Сена група конници, които се приближаваха с развят флаг откъм Париж, комендантът на крепостта се поздрави за взетите мерки.
Той бързо навлече най-хубавата си ризница, прикрепи към ботушите си шпори, дълги три пръста, сложи си железния шлем и излезе на двора. Имаше още малко време, колкото да огледа с неспокойно задоволство строения гарнизон, с блеснало в млечната зимна светлина оръжие.
„Поне няма да могат да се заядат за вътрешния ред — каза си той — и с повече основание ще мога да се оплача от ниската си заплата и от ненавременното изплащане на издръжката за хората ми.“
В подножието на стръмния бряг засвириха вече тръби и по варовитата почва зачаткаха конски копита.
— Решетките! Мостът!
Веригите на подвижния мост заскърцаха и само след минута петнадесет щитоносци с кралския герб на гърдите си, обкръжили едър мъж в червено, застанал на коня си като че ли изобразяваше собствената си статуя, прекосиха в галоп сводестото преддверие на стражата и влязоха във външния двор на замъка Гаяр.
„Дали пък не е новият крал? — помисли си Берсюме и се втурна насреща му. — Господи! Дали кралят не идва да вземе жена си?“
От вълнение дъхът му секна. Мина известно време, преди да може да различи ясно мъжа с яркочервен плащ, който бе скочил вече на земята, и като същински колос от сукно, кожа и сребро си проправяше път сред щитоносците. От конете се вдигаше пара.
— Пратеник на краля! — извика исполинът, като размаха под носа на Берсюме, без да му даде време да го прочете, един пергамент, на който висеше печат. — Аз съм граф Робер д’Артоа!
Приветствията не продължиха дълго. Монсеньор Робер д’Артоа насмалко не събори Берсюме, като сложи ръка на рамото му, за да докаже, че не е надменен. После поиска топло вино за себе си и свитата си с толкова гръмък глас, че съгледвачите от върха на кулата се извърнаха към него.
Още от предната вечер Берсюме се бе подготвил да блесне, да се покаже като образцов управител на безупречна крепост и да се представи така, че да си спомнят за него. Беше си приготвил и реч. Тя остана завинаги в гърлото му. Той се чу да смутолевя жалки ласкателства, поканиха го да пие от виното, което му заповядаха да поднесе, и го тикнаха в четирите стаички на жилището му, чиито измерения му се сториха смалени. Досега Берсюме винаги се бе смятал за снажен мъж, но пред този великан се почувствува джудже.
— Как са затворничките? — попита Робер д’Артоа.
— Много добре, монсеньор, много са добре, благодаря — отвърна глупаво Берсюме, сякаш го питаха за собственото му семейство.
И съдържанието на канчето отиде в кривото му гърло.
Но граф д’Артоа беше вече излязъл с широки крачки от жилището му и миг след това Берсюме се катереше след него по стълбата на кулата, където бяха настанени двете затворнички.
По негов знак сержант Лален издърпа с разтреперани пръсти резетата на вратата.
Маргьорит и Бланш чакаха изправени в средата на кръглата стая. И двете инстинктивно се приближиха една до друга и се хванаха за ръце.
— Вие, братовчеде! — възкликна Маргьорит.
Д’Артоа се бе спрял на прага, изпълвайки цялата рамка. Беше замижал. Тъй като не отговаряше нищо, разглеждайки жадно двете жени, Маргьорит поде, възвърнала самообладанието си:
— Разгледайте ни, да, разгледайте ни хубавичко! И вижте до какво жалко положение сме доведени. Доста различно от гледката на кралския двор и от спомена ви за нас, нали? Никакво бельо. Никакви рокли. Никаква храна и нито един стол, за да го предложим на толкова високопоставен гост като вас!
„Дали знаят? — питаше се д’Артоа, докато пристъпваше бавно към тях. — Дали знаят колко голямо е участието ми за тяхното погубване и че именно аз устроих клопката, в която попаднаха?“
— Свобода ли ни носите, Робер? — извика Бланш Бургундска.
