Бланш вече лежеше на ниското легло и Готие, коленичил до нея, покриваше с целувки шията и ръцете й. Тя се полуизправи и с глас, малко отмалял от копнеж по предстоящата наслада, каза:
— Не е ли твърде неблагоразумно това, което правиш, Маргьорит?
— Съвсем не — отговори Маргьорит. — Никой не знае, пък и ние не сме ги още носили. Ще трябва само да предупредим Жана. Освен това да подариш кесия не е ли най-доброто средство да се отблагодариш на милите благородници за тяхната любезност?
— Тогава и аз не искам моят хубав любим да бъде по-малко обичан и по-малко гиздав от твоя.
Тя също откачи кесията си, която Готие прие без усилие и стеснение, тъй като брат му беше вече взел своята.
Маргьорит хвърли към Филип поглед, който означаваше: „Не ти ли казах?“ Филип й се усмихна. Не можеше никога нито да предвиди постъпките й, нито да я разбере. Това ли беше същата жена, която сутринта го накара с жестокостта, с кокетството, с вероломството си да обезумее от ревност, а сега му правеше подарък за двадесет ливри и стоеше в прегръдките му покорна, нежна, тръпнеща?
— Струва ми се, че те обичам така силно само защото не те разбирам — пошепна той.
Никакъв друг комплимент не можеше толкова да поласкае Маргьорит, както този.
Тя с благодарност свря лицето си в шията му, но изведнъж се отдръпна, ослуша се и извика:
— Чуваш ли? Тамплиерите… Водят ги на кладата. Очите й блеснаха, лицето й се оживи от нечисто любопитство, тя повлече Филип към прозореца — висока бойница, издълбана напреко в дебелата стена — и отвори тясното стъкло.
В стаята нахлу шумната глъчка на тълпата.
— Бланш, Готие, елате да видите! — извика Маргьорит.
Но Бланш простена блажено:
— О, не, не мърдам оттук; много ми е хубаво! Отдавна между двете принцеси и техните любовници беше изчезнал всякакъв свян; те бяха свикнали да се отдават на страстта си, без да се крият едни от други. И ако Бланш понякога отвръщаше очи и прикриваше голотата си в някой тъмен ъгъл, то Маргьорит, напротив — изпитваше по-голямо удоволствие, когато гледаше как се любят другите и когато излагаше на показ своята любовна игра.
Но в този момент, притиснала се до прозореца, тя беше погълната от онова, което ставаше на Сена. Долу, на еврейския остров, сто души стрелци, наредени в кръг, държаха високо запалени факли; и пламъците на всички тия факли се люлееха от вятъра, събираха се и образуваха осветена пещера, в която ясно се виждаше огромната клада и помощниците на палача върху купищата дърва. Зад стрелците се простираше ливада, където обикновено пасяха крави и кози, а сега нагъсто се тълпеше народ; по реката се точеше върволица от лодки, претъпкани с хора, любопитни да видят екзекуцията.
Една по-тежка лодка, пълна с прави въоръжени стрелци, бе потеглила от десния бряг и вече се доближаваше до острова. Два високи сиви силуета с чудновати шапки слязоха от нея. Отпреде им се очертаваше кръст. Глъчката на тълпата се усили, превърна се във вопъл.
Почти в същия миг ложата в една от кулите, наречена Водната кула, построена над самата дворцова градина, светна. Наскоро след това се очертаха сенки в тая ложа. Кралят и неговите съветници заемаха местата си.
Маргьорит избухна в смях; смях кръшен, буен, който сякаш нямаше край.
— Защо се смееш? — попита Филип.
— Защото Луи е там и ако беше светло, можеше да ме види.
Очите й блестяха, черни къдрици играеха по изпъкналото й чело. С рязко движение тя оголи красивите си кехлибарени рамене, смъкна на земята дрехата си, сякаш искаше през разстоянието в мрака да подразни ненавистния си съпруг, и притегли ръцете на Филип към бедрата си.
