Няма да можете да се спрете посред път. Видяхте, че докато се ровехме в сметките на Марини, сякаш е бил недобросъвестен служител, всички във Франция продължаваха да му се подчиняват, както в миналото. Ще се наложи или да му върнете цялата предишна власт, или да го смъкнете напълно, като го обвините в измислени престъпления и го накажете за верността му. Избирайте. На Марини може би ще му трябва още цяла година, за да ви даде папа, но той ще ви избере такъв, който да се съобразява с интересите на кралството. — Вуйчо ни Шарл ще ви обещае папа от днес за утре. И на него навярно ще му е нужно пак толкова време, но ще ви натресе някой Каетани, който ще пожелае да се върне в Рим и оттам ще назначава епископите ви и ще ръководи всичко в кралството ви.
Той взе финансовия акт, който бе изготвил, доближи го до очите си, защото бе късоглед и го препрочете за последен път:
„… одобрява, възхвалява и приема финансовата дейност на месир Ангьоран дьо Марини и го смята оправдан — него и преките му наследници — за всички постъпления от управлението на хазната на Тампъл, Лувър и кралската сметна палата.“
На пергамента липсваше само кралският подпис и печат.
— Братко — поде Поатие, — уверихте ме, че щом траурът свърши, ще ме направите пер, както и че вече трябва да се считам такъв. В качеството си на пер на кралство то ви съветвам да подпишете. Това ще бъде акт, продиктуван от справедливостта.
— Справедливостта принадлежи само на краля! — извика Вироглавия с обичайната си внезапна грубост, която проявяваше, когато чувствуваше, че не е прав.
— Не, Ваше Величество — възрази невъзмутимо Филип, — не! Кралят принадлежи на справедливостта, за да я олицетворява и за да осигурява тържеството й.
В същия ден и почти в същия час Бувил и Гучо пристигнаха в Париж. Столицата беше притихнала в мраза и рано спусналия се здрач на зимната вечер.
Матийо дьо Три чакаше пътниците при Порт Сен-Жак. Беше натоварен да поднесе приветствия на Бувил от името на краля и веднага да го заведе при него.
— Как? Без ни минута отдих? — учуди се Бувил. — Та аз не само съм смазан от умора, но и мръсен, приятелю. По чудо се държа на краката си. Вече не съм млад за подобни пътешествия. Не можеха ли да ми разрешат да се поизмия и да дремна малко?
Беше недоволен от цялата тази припряност Представял си бе, че за последен път ще вечеря с Гучо в някоя славна странноприемница, сами в помещението за специални гости, че ще си кажат всичко, което не са успели да споделят през двумесечното пътуване и онова, което човек изпитва нужда да изкаже още веднъж послената вечер, като че ли никога друг път няма да има такъв случай. А вместо това трябваше да се разделят посред улицата, и то не особено сърдечно, защото присъствието на Матийо дьо Три го смущаваше.
Бувил бе печален. Съжаляваше за изживените мигове. И докато гледаше подир отдалечаващия се Гучо, струваше му се, че ведно с него се отдалечават дивните дни в Неапол, чародейният миг на младост, с който съдбата бе дарила неговата есен. Сега отавата бе окосена и нямаше да поникне отново.
„Не благодарих достатъчно на това мило момче за всички услуги, които ми оказа, и за удоволствието от компанията му“ — мислеше си той.
Дори не забеляза — сякаш това бе съвсем естествено, — че Гучо отнесе със себе си ковчежето с останалото злато на Барди. Малка сума впрочем след всички разходи по мисията и лептата, дадена на кардинала. Все пак тя щеше да даде възможност на банкерите Толомей да получат дължимата им комисионна.
Между другото и Гучо бе развълнуван от раздялата с дебелия Бувил. У богато надарените за сделки хора заинтересоваността никак не пречи на проявата на емоционалност.
Още с влизането си в двореца Бувил забеляза някои подробности, които никак не му харесаха. Служителите като че ли бяха загубили прецизното си прилежание, което бе съумял да им наложи по времето на крал Филип и почтителното церемониално държание, което при най-незначителния им жест доказваше, че спадат към кралския дом. Явно се бяха разпуснали.
