единствено срещу тях насочваше безполезните си гневни изблици: срещу зълва си, английската кралица, която я бе изобличила, срещу Бургундския род, който не я бе защитил, срещу кралството и законите му, срещу църквата и заповедите й. И когато бленуваше за освобождение, тя бленуваше главно за отмъщение. Бланш обви шията й с ръце.
— Сигурна съм, миличка, че е дошъл краят на нещастията ни.
— Ще дойде, ако действуваме хитро и бързо — отвърна и Маргьорит.
Тя кроеше мислено неясен план, хрумнал й по време на църковната служба, без да знае още докъде ще я до-веде. Във всеки случай искаше да използува новото си положение.
— Ще ме оставиш да говоря сама с този дангалак Берсюме. Какво не бих дала да видя главата му забучена на копие, а не щръкнала над раменете му — добави тя.
Малко след това двете жени чуха, че издърпват резетата на долната врата. Те сложиха отново касинките си. Бланш застана в нишата на тесния прозорец. Маргьорит седна на столчето, единственото, с което разполагаше. Комендантът на крепостта влезе.
— Дойдох в отговор на молбата ви, госпожо — каза той.
Маргьорит не отговори веднага, изгледа го от глава до пети и подхвърли:.
— Месир Берсюме, знаете ли кого охранявате занапред?
Берсюме извърна очи, сякаш търсеше нещо около себе си.
— Зная, госпожо, зная — отвърна той — и не преставам да мисля за това, откакто тази сутрин ме събуди конникът, отиващ в Крикбьоф и Руан.
— Вече седем месеца съм затворена тук. Нямам бельо, нямам мебели, нямам чаршафи. Ям същата каша като войниците ви и ми палят огън само един час на ден.
— Подчинявах се на заповедите на месир дьо Ногаре, госпожо.
— Гийом дьо Ногаре е мъртъв.
— Той ми бе изпратил нарежданията на краля.
— Крал Филип е мъртъв.
Отгатвайки накъде клони Маргьорит, Берсюме възрази:
— Но монсеньор дьо Марини е все още жив, госпожо, а той се разпорежда с правосъдието и затворите, както и с всичко друго в кралството, и аз съм напълно зависим от него.
— Таз сутрешният пратеник не ви ли донесе нови разпореждания за нас?
— Никакви, госпожо.
— Скоро ще ги получите.
— И аз ги очаквам, госпожо.
Берсюме изглеждаше доста възрастен за своите тридесет и пет години. Имаше угриженото и начумерено изражение, което обичат да си придават военните. Отначало принудено, то накрая им става присъщо. За всекидневната си служба в крепостта той носеше калпак от вълча кожа и стара, малко халтава ризница, почерняла и омазнена, набрана под колана му. Веждите му бяха сключени.
В началото на пленничеството си Маргьорит почти недвусмислено му се бе предложила с надежда да го превърне в свой съюзник. Той бе отклонил всеки неин аванс не толкова от добродетелност, колкото от благоразумие. Но го беше яд на нея за лошата роля, която му бе отредила. Днес се питаше дали разумното му поведение щеше да му донесе облага или наказание.
— Съвсем не ми беше приятно, госпожо — поде той, — да бъда принуден да се държа така с жени… при това толкова високопоставени като вас.
— Мога да си представя, месир, мога да си представя — отвърна Маргьорит, — защото у вас се чувствува рицарят и мерките, които са ви предписали, сигурно са ви били много противни.
Комендантът на крепостта произхождаше от простолюдието. Затова думата „рицар“ приятно погали слуха му.
— Само че, месир — продължи затворничката, — до гуша ми дойде да дъвча дърво, за да запазя зъбите си бели и да си мажа ръцете с мазнината от супата си, за да не се напукат от студа.
— Разбирам, госпожо, разбирам.
— Бих ви била благодарна, ако занапред ме предпазите от студа, гадините и глада.
Берсюме наведе глава.
