бедност и лошо поддържане. Покривът беше хлътнал на няколко места; гълъбарникът изглеждаше почти празен; покритите с мъх стени бяха напукани, а в съседните гори личаха дълбоки опустошения.
„Толкова по-зле. Парите ми или опис“ — повтаряше си Гучио, като прекрачваше прага.
Но някой беше имал вече същата мисъл малко преди него, и то не друг, а самият комендант Портфрюи.
В двора цареше голяма суматоха. Трима кралски сержанти с украсени с лилия тояги в ръка бяха побъркали със заповедите си неколцина парцаливи крепостни селяни — караха ги да събират добитъка, да връзват воловете по два, да изнасят от воденицата чували с жито, което товареха в една каруца. Виковете на сержантите, тичането на изплашените селяни, блеенето на двадесетина овце, крясъкът на птиците създаваха страшна врява. Никой не обърна внимание на Гучио; никой не дойде да поеме коня му и той го завърза сам за един кол. Един стар селянин на минаване край него рече простичко:
— Голяма беда сполетя тоя дом. Ако господарят видеше отнякъде, щеше да умре втори път. Няма правда!
Къщната врата стоеше отворена и отвътре се чуваше ожесточен спор.
„Изглежда, че пристигам в неподходящ момент“ — помисли Гучио и лошото му настроение се засили. Той се изкачи по стълбището и насочен от гласовете, се озова в една мрачна стая с каменни стени и гредореден таван. Посрещна го младо момиче, което той не си даде труд да погледне.
— Дошъл съм по работа и бих желал да говоря с господарите на Креси — рече той.
— Аз съм Мари дьо Креси. Братята ми са ей там и майка ми също — отговори младото момиче колебливо, посочвайки в дъното на стаята. — Но в момента са много заети.
— Нищо, ще почакам — рече Гучио.
— И за да потвърди намерението си, той застана до камината и протегна ботуша си към огъня.
В дъното на стаята викаха здравата. Заобиколена от двамата си сина — единият брадат, другият голобрад, но и двамата едри, червендалести, собственицата на Креси се мъчеше да се противопостави на едно четвърто лице, което, както Гучио разбра веднага, бе самият прево.
Госпожата дьо Креси или господарката Елиабел, както я наричаха съседите, имаше искрящи очи, мощна гръд и четиридесетгодишно пищно тяло в траурно облекло.29 — Месир прево — викаше тя, — моят съпруг направи дългове, за да се въоръжи за краля, и се върна от войната с повече синини, отколкото печалби, а през това време в къщи я карахме без мъж, както можехме. Винаги сме си плащали данъците и налозите и сме давали на църквата. Кой друг из нашия край е дал повече, можете ли да ми кажете? И то все за да угояваме такива като вас, месир Портфрюи. Дядовците ви са шляпали боси из локвите, а вие сега идвате да ни ограбвате.
Гучио се огледа наоколо. Няколко селски трикраки столчета, два стола с облегала, скамейки, прикрепени до стената, сандъци и един застлан дървен одър, изпод който се подаваше сламата — това представляваше цялата покъщнина. Над камината висеше един стар избелял щит, бойният щит на покойния сир дьо Креси.
— Ще се оплача на граф дьо Дрьо — продължаваше господарката Елиабел.
— Граф дьо Дрьо не е крал, а аз изпълнявам кралската заповед — отвърна комендантът.
— Не ви вярвам, месир. Съвсем не допускам, че кралят ще заповяда да се отнасяте с благородници от двеста години като с престъпници. Ако е тъй, кралството не отива на добре.
— Дайте ни поне време! — каза брадатият син. — Ще плащаме на части.
— Стига разправии — отряза комендантът. — Давал съм ви отсрочки и вие нищо не сте платили.
Той беше кръглолик с къси ръце и говореше отсечено.
— Работата ми не е да слушам оплакванията ви, а да събирам недоборите — продължи той. — Дължите на кралското съкровище триста и тридесет ливри. Ако нямате, толкова по-зле. Описвам и продавам.
Гучио си помисли: „Тоя юнак приказва точно тъй, както аз се готвех да приказвам, и като свърши, няма да остане нищо за вземане. Злополучно пътуване, няма що. Дали да се присъединя още сега към него?“И го хвана яд на тоя прево, дето му скубеше тревата изпод краката.
