Писмото на Робер д’Артоа, пришито в дрехата му, както и сребърният пръстен, скрит в кожената чанта, му се струваше залог за голямо бъдеще. Ще проникне в интимния свят на властта, ще опознае крале и кралици, ще научи съдържанието на най-тайни споразумения. Опиянен, той летеше във времето, виждаше се вече като влиятелен посланик, доверено лице и съветник на земни властелини, пред които се прекланяха и найвисокопоставените лица, участвуваше в кралските съвети. Та нямаше ли за пример съотечествениците си Бичио и Мусчиато Гуарди, прочутите тоскански финансисти, наречени от французите Биш и Муш, които повече от десет години бяха ковчежници, посланици и довереници на суровия Филип IV Хубави? Той ще ги надмине и един ден ще се разказва историята на прочутия Гучио Балиони, който навлязъл в живота, като насмалко не съборил краля на Франция на ъгъла на една улица… Пристанищната глъчка вече му се струваше като възторжено приветствие.
Старият моряк прехвърли една дъска между кораба и кея. Гучио се разплати и стъпи на твърда земя. Тъй като не пренасяше стока, нямаше нужда да минава през „доилнята“, сиреч през митницата. Помоли първото срещнато момче да го отведе при местния ломбард.
Италианските банкери и търговци от онова време имаха собствена куриерска и преносна организация. Обединени в дружества на името на основателя си, те притежаваха агенции във всички главни градове и в пристанищата. Тези агенции бяха едновременно банкови клонове, кантори за частна поща и пътнически бюра.
Дувърският ломбард се числеше към дружеството Албизи. Той радостно посрещна племенника на шефа на дружество Толомей и го прие от хубаво по-хубаво. Гучио можа да се измие в дома му, подсушиха и изгладиха дрехите му. Размени френските златни монети с английски и докато му приготвяха коня, богато се нахрани. През време на яденето разказа за бурята и намери повод да се похвали.
Тук се намираше още един човек, пристигнал предишната вечер, на име Бокачио или Бокачо, който беше търговски пътник при дружество Барди. Той също идеше от Париж и в навечерието на тръгването си оттам бе присъствувал на изгарянето на Жак дьо Моле, със собствените си уши бе чул проклятието, та описа събитието със суха, погребална ирония, която допадна на италианските му сътрапезници. Този тридесетгодишен човек с умно, живо лице, с тънки устни гледаше така, сякаш се присмиваше на всичко. И тъй като пътуваше също за Лондон, решиха с Гучио да пътуват заедно.
Тръгнаха по пладне.
Спомняйки си съветите на вуйчо си, Гучио оставяше спътника си да говори, който впрочем само това и чакаше. Изглежда, че синьор Бокачо беше видял много неща. Ходил бе навред — в Сицилия, във Венеция, в Испания, във Фландрия, в Германия, чак до Ориента, и ловко беше се измъквал от множество приключения. Познаваше нравите във всички тия страни, имаше лично свое мнение за относителната стойност на религиите, презираше калугерите и ненавиждаше инквизицията. Интересуваше се също и от жените; даде да се разбере, че е имал доста връзки с тях и знае любопитни анекдоти за много жени — знатни и незнатни. Нямаше добро мнение за добродетелността им и говореше за тях с малко непристоен език, нещо, което накара Гучио да се замисли. Този синьор Бокачо беше свободомислещ ум и съвсем различен от обикновените хора.
— Ще ми се да опиша всичко това през свободното си време, цялата тая богата жътва от случки и мисли, които съм събрал през време на пътуванията си — рече той на Гучио.
— Защо не го направите, сеньор? — попита младежът.
Другият въздъхна, като да изповядваше съкровена мечта.
— Много е късно… На моята възраст не се става писател. Който се е занимавал с печелене на пари, като стане на тридесет години, не може вече да върши друго. Пък и ако напиша всичко, каквото зная, рискувам да бъда изгорен.
Това пътуване през зелените поля рамо до рамо с един толкова интересен другар очарова Гучио. Младежът вдишваше с наслада пролетния въздух, конските копита звъняха в ушите му като радостна песен и той състави отлично мнение за себе си, сякаш сам беше участвувал в приключенията на спътника си.
