен дом.
Младежът грешеше. Робер д’Артоа само заобиколи през ливадите и след малко се върна на брега около кулата. Свирна лекичко, по същия начин, както преди нападението.
И както по-рано шест сенки изникнаха в нощта, а друга, седма, се надигна от една локва. Но този път сенките се държаха почтително.
— Добре, свършихте работата хубаво и всичко стана, както ви поръчах — рече д’Артоа. — Ето, Карл- Ханс, поделете си това — и той хвърли на главатаря една кесия.
— Вие ми нанесохте силен удар в рамото, монсеньор — каза нехранимайкото.
— Е, то влиза в пазарлъка — засмя се д’Артоа. — Хайде сега, да ви няма. Ако ми потрябвате пак, ще ви обадя.
После се качи в лодката, спряла до рова, която хлътна под тежестта му. Лодкарят беше същият, който беше докарал братята д’Оне.
— Доволен ли сте, монсеньор? — попита той.
Той вече не говореше с хленчещ тон, изглеждаше подмладен с десет години и не прикриваше силата си.
— Напълно, драги Лорме. Ти чудесно изигра ролята си. Сега зная онова, което исках да науча.
Той се изтегна назад в лодката, проточи големите си крака и потопи ръчището си в черната вода.
Втора част
ПРИНЦЕСИТЕ — ПРЕЛЮБОДЕЙКИ
I
БАНКАТА ТОЛОМЕЙ!
Месер23 Спинело Толомей си придаде вид на дълбоко замислен, после, като сниши глас, сякаш се боеше някой да не подслушва, каза:
— Две хиляди ливри предварително? Съгласете се, монсеньор, че това е добра сума.
Лявото му око беше затворено, дясното блестеше спокойно и невинно.
Макар че живееше от дълги години във Франция, Спинело Толомей не можа да се освободи от своето италианско произношение. Беше дебел човек, с двойна брадичка и с тъмен цвят на кожата. Посивелите му коси, грижливо подстригани, падаха върху яката на дрехата от тънко сукно, обточена с кожи и пристегната върху шкембето му с колан. Когато говореше, вдигаше дебелите си, изострени на края ръце и ги потриваше лекичко една о друга. Неговите врагове твърдяха, че отвореното му око лъжело, а затвореното говорело истината.
Този банкер, един от най-могъщите в Париж, имаше маниери на епископ. Поне в дадения момент, тъй като разговаряше с духовно лице.
Духовното лице беше Жан дьо Марини, млад, тънък и елегантен, същият, който в деня на епископския съд пред вратите на черквата Света Богородица правеше впечатление на преуморен човек, преди да се нахвърли яростно върху великия магистър. Като архиепископ на Санс, комуто беше подчинена и Парижката епархия, и като брат на Ангьоран дьо Марини, той играеше важна роля в кралството.
— Две хиляди ливри ли? — рече архиепископът и за да прикрие радостната си изненада пред сумата, която банкерът обяви, престори се, че оправя гънките на скъпата си виолетова дреха.
— Бога ми, с тая сума съм съгласен — добави той с безгрижен вид. — Бих желал работата да се уреди по спешност.
Банкерът го дебнеше, както котка дебне някое хубаво птиче.
— Можем да я уредим веднага — предложи той.
— Отлично — отвърна младият архиепископ. — И кога искате да ви бъдат донесени?…
Той прекъсна думите си, защото му се стори, че дочу шум зад вратата. Не, всичко беше спокойно. Отвън долиташе само сутрешната глъчка по улица Ломбардска, виковете на точиларите, на продавачите на вода, на билки, на лук, на мокреш, на бяло сирене и на дървени въглища. „Мляко, булки, мляко… Имаме хубаво сирене от Шампания!… Въглища! Един чувал за един петак…“ През прозорците с триредни островърхи сводове, според сиенската мода, влизаше мека светлина и осветяваше разкошните килими по стените, дъбовите масички, голямата, обкована с желязо ракла.
— Вещите?… — Толомей довърши изречението на архиепископа. — Когато ви е угодно, монсеньор, когато ви е угодно.
Той отвори раклата, извади две торби и ги постави на една писалищна масичка, отрупана с гъши пера, пергаменти, дъсчици за писане и кинжали.
— По хиляда във всяка — рече Толомей. — Вземете ги още сега, ако обичате. Приготвени са за вас. Ще благоволите ли, монсеньор, да ми подпишете тая разписка…
И той подаде на Жан дьо Марини лист и гъше перо.
— Разбира се — отвърна архиепископът и пое перото, без да сваля ръкавиците си.
Но когато понечи да подпише, той се поколеба. В разписката бяха изброени „вещите“, които трябваше да предаде на Толомей, за да бъдат продадени: черковни предмети, златни потири, скъпоценни кръстове, редки оръжия — богатства, иззети на времето от тамплиерските командерии и съхранявани в архиепископството, които обаче следваше да бъдат върнати — отчасти в кралската съкровищница, отчасти в ордена на болногледачите. Това, което младият архиепископ бързаше да извърши, беше направо злоупотреба, чиста проба обсебване. Да се подпише под тоя списък още на другия ден, след като великият магистър беше изгорен…
— Бих желал… — започна той.
— Вещите да не бъдат продадени във Франция, нали? — довърши Толомей. — Това се разбира от само себе си, монсеньор. Non sono pazzo, както казват в моята страна — да не съм луд.
— Исках да кажа… тази разписка…
— Никой освен мене няма да я види. Това е в мой интерес толкова, колкото и във ваш. Ние, банкерите,
