никога! С една-единствена мисия загубих извоюваното през целия си живот.
Тревожеше се за дреболии. Дали бе добре опакован портретът на принцеса Клеманс и дали не се бе повредил при пътуването?
— Оставете всичко на мен, месир Юг — каза му убедително Гучо. — Най-напред трябва да ви настаня някъде на топло. Според мен това не търпи отлагане.
Отиде да потърси коменданта на града и така възприе тона, с който Бувил трябваше да говори още в самото начало, така гръмко провъзгласи с италианския си акцент титлите на шефа си и званията, които сам си приписа, толкова естествено изложи исканията си, че само след час изпразниха една къща и му я предоставиха. Гучо настани всички там, като сложи Бувил в добре затоплено легло. А когато шишкото, който лицемерно се извиняваше с простудата си, за да не взима повече каквито и да било решения, се пъхна под завивките, той му каза:
— Подушвам, че ни готвят клопка и това хич не ми харесва. Затова ми се ще златото ни да бъде на сигурно място. Тук има един представител на Барди. Ще му поверя парите. След това ще бъда по-свободен да издиря проклетите ви кардинали.
— Моите кардинали, моите! — измърмори Бувил. — Съвсем не са мои и на мен самия ми е още по- неприятно за номерата, които ми погаждат. Но нека поговорим за това след като си дремна малко, ако нямате нищо против, защото цял треперя от треска. Сигурен ли сте поне напълно във вашия банкер? Можем ли да му се доверим?
Тия пари в крайна сметка принадлежат на френския крал.
Гучо отвърна наперено:
— Не забравяйте, месир Юг, че се тревожа за тези пари, все едно че принадлежат на човек от собственото ми семейство.
И отиде в банката в квартала Сен-т-Агрикол. Представителят на Барди, братовчед на капитана на това могъщо сдружение, го прие с дължимата на племенника на виден колега сърдечност и собственоръчно заключи парите в касата си. Размениха подписи, а после банкерът отведе госта си в голямата зала, за да му разкаже затрудненията си. Слаб, леко прегърбен мъж, застанал пред камината, се обърна при влизането им и възкликна:
— Guccio Baglioni! Per Bacco, sei tu? Che piacere di vederti!21
— Carissimo Boccacio, che fortuna? Che fai qua?22
Все същите хора се срещат на път, защото едни и същи хора пътуват. Нямаше нищо необикновено в присъствието на Бокачо, тъй като беше главен представител на сдружението Барда. Но приятелствата, породили се при случайни срещи по пътищата между хора, които са постоянно в движение, са по-спонтанни, по-възторжени и често по-трайни от дружбата между заседнали на едно място хора.
Бокачо и Гучо се бяха запознали преди една година на път за Лондон. Няколко пъти се бяха срещали в Париж и сега се гледаха като че ли са били приятели открай време. Дадоха израз на радостта си с доста просташки тоскански ругатни. Някой незапознат с флорентинските привички слушател трудно би разбрал защо такива весели другари взаимно се наричат „копелета“, „сифилитици“ и „педерасти“.
Докато авиньонският представител на Барда им наливаше вино с подправки, Гучо разказа за мисията си, за преживените през последните дни злополучия в гонитба на кардиналите и описа плачевното състояние на дебелия месир дьо Бувил. Скоро Бокачо се разсмя от сърце.
— La caccia ai cardinali, la caccia ai cardinali! Vi hanno preso per il culo, i Monsignori!23
После стана сериозен и се помъчи да обясни на Гучо.
— Не се чуди, че кардиналите се крият. Внушено им е да бъдат предпазливи и те хукват, щом дойде пратеник на кралския двор или нещо подобно. Миналото лято Бертран дьо Гот и Гийом дьо Бюдо, племенници на покойния папа, пристигнаха тук, изпратени от добрия ти приятел Марини уж за да върнат в Бордо тялото на вуйчо си. Дойдоха с петстотин души въоръжена охрана, доста много носачи само за един труп! Мисията им бе да подготвят избора на френски кардинал за папа и доводите им се оказаха твърде груби. Една прекрасна сутрин домовете на техни преосвещенства бяха разграбени и в същото време манастирът в Карпантра, където заседаваше конклавът, бе обсаден. Кардиналите скочили през една пролука в стената и избягали в полето, за да спасят кожата си. Без тази пролука, отредена им от провидението, работата им била спукана. Някои тичали цяла левга със запретнато до коленете расо. Други се напъхали в хамбарите. Още не са забравили това.