Вечерта спряха в една странноприемница. Нощувките при пътешествията предразполагат към откровени разговори. Както си пиеха край огъня кани с годал — силна бира, подправена с хвойна, чушки и пъпки от карамфил, — синьор Бокачо разказа на Гучио, че има любовница французойка, която му родила миналата година момче. Кръстили го Джовани.
— Казват, че извънбрачните деца са по-будни и поздрави от другите — забеляза поучително Гучио, който си служеше с някои банални фрази, за да поддържа разговора.
— Сигурно господ ги дарява с душевни и телесни сили, за да ги обезщети срещу липсата на наследство и уважение — отвърна синьор Бокачо.
— Вашият син, във всеки случай, ще има баща, от когото ще може да научи много нещо.
— Стига да не се сърди на баща си, че му е дал живот всред такива лоши условия — отговори пътникът на Барда.
Преспаха в една стая и призори поеха отново на път. По земята още се влачеше мъгла. Синьор Бокачо мълчеше, не обичаше да става рано.
Беше хладно и скоро небето се проясни. Гучио виждаше местност, чиято прелест го възхищаваше. Дърветата бяха още голи, но във въздуха се усещаше мирис на мъзга, по земята се зеленееше свежа, нежна трева. Нивите и хълмовете бяха пресечени на много места от плетища. Осеяната с горички вълнообразна долина, синкавозеленият блясък на рекатаТемза, която се откри от един склон, кучешката глутница през ливадите, следвана от ездачи — всичко пленяваше Гучио. „Хубаво кралство има кралица Изабел“ — мислеше си той.
Колкото повече път изминаваха, толкова повече тази кралица изпълваше мислите му. След като завърши мисията си, защо да не опита да й се хареса? В историята на кралете и на кралствата имаше много примери на още по-удивителни случаи. „Като е кралица, да не би да не е жена! На двадесет и две години е и съпругът й не я обича. Английските благородници сигурно не смеят да я ухажват, за да не разсърдят краля. А пък аз пристигам отдалеч, аз съм таен пратеник, и за да дойда, трябваше храбро да се боря с бурята… коленича, размахвам широко шапка за поздрав, целувам края на роклята й…“И той вече стъкмяваше фразите, с които ще постави сърцето си в служба на младата руса владетелка… „Госпожо, не съм благородник, но съм свободен гражданин на Сиена и струвам не по-малко от който и да е благородник. На осемнадесет години съм и нямам по-съкровено желание от това, да съзерцавам вашата хубост и да ви предложа душата и кръвта си…“ — Ето че наближихме — обади се синьор Бокачо.
Гучио не беше забелязал кога са стигнали лондонските предградия. Къщите стесниха пътя, приятната горска миризма изчезна, въздухът вонеше на изгорял торф.
Младежът се оглеждаше изненадан. Вуйчо му Толомей бе говорил за един необикновен град, а той виждаше да се редят селца с черни къщурки, с мръсни улички, по които се движеха жени с тежки товари, парцаливи деца и войници с мрачни лица.
Внезапно пътниците се озоваха пред моста на Лондон сред голяма навалица от хора, коне и коли. Входът се пазеше от две четвъртити кули, между които вечер опъваха вериги и затваряха грамадните врати. Първото нещо, което се изпречи пред очите на Гучио, беше човешка глава, цялата окървавена, набучена върху едно от стърчащите над вратата копия. Врани се виеха около това лице с изкъпвани очи.
— Английският крал тая сутрин е раздавал правосъдие — рече синьор Бокачо. — Така свършват тук престъпниците или набедените, от които искат да се отърват.
— Интересно знаме за посрещане на чужденците — каза Гучио.
— Начин да им се внуши, че не пристигат в страна на любезности и нежности.
Мостът беше единствен над Темза по онова време. Представляваше истинска улица над водата с притиснати нагъсто една до друга дървени постройки, където се вършеше всякаква търговия.
Двадесет свода, високи шестдесет стъпки, крепяха тази необикновена постройка. Строен е бил близо сто години и лондончани много се гордееха с него.
Покрай подпорите се пенеше мътна вода, по прозорците съхнеше пране, жени изпразваха кофи в реката. В сравнение с лондонския мост Понте Векио във Флоренция приличаше на играчка, а река Арно пред Темза — на поточе. Гучио каза това на спътника си.
— Все пак от нас се учат другите народи — отвърна италианецът.
Изминаха почти двадесет минути, докато се озоват на другата страна, защото навалицата беше гъста, а упоритите просяци се хващаха за ботушите им.