В дъното на стаята Бланш и Готие лежаха сплетени един в друг и тялото на Бланш проблясваше като седеф.
Долу сред реката грохотът се засилваше. Привързваха тамплиерите о кладата и след малко щяха да я запалят.
Маргьорит потръпна от нощния хлад и се приближи до огнището. Постоя така, загледана втренчено в огъня, като се грееше на жарта, докато горещината започна да й пари. Пламъците шареха кожата й с игриви отблясъци.
— Те ще горят, ще се пекат — издума тя задъхано с прегракнал глас, — а през това време ние…
Очите й, впити в огъня, търсеха адски картини, които да послужат за храна на удоволствието.
Внезапно тя се обърна с лице към Филип и му се отдаде права, както нимфите от легендата са се отдавали на фавните.
Върху стената се простря сянката им, огромна, стигаща чак до тавана.
VIII
„ПРИЗОВАВАМ ПРЕД СЪДА ГОСПОДЕН…“
Дворцовата градина беше отделена от еврейския остров само с един тесен ръкав на реката. Кладата бяха издигнали така, че да гледа към кралската ложа във Водната кула.
По двата мочурливи бряга на Сена непрекъснато прииждаха любопитни и самото островче не се виждаше от народ. Лодкарите тая вечер забогатяха.
Стрелците бяха вече строени, сержантите пръснати из навалицата, въоръжени команди завардваха мостовете и изходите на всички улици, водещи към реката.
— Марини, можете да похвалите коменданта — обърна се кралят към своя съуправител.
Вълнението, което сутринта вдъхваше опасение за бунт, завърши с народен празник, панаирджийска веселба, жестоко развлечение, което кралят предлагаше на столицата си. Настроението беше като при храмов празник. Между почтените граждани, надошли със семействата си, сновяха и нехранимайковци. Публичните жени, набедени и начервени, дотичаха от малките улички иззад черквата Света Богородица, където упражняваха занаята си. Хлапетата се мъчеха да минат напред и се провираха между краката на възрастните. Неколцина евреи, скупчени плахо на групи, с жълти кръгове върху наметалата, бяха дошли да гледат тази екзекуция, в която този път по изключение не те бяха пострадавшите. Красиви дами в дрехи, подплатени с кожи, дошли да търсят силни изживявания, се притискаха до своите любовници и от време на време леко изпискваха.
Времето беше студеничко, вятърът духаше на пориви. Светлината на факлите превръщаше речната повърхност в червен мрамор.
Месир Ален дьо Парей, с железен шлем на главата и както винаги с отегчен вид, седеше на кон пред своите стрелци.
Около кладата, по-висока от човешки ръст, палачите и техните помощници с червени качулки се суетяха, оправяха редиците на дървата, приготвяха съчки за запас, стараеха се да свършат добросъвестно работата си.
Великият магистър на тамплиерите и наставникът на Нормандия бяха вече завързани за стълбовете на върха на кладата. На главите им стърчаха позорните книжни митри на еретиците.
Един монах вдигаше към лицата им разпятие и им отправяше последните увещания. Тълпата се смълча, за да чуе какво говори монахът.
— След малко ще се представите пред бога. Има още време да изповядате греховете си и да се покаете… Умолявам ви за последен път…
Осъдените стояха неподвижни горе на кладата между небето и земята, не отговаряха и само брадите им се развяваха от вятъра.
— Отказват да се изповядат, не се разкайват — се понесе шепот всред присъствуващите.
Тишината стана по-гъста, по-тягостна. Монахът беше коленичил пред кладата и четеше молитви на латински. Главният палач взе от ръцете на един от помощниците си запалената кълчищена факла и я завъртя няколко пъти, за да раздуха пламъка й. Едно дете заплака и се чу как изплющя шамар.
Ален дьо Парей се обърна към кралската ложа в очакване на заповед; всички глави, всички погледи се насочиха също нататък. И всички затаиха дъх.