Въпреки това, щом бившият главен шамбелан се озова пред Луи X, и през ум не му мина повече да критикува: намираше се пред краля и съзнанието му бе заето само с едно — по-ниско да се поклони.
— Е, Бувил — попита го Вироглавия, след като благоволи за миг да го притисне до гърдите си, — как е Нейно унгарско Височество?
— Страшна е, Ваше Величество! През цялото време треперех от нея. Но е удивително умна за възрастта си.
— А как изглежда външно? Какво е лицето й?
— Все още е царствена, господарю, макар че е останала съвсем без зъби.
Обезпокоен, Луи X отстъпи назад, а Шарл дьо Валоа, който присъствуваше на аудиенцията, избухна в смях.
— Не, не, Бувил! — намеси се той. — Кралят не ви пита за кралица Мария, а за принцеса Клеманс.
— О, извинете, Ваше Величество! — възкликна Бувил и се изчерви. — Принцеса Клеманс ли? Ей сега ще ви я покажа.
И заповяда да донесат портрета на Одеризи. Извадиха го от сандъка и го сложиха върху една витрина. Отвориха двете крила, които го предпазваха, и доближиха свещниците.
Луи предпазливо пристъпи, сякаш се боеше от очната ставка. После се усмихна на вуйчо си.
— Колко хубава е тази страна, господарю, ако само знаехте — извика Бувил, като отново видя Неапол върху двете странични пана. — През цялата година грее слънце, хората са весели, навред ехтят песни…
— Е, племеннико, излъгах ли ви? — каза Валоа. — Полюбувайте се на свежия тен, на косите с цвят на мед, на красивата, благородна поза! Ами гърдите, племеннико, каква чудна женска гръд!
Самият той се почувствува успокоен и доволен от себе си: не беше виждал младата принцеса десетина години.
— Длъжен съм да кажа на краля — добави Бувил, — че принцеса Клеманс е още по-хубава, ако стои пред вас…
Луи мълчеше. Сякаш бе забравил присъствието им. Издал напред глава, леко прегърбен, той странно общуваше с портрета. Не само го проучваше, а го разпитваше, разпитваше и себе си. В сините очи на Клеманс Унгарска съзираше нещо от погледа на Йодлин — замечтаност, търпение, умиротворяваща доброта. А и в усмивката и цветовете й също имаше известна прилика с хубавата дворцова перачка. Все едно Йодлин, но потомка на крале, предопределена за кралица.
За миг Луи се опита да си представи в рамката на портрета лицето на Маргьорит Бургундска, каквато си я спомняше: изпъкналото чело, черните къдрави коси, мургавата кожа, враждебните при най-малък повод очи…
После този образ се разсея и пак се появи лицето на Клеманс, тържествуваща във ведрата си красота. И Луи доби увереност, че край тази руса принцеса тялото му няма да бъде застрашено от немощ.
— Ах, тя е красива, тя наистина е красива! — промълви най-сетне той. — Чудесна идея, чичо, че сте поръчали портрета й. Много съм ви благодарен. А на вас, месир дьо Бувил, ще дам двеста ливри рента от държавното съкровище… в деня на сватбата.
— О, Ваше Величество! — прошепна признателно Бувил. — Честта да ви служа е достатъчно възнаграждение за мен.
Кралят се разхождаше силно развълнуван.
— И така, сгодени сме! Сгодени сме… Остава само да се освободя.
— Да, господарю, и това трябва да стане до лятото. При такова условие ще може да сключите брак с принцеса Клеманс.
— Надявам се, че няма да се наложи да чакам толкова дълго. Но кой постави това условие?
— Кралица Мария, господарю… — поде Бувил. — Тя има и други кандидати за внучката си и макар вие да сте най-блестящата и най-желаната партия в нейните очи, не възнамерява да се заангажира след този срок.
Луи X се обърна въпросително към Валоа, който си придаде учуден вид. Докато Бувил отсъствуваше, в желанието да си припише заслугата, че е уредил всичко, поддържайки контакт с Неапол, Валоа бе уверил