— Нямам никакви нареждания в този смисъл, госпожо.
— Аз съм тук само поради омразата на крал Филип и неговата смърт ще промени всичко — поде Маргьорит самоуверено. — Нима ще чакате да ви заповядат да ми отворят вратите, за да засвидетелствувате малко повече почит на френската кралица? Не смятате ли, че това би означавало да действувате доста глупаво срещу собствената си съдба?
Военните често са нерешителни по природа, което ги прави склонни към подчинение и това е причина да губят много сражения. Макар да избухваше бързо в ругатни и да биеше лесно подчинените си, Берсюме не беше способен на инициатива в случай на непредвидена ситуация.
Между недоволството на жена, която по собствените й твърдения щяла да бъде всемогъща утре, и гнева на монсеньор дьо Марини, който бе всемогъщ днес, коя опасност да избере?
— Бих желала също госпожа Бланш и аз да можем да излезем за час или два от тия стени под ваша охрана, ако сметнете за уместно, за да видим и нещо друго, а не само зъбците на кулата и копията на стрелците ви.
Маргьорит избърза и явно прекали. Берсюме подуши хитрина. Затворничките му се опитваха да общуват с външния свят, а може би дори да се изплъзнат от ръцете му. Следователно не беше толкова сигурно дали щяха да се завърнат в двора.
— Тъй като сте кралица, госпожо, ще разберете, че изпълнявам вярно служебния си дълг — отвърна той — и не мога да престъпя нарежданията, които са ми дадени.
При тия думи той излезе, за да не бъде принуден да спори повече.
— Какво куче! — извика Маргьорит, когато той се скри от погледа й. — Овчарско куче, което знае само да лае и да хапе.
Маргьорит беше провела погрешна маневра. И сега беснееше, крачейки из кръглата стая.
И Берсюме не беше доволен. „Трябва да очаквам всичко, щом съм тъмничар на кралица“ — мислеше си той. А да очаква всичко за професионален войник означава на първо място да очаква инспекция.
II
МОНСЕНЬОР4 РОБЕР Д’АРТОА
Снегът по покривите се топеше и се стичаше от стрехите. Навсякъде метяха и се пребиваха от умора. Жилището на стражата ехтеше от пълните с вода ведра, плисвани обилно върху плочите. Смазаха веригите на подвижния мост. Извадиха пещите за топене на смола, като че ли крепостта щеше всеки миг да бъде атакувана. От времето на Ричард Лъвското сърце замъкът Гаяр не помнеше подобна суматоха.
Опасявайки се от внезапно посещение, комендантът Берсюме бе решил да приведе гарнизона си в пълна готовност. С юмруци на хълбоците и раззината за крясъци уста, той обхождаше помещенията, избухваше при вида на зеленчукови отпадъци, замърсяващи кухнята, с яростно повдигане на брадичката сочеше паяжините, увиснали по гредите, преглеждаше снаряженията. Някой стрелец бе загубил колчана си? Къде се бе дянал този колчан? Ами ръждясалите под мишниците ризници? Хайде, гребете с шепи пясък и търкайте, докато блеснат!
— Ако месир Парей внезапно се изтърси — крещеше Берсюме, — никак не ми се иска да му покажа банда просяци! По-живо!
И тежко на онзи, който не тичаше достатъчно бързо! Войникът Гро-Гийом, оня, който се надяваше, че ще им отпуснат допълнителна дажба вино, получи солиден ритник по пищяла. Сержант Лален беше на края на силите си.
Тъпчейки разкаляния сняг, мъжете внасяха отново в сградата не по-малко мръсотия, отколкото изхвърляха. Блъскаха се врати. Замъкът Гаяр напомняше къща, от която се изнасят. Ако принцесите искаха да избягат, това беше най-подходящият момент.
До вечерта Берсюме остана без глас, а стрелците му дремеха по зъбчатите стени.
Но когато след два дни още в първите часове на деня съгледвачите забелязаха в снежния пейзаж край
