— Нека ония, които са сгрешили пред него или са го оскърбили, се разкаят в сърцата си — продължи капеланът. — Нека ония, които приживе е засегнал с нещо, измолят за него милосърдието, от което се нуждае пред божия съд всеки смъртен в часа на смъртта, независимо дали е бил велик или нищожен…
Двете принцеси бяха паднали на колене и навели ниско глави, се мъчеха да прикрият радостта си. Не усеща ха вече студа, не чувствуваха тревогата и злощастието си. Огромна вълна на надежда ги заливаше. И ако в безмълвието си се обръщаха към бога, то бе за да му благодарят, че ги е избавил от страшния им свекър. От седем месеца насам, откакто ги бяха затворили в замъка Гаяр, светът най-сетне им пращаше една добра вест.
Войниците в дъното на параклиса се размърдаха. Те шушукаха, пристъпвайки от крак на крак.
— Дали ще ни раздадат по някое сребърно су?
— Защото кралят е умрял ли?
— Така се правело, както съм чувал.
— Ами-и-и… За смъртта не, може би за коронясването на новия.
— А как ще се казва новият крал?
— Дали ще води войни, та да видим малко свят?
Комендантът на крепостта се извърна и грубо заповяда:
— Молете се!
Новината го изправяше пред нови проблеми. По-възрастната затворничка беше съпруга на принца, който днес ставаше крал. „Ето ме ключар на френската кралица!“ — казваше си той.
Никога не е било лесно да си тъмничар на кралски особи. Робер Берсюме дължеше на двете осъдени жени, пристигнали при него с обръснати глави в края на месец април в каруци с черни чергила и ескорт от сто стрелци, най-лошите мигове от живота си. Две млади, прекалено млади жени, за да не изпитва състрадание към тях… Красиви, прекалено красиви, дори в грозните си шаячни рокли, за да не го вълнува близостта с тях през всичките тези дни, цели седем месеца… Ако съблазнеха някой сержант от гарнизона, ако избягаха, ако някоя от тях се обесеше или се разболееше тежко, все той, Берсюме, щеше да е виновен и упрекван за прекалената си мекушавост или суровост; във всеки случай нямаше да се отрази благоприятно на напредването му в службата. А и той като затворничките си съвсем нямаше желание да завърши дните си в крепост, шибана от ветровете, мокрена от мъглите, построена над тази част от долината на Сена, където от много време войната не се мяркаше вече, за да приюти две хиляди войници, а не едва сто и петдесет.
Църковната служба продължаваше, но никой не мислеше нито за бога, нито за краля. Всеки бе загрижен само за себе си.
— Requiem aeternam dona ei Domine…2 — пееше капеланът.
Доминиканец в немилост, изпаднал поради зла съдба и влечение към виното до затворнически свещеник, капеланът се питаше, докато пееше, дали смяната на краля няма да донесе някаква промяна в собствената му участ. Той реши да престане да пие една седмица, за да спечели провидението на своя страна и да се подготви да посрещне някое благоприятно събитие.
— Et lux perpetua luceat ei3 — отвръщаше комендантът.
Същевременно той си мислеше: „Не биха могли да ме упрекнат в нищо. Прилагах получените заповеди. И толкова. Но не съм налагал произволни мъчения.“
— Requiem aeternam… — подемаше отново капеланът.
— Няма ли да ни отпуснат поне по една половница вино? — прошепна редник Гро-Гийом на сержант Лален.
Колкото до двете затворнички, те само мърдаха устни, но не смееха да произнесат нито дума от полагаемите се реплики. Гласовете им биха прозвучали премного ясно и премного радостно.
Разбира се, този ден във френските черкви имаше много хора, които оплакваха крал Филип или си въобразяваха, че го оплакват. Но всъщност и тяхното вълнение беше един вид умиление над самите тях. Те бършеха очи, подсмърчаха, клатеха глави, защото ведно с Филип Хубави си отиваше и техният живот, всичките тия години под неговия скиптър, почти една трета от века, която щеше да носи неговото име. Мислеха за собствената си младост, даваха си сметка, че са остарели и бъдещето внезапно им се струваше несигурно. Дори когато умира, кралят си остава за другите олицетворение и символ на нацията.