Девойката, която го посрещна, беше застанала недалеч от него. Той я погледна по-внимателно. Русичка, с чудесни къдрици изпод шапчицата, с блестяща кожа и изящно тяло, стройно и добре сложено. Гучио трябваше да признае, че много прибързано си е съставил лошо мнение за нея.
Мари дьо Креси от своя страна изглеждаше твърде стеснена от присъствието на чужд човек на тая сцена. Не се случваше всеки ден да минава по тези места млад кавалер с приятно лице и богато облекло; цяло нещастие наистина, че това стана тъкмо когато семейството й се показваше в най-неблагоприятна светлина.
В дъното на стаята спорът продължаваше.
— Не ти ли стига да загубиш съпруга си, ами трябва още и да платиш шестстотин ливри, за да запазиш покрива над главата си. Ще се оплача на граф дьо Дрьо — повтаряше господарката Елиабел.
— Вече ви изплатихме двеста и седемдесет, които взехме назаем — каза брадатият син.
— Да направите опис, значи да ни обречете на глад, да ни продадете, а това е равносилно на смърт — обади се вторият син.
— Заповедта си е заповед — отвърна комендантът. — Аз си зная правата; ще направя опис и ще продам.
Гучио се почувствува засегнат като актьор, комуто са отнели ролята, и се обърна към девойката:
— Тоя комендант ми е много противен. Какво иска той от вас?
— Не зная, а и братята ми не знаят; малко разбираме от тия работи. Отнася се до данъка за прехвърляне наследството след смъртта на баща ни.
— И затова ли ви иска шестстотин ливри? — попита Гучио, като смръщи чело.
— Ах, месир, нещастието ни преследва — пошепна тя. Погледите им се срещнаха, приковаха се за миг и на Гучио му се стори, че девойката ще заплаче. Но не, тя твърдо устояваше на сполетялата я беда и хубавите й тъмносини очи се сведоха само от свенливост.
Гучио размисли, после рязко се обърна, прекоси стаята и застана пред представителя на властта.
— Позволете, месир прево! Не сте ли на път да извършите кражба?
Комендантът го изгледа изненадан и го попита кой е.
— Няма значение — отвърна Гучио — и гледайте да не го узнаете много бързо, ако, не дай боже, сметките ви излязат криви. Аз обаче също имам известно основание да се интересувам от преките наследници на сир дьо Креси. Благоволете да ми кажете, на колко изчислявате това имение?
И тъй като комендантът се опита да се държи високомерно и заплаши, че ще повика сержантите си, Гучио рече:
— Внимавайте, вие говорите с човек, който преди пет дни е бил на гости у английската кралица и има възможност утре да уведоми месир Ангьоран дьо Марини как се държат неговите подведомствени. И така, отговорете, месир, колко струва това имение?
Тези думи произведоха голямо въздействие. При името дьо Марини комендантът се смути. Семейството дьо Креси мълчеше учудено и напрегнато, а Гучио усети, че пораства с два пръста.
— Креси е оценено от съда на три хиляди ливри — отговори най-сетне управителят.
— Три хиляди? Наистина ли? — възкликна Гучио. — Три хиляди за тая селска къща, когато замъкът Нел, един от най-хубавите в Париж, жилище на монсеньор наварския крал, е записан за пет хиляди ливри в данъчните регистри! Скъпо оценява вашият съд!
— Има и земи.
— Всичко заедно струва деветстотин, изчислено най-точно, зная го от сигурен източник.
Комендантът имаше от рождение на челото си около лявото око широко петно с цвят на винена утайка и докато говореше, Гучио се втренчваше в това петно, нещо, което окончателно обърка коменданта.
— Бихте ли ми казали сега — подзе Гучио, — на колко възлиза наследственото мито?
— Четири соли на ливра в нашата община.
— Лъжете на едро, месир Портфрюи. Във всички общини митото за благородниците е две соли. И аз зная законите, не само вие… Този човек използува вашето невежество, за да ви обере като негодник — обърна се Гучио към семейство дьо Креси. — Плаши ви с краля, но не ви казва, че е откупил събирането на данъците и бериите, че ще внесе в държавното съкровище колкото се полага, а връхнината ще тури в джоба си. И ако ви накара да продавате, кой ще купи имението дьо Креси не за три хиляди, а за деветстотин