— Трябва да имате предвид и обстоятелството, че наскоро е бил засилен гарнизонът във Вилньоф — забеляза братовчедът Барда, — и кардиналите очакват всеки миг стрелците да преминат моста. Видели са ви да отивате към Вилньоф, да се връщате оттам — това им стига… А знаете ли кои са били конниците, които на няколко пъти са ви задминавали? Готов съм да се закълна, че са хора на архиепископ Марини. В момента наоколо гъмжи от тях. Не ми е много ясно каква работа вършат, но сигурно не това, за което вие сте дошли.
— Щом идвате от името на френския крал, Бувил и ти няма да постигнете нищо — поде Бокачо. — Излагате се само на опасността да изгълтате някоя вечер супа с такива подправки, че изобщо да не се събудите. За кардиналите сега… за някои кардинали… важи само препоръка, идваща от неаполския крал. Не ми ли каза, че идвате оттам?
— Направо оттам — отвърна Гучо. — И имаме дори благословията на кралица Мария да се срещнем с кардинал Дюез!
— Че защо не го каза? Та ние познаваме само него!
Странна личност е между другото този кардинал. Като че ли имаше големи изгледи да бъде избран за папа в Карпантра.
— Защо тогава не го избраха? Той е французин.
— По рождение французин, но е бил канцлер в Неапол и затова Марини не го иска. Мога да ти уредя среща с него когато пожелаеш, още утре, ако ти е удобно.
— Значи знаеш къде се намира?
— Та той не е мърдал оттук! — засмя се Бокачо. — Прибери се у дома си и преди да се мръкне, ще ти се обадя. Ако разполагате с малко пари, както ми каза, това само ще улесни срещата ви. Защото добрият кардинал често закъсва и ни дължи доста крупни суми.
Три часа по-късно синьор Бокачо почука на вратата на къщата, където бе настанен Бувил. Носеше добри вести. На другия ден към девет часа сутринта кардинал Дюез щял да направи обичайната си разходка на около една левга северно от Авиньон в местността Поите, носеща името си от някакво мостче. Кардиналът би приел да се срещне случайно с месир дьо Бувил, ако той се отбие там, но при условие да бъде придружен най-много от шест души. Придружаващите ги лица трябвало да останат от двете страни на ливадата, докато Дюез и Бувил разговарят по средата, далеч от всяко око и ухо. Папският кардинал умееше да се обкръжава в тайна.
— Гучо, момчето ми, вие ме спасявате и винаги ще ви бъда благодарен — възкликна Бувил и ведно с надеждата и силите му като че ли се повъзвърнаха.
И така, на следващата сутрин Бувил, придружен от Гучо, синьор Бокачо и четирима щитоносци, отиде в местността Понте. Гъста мъгла беше паднала. Тя заличаваше очертанията и приглушаваше звуците, а мястото беше възможно най-безлюдно.
Най-сетне от мъглата изскочиха няколко ездачи и сред тях млад мъж на бяло муле. Той чевръсто слезе от мулето. Носеше тъмна пелерина, под която се отгатваха червените му дрехи, а на главата бе нахлупил кожена шапка. Пристъпи с бързи, почти скокливи крачки по заледената трева и едва тогава видяха, че това е самият кардинал Дюез и че негово юношество е на седемдесет години. Единствено лицето му с хлътнали бузи и слепоочия, с побелели вежди върху съсухрената кожа издаваше възрастта му. Но очите му бяха запазили зорката младежка живост.
Бувил също се запъти към него и те се срещнаха до нисък зид. Загледаха се, и двамата озадачени от външния си вид. Бувил с вродената си почит към църквата очакваше да види величествен, малко мазен прелат, а не този подскачащ в мъглата немирник. Папският кардинал, който си въобразяваше, че изпращат при него воин от рода на Ногаре или Бертран дьо Гот, разглеждаше шишкото, увит в шалове като луковица, секнещ се шумно.
Пръв заговори кардиналът. Гласът му не можеше да не изненада всеки, който го чуеше за пръв път.