Тя се приближи до исполина с протегнати ръце и блеснали в надежда очи.
„Не не знаят нищо — помисли си д’Артоа — и това ще улесни задачата ми.“
Той се обърна рязко към Берсюме:
— Изобщо ли не се пали огън тук?
— Не, монсеньор.
— Да се запали! И няма ли никакви мебели?
— Не, монсеньор. Заповедите, които бях…
— Незабавно мебели! Махнете този одър! Внесете легло, столове, донесете завеси, свещници! Не казвай, че нямаш. Видях всичко необходимо в жилището ти.
Той сграбчи коменданта за рамото.
— И нещо за ядене — подсети го Маргьорит. — Кажете на добрия ни ключар, който ни поднася храна, която и прасетата биха оставили в копанята си, да ни даде най-сетне едно свястно ядене!
— И ядене естествено, госпожо! — потвърди д’Артоа. — Млин с месо и печено. Пресни зеленчуци, хубави зимни круши и конфитюр. И вино, Берсюме, много вино!
— Но, монсеньор… — простена комендантът.
— Разбра, нали? Доволен съм от теб — кресна д’Артоа, изтиквайки го навън.
После захлопна с ритник вратата.
— Мили братовчедки — поде той. — Всъщност очаквах най-лошото и виждам с облекчение, че тъжното ви пребиваване тук не се е отразило никак на двете най-хубави личица във Франция.
— Все още се мием — каза Маргьорит. — Вода поне имаме.
Д’Артоа бе седнал на трикракото столче и продължаваше да разглежда двете затворнички. „Ах, мои птички — ликуваше мислено той, — ето докъде стигнахте, задето пожелахте да си набавите украшения на кралици за сметка на наследството на Робер д’Артоа!“ Същевременно той се мъчеше да отгатне дали телата на двете млади жени под шаячните рокли бяха загубили някогашните си красиви форми. Приличаше на голяма котка, която се кани да си поиграе с уловени в капана мишки.
— Маргьорит — попита той, — в какво състояние са косите ви? Пак ли са така гъсти?
Маргьорит подскочи като ужилена.
— Станете, монсеньор д’Артоа! — извика тя гневно. — Колкото и изпаднала да ме виждате тук, все още не мога да изтърпя някой мъж да седи в мое присъствие, щом самата аз съм права!
Той се надигна бавно, свали качулката си и поздрави Маргьорит с подигравателен жест. Тя се извърна към прозореца. Под ивицата светлина, която струеше от него, Робер можа по-добре да различи лицето на жертвата си. Чертите й бяха пак така красиви, но всякаква мекота бе изчезнала. Носът бе станал по-тънък, очите — хлътнали. Трапчинките, които до миналата пролет се очертаваха на кехлибарените й страни, се бяха превърнали в малки бръчици. „Я виж ти! — каза си д’Артоа. — Тя все още е бойка. Значи играта ще бъде по-забавна.“ Той обичаше да извоюва с борба победата.
— Братовчедке — обърна се към нея с престорено добродушие. — Съвсем не възнамерявах да ви обидя. Злеме разбрахте. Исках само да зная дали косите ви са пораснали достатъчно, за да можете да се покажете в обществото.
Маргьорит не можа да скрие радостното си потрепване. „Да се покажа пред обществото?… Това значи, че ще изляза оттук! Дали съм помилвана? Нима той ми носи трона? Не, не е това, би ми го съобщил веднага…“
Мислите й течаха много бързо и тя почувствува, че се олюлява.
— Робер, не ме карайте да се измъчвам. Не бъдете жесток. За какво сте дошли?
— Братовчедке, дойдох, за да ви…
Бланш нададе вик и Робер си помисли, че тя ще загуби съзнание. Нарочно бе спрял посред изречението си.
— …предам едно съобщение — довърши той.
Достави му удоволствие да види, че двете жени отпуснаха унило рамене, и да чуе разочарованите им въздишки.
— Съобщение от кого? — попита Маргьорит.
— От Луи, вашия съпруг и наш крал занапред. И от милия ни братовчед монсеньор дьо Валоа. Но мога
