— Ще разчитам много на това, монсеньор — поклони се Толомей.
— Ако ли не, ще те отведа заедно с мене в ада, за да подкупваш в моя полза дявола.
На излизане гигантът изпълни вратата, подхвърляйки като топка в дланта си торбичката със златото.
— Пак ли му дадохте пари, вуйчо? — каза Гучио и поклати неодобрително глава. — Нали бяхте казали.
— Guccio mio, Guccio mio — отвърна кротко банкерът (cera и двете му очи бяха дооре отворени), — помни винаги едно нещо: тайните на големците представляват лихвите на парите, които им даваме. Ето тази сутрин монсеньор Жан дьо Марини и монсеньор д’Артоа ми дадоха срещу заема документи, които струват повече от златото и които ние ще съумеем да преотстъпим, когато му дойде времето. А колкото до златото… ще се постараем да си го наваксаме…
Замисли се за миг и после продължи: — На връщане от Англия ще направиш едно отклонение. Ще минеш през Стари Нофл.
— Добре, вуйчо — отвърна Гучио без въодушевление.
— Нашият тамошен чиновник не може да събере едно вземане от собствениците на замъка Креси. Бащата умрял наскоро, наследниците отказват да платят. Изглежда, че не им е останало нищо.
— И какво да правим, ако нямат?
— Ба, остават им сградите, земите, имат може би роднини. Ще заемат отнякъде и ще ни се издължат. Ако не могат, ще отидеш при коменданта на Монфор, ще искаш опис, ще искаш разпродажба. Зная, че е тежко. Но банкерът трябва да се учи да бъде твърд. Няма милост за дребните длъжници, иначе не бихме могли да услужваме на едрите. За какво мислиш, figlio mio?27
— За Англия, вуйчо.
Връщането през Нофл му изглеждаше неприятна работа, но го приемаше. Цялото му любопитство, всичките му младежки мечти се насочваха вече към Лондон. За пръв път щеше да пътува по море… Животът на ломбардски търговец беше несъмнено приятен, изпълнен с хубави надежди. Заминаваш, пътуваш, носиш тайни послания до кралете…
Старият човек гледаше племенника си с нежност и умиление. Гучио беше единствената обич на това лукаво и изхабено сърце.
— Ще направиш чудесно пътешествие, завиждам ти — рече банкерът. — Малко младежи на твоите години имат случай да видят толкова страни. Учи се, завирай се навсякъде, тършувай, разглеждай всичко, карай другите да говорят, а ти говори малко. Внимавай кой те черпи, не давай на жените повече пари, отколкото струват, и не пропущай да сваляш шапка, когато минава шествие… А ако срещнеш на пътя си крал, гледай този път да не ми струва някой кон или слон.
— Как мислиш, вуйчо — попита усмихнато Гучио, — дали кралица Изабел е толкова красива, колкото разправят?
II
НА ПЪТ ЗА ЛОНДОН
Някои хора постоянно мечтаят за пътувания и за приключения, за да минат в очите на другите, а и в собствените си очи за герои. После, когато са вече на път и се озоват пред някаква опасност, си казват: „Кой дявол ме караше да се завирам там, където не ми е работа?“ Така стана и с младия Гучио Балиони. Винаги беше копнял да види морето, но сега, когато пътуваше по море, бе готов да плати скъпо, но да се намира другаде.
Бяха започнали приливите на пролетното равноденствие, затова малко кораби се гласяха да вдигнат котва. След като се поперчи по кея в Кале с кама на колана и преметнат през рамо плащ, Гучио най-сетне намери един стопанин на кораб, който се съгласи да го вземе. Тръгнаха вечерта28 и още на излизане от пристанището бурята се разрази. Затворен в едно тясно помещение под палубата близо до голямата мачта („Тук люлеенето е най-слабо“ — беше казал стопанинът), легнал върху тясно дървено одърче, Гучио прекарваше най-тежката нощ в живота си.