Когато службата свърши, Маргьорит Бургундска каза на коменданта на крепостта, когато мина край него:
— Месир, искам да поговорим за важни неща, които засягат лично вас.
Берсюме се притесняваше всеки път, когато Маргьорит Бургундска, разговаряйки с него, го погледнеше в очите.
— Щом завърша обиколката си, ще дойда да ви изслушам, госпожо — отвърна й той.
После заповяда на сержант Лален да отведе затворничките, като му препоръча полугласно да удвои почитта и бдителността си.
Кулата, в която бяха затворени Маргьорит и Бланш, имаше само три големи, еднакви кръгли помещения, разположени едно над друго, всяко с камина и сводест таван. Трите етажа се свързваха с виеща се спираловидно стълба в дебелия зид. Отред охрана заемаше постоянно стаята в приземния етаж. Маргьорит бе настанена на първия, а Бланш — на втория. Нощем принцесите бяха разделени от дебели врати, заключени с катинари. Денем имаха право да общуват помежду си.
Когато сержантът ги придружи до стаята им и пантите и резетата в подножието на стълбата изскърцаха, те се спогледаха и под напора на едно и също чувство се спуснаха една към друга, викайки:
— Мъртъв е!
Прегръщаха се, танцуваха, смееха се, плачеха и безспир повтаряха: — Той е мъртъв!
Махнаха грубите си касинки и освободиха късите си, едва от седем месеца коси.
— Огледало! Първото нещо, което искам, е огледало! — извика Бланш, сякаш щяха да я освободят начаса и не й оставаше нищо друго, освен да се погрижи за външния си вид.
Ситните и гъсти черни къдри на Маргьорит образуваха истински шлем върху главата й. Косите на Бланш бяха поникнали неравно на остри бледи кичури, подобни на стърнище. Двете жени несъзнателно прокараха пръсти по главите си.
— Мислиш ли, че пак ще бъда хубава? — попита Бланш.
— Колко ли съм остаряла, за да ми задаваш такъв въпрос! — отвърна Маргьорит.
Онова, което двете принцеси бяха изтърпели от пролетта насам — драмата в Мобюисон, присъдата на краля, чудовищното изтезание на техните любовници, наложено пред очите им, посред площада в Понтоаз, оскърбителните крясъци на тълпата и после тази половин година в крепостта, лятната задуха сред нагорещените камъни, леденият студ, откакто бе настъпила есента, вятърът, стенещ без отдих в стрехите, черната каша от елда, поднасяна им за ядене, ризите, по-груби от конска четина, сменяни веднъж на два месеца, безкрайните дни зад тясното като бойница прозорче, през което, както и да извиеха глави, не забелязваха нищо освен каската на невидимия войник, караулещ по обходния път… — всичко това много силно бе изменило характера на Маргьорит. Тя съзнаваше това и чувствуваше, че не може да не е изменило и лицето й.
Бланш с осемнадесетте си години и странното си лекомислие, поради което се люшкаше от пълна покруса към безумни надежди, Бланш, която бе в състояние внезапно да престане да хълца, защото от другата страна на зида пееше птичка, и да възкликне удивена: „Маргьорит? Чуваш ли? Птичка!…“, Бланш, която вярваше в поличби, в какви ли не поличби, и безспир блену-ваше, както други жени безспир бродират фестони, ако Бланш излезеше от затвора, би могла да си възвърне някогашния си тен, поглед и сърце. Маргьорит — никога.
От началото на пленничеството си досега тя не бе проляла нито една сълза, не бе признала ни веднъж, че изпитва угризение. Капеланът, който я изповядваше всяка седмица, бе ужасен от коравосърдечието й.
Нито за миг Маргьорит не се бе съгласила да признае, че е отговорна за нещастието си. Нито за миг не бе допуснала, че за внучката на Луи Свети, за дъщерята на Бургундския херцог, кралица на Навара и бъдеща кралица на Франция, любовта с един щитоносец е опасна, наказуема игра, която може да й коства честта и свободата. Оправдаваше се с това, че е била омъжена за човек, когото никак не е обичала.
Не се упрекваше, че се бе впуснала в любовната си връзка. Ненавиждаше противниците си и