Вълните блъскаха като стенобойна машина по кораба и на Гучио му се струваше, че целият свят край него се люлее. Търкулваше се от одъра на пода и дълго се мъчеше да се изправи в мрака, блъскайки се в дървената стена и в навитите на рула въжета, втвърдени от водата. Очакваше всеки момент туловището на кораба да се пръсне. В промеждутъците, когато бурята си поемаше дъх, Гучио чуваше как плющят платната и водата залива палубата. Опасяваше се да не би вълните да са помели целия екипаж и само той единствен да е останал жив на разнебитения кораб, който ту отхвъркваше нагоре, ту политаше към бездната.
„Сигурно ще умра — мислеше си Гучио. — Колко е глупаво да загинеш по тоя начин, на моята възраст, погълнат от морето. Никога вече не ще видя нито Париж, нито Сиена, нито близките си, никога няма да видя пак слънцето. Да бях почакал ден-два в Кале! Каква глупост! Но ако се измъкна, кълна се в Мадоната, оставам в Лондон; ще стана хамалин, слуга, какъвто и да е, но кракът ми вече не стъпва на кораб.“ Накрая момъкът обгърна с две ръце голямата мачта, коленичи в тъмното, вкопчи се в нея и треперещ, с разстроен стомах, с мокри дрехи зачака своя край, като обещаваше дарове на „Санта Мария деле Неви“, на „Санта Мария дела Скала“, на „Санта Мария деле Серви“, на „Санта Мария деле Кармине“, кажи-речи, на всички черкви в Сиена, които знаеше.
Призори бурята утихна. Изнемощелият Гучио се огледа: сандъци, платна, брезенти, котви и въжета се трупаха в неописуем безпорядък; в дъното на кораба, под разместените подови дъски, се плискаше вода.
Капакът към палубата се отвори и един груб глас извика:
— Ей, синьоре, можахте ли да спите?
— Да спя ли? — отвърна Гучио, изпълнен със злоба. — Без малко щях да умра.
Хвърлиха му въже и му помогнаха да се качи на палубата. Лъхна го мразовит вятър и го накара да затрепери в мокрите си дрехи.
— Не можахте ли да ме предупредите, че ще има буря? — каза Гучио на стопанина.
— Ба, наистина, изкарахме тежка нощ. Но вие толкова бързате… И освен това за нас, знаете, това е нещо обикновено. Ей сега ще стигнем брега.
Стопанинът беше възрастен човек, здравеняк, с посивели коси. Гледаше Гучио малко насмешливо. И като посочи с ръка белезникавата линия, която се открояваше в мъглата, добави:
— Ето го Дувър.
Гучио въздъхна и се зави с плаща си:
— След колко време ще пристигнем? Човекът вдигна рамена:
— След два часа, не повече, тъй като вятърът духа от изток.
Трима моряци се бяха изтегнали на палубата, капнали от умора. Друг държеше кормилото и дъвчеше парче осолено месо, без да изпуща из очи носа на кораба и английския бряг.
Гучио седна до стария моряк на завет зад една малка дъсчена преграда, която спираше вятъра, и заспа въпреки светлината, студа и морското вълнение.
Когато се събуди, пристанището на Дувър разстилаше пред очите му четириъгълния си басейн и редиците ниски, грубо иззидани къщи, покрити с каменни плочи. Вдясно от пролива се издигаше жилището на шерифа, пазено от въоръжена стража. Кеят, задръстен от струпаните под навеси стоки, гъмжеше от шумна тълпа. Морският бриз разнасяше миризма на риба, на катран и на гнило дърво. Рибари носеха на рамо тежки гребла и влачеха мрежите си. Деца тътреха по каменната настилка торби, по-големи от тях.
Корабът влезе в пристанището със свалени платна.
Младостта бързо си възвръща сили и илюзии. Преодолените опасности само й придават повече самоувереност и я тласкат към нови приключения. На Гучио му стигаха два часа сън, за да забрави нощните си страхове. Дори беше склонен да си припише заслугата за измъкването от бурята — смяташе, че неговата щастлива звезда е помогнала. Прав на палубата, в поза на победител, сложил ръка върху един вързоп въжета, той гледаше с жадно любопитство как към него се приближава кралството на Изабел.
