насмогне на неимоверните цени в странноприемниците, той се бе отнесъл доста отвисоко към глада.
И една седмица по-късно, докато препускаше по пътя от Париж за Нофл, пак нехаеше за него. Подплатената му наметка беше топла, конят му вървеше бързо и той летеше към любимата жена. Изглаждаше мислено фразите, с които щеше да разкаже на хубавата Мари дьо Кресе, как бе говорил за нея с госпожа Клеманс Унгарска, скоро френска кралица може би, както и че нито един ден не е минал, без да си спомни за любимата си… това впрочем беше самата истина. Случайните изневери не само не пречат, а напротив, карат да мислиш за оня, комуто изневеряваш. И дори най-често именно на това се дължи постоянството на мъжете. После ще опише на Мари великолепието на Неапол… Чувствуваше се разкрасен от престижа на пътешествието и от високата мисия. Идваше, за да възбуди любов.
Едва когато наближи Кресе, тъй като много добре познаваше този край и го обичаше, Гучо отвори очи за нещо друго, а не само за себе си.
Пустите ниви, безмълвните селца, извиващият се само тук-там пушек над къщурките, отсъствието на каквито и да било животни, срещнатите няколко изпусталели и мръсни хора и главно погледите им, накараха младия тосканец да се почувствува неловко и несигурно. А когато влезе в двора на старото имение на брега на Модр, той предусети нещастието.
Нито един петел на торището, никакво мучене откъм оборите, никакъв лай на куче. Младежът се доближи, без никой — слуга или господар — да излезе насреща му. Домът изглеждаше мъртъв. „Дали пък всички са заминали? — попита се той. — Да не би да са ги арестували, докато ме нямаше? Какво се е случило? А може би тук е върлувала чума?“
Той завърза коня си за халката в стената и влезе в жилището. Пред него застана стопанката на Кресе.
— О, месир Гучо! — възкликна тя. — Наистина си мислех… наистина си мислех… Ето ви и вас…
Очите на дам Елиабел се напълниха със сълзи и тя се опря на една маса, като че ли залитна от изненада. Беше отслабнала поне двадесет ливри и се бе състарила с десет години. Силно опънатата доскоро рокля на ханша и гърдите сега й беше съвсем широка. Лицето й бе посивя-ло, а бузите й под вдовишката забрадка бяха увиснали.
За да прикрие изумлението си от промяната, станала с нея, Гучо хвърли поглед на голямата зала. Някога в нея се долавяше известно достойнство на благороднически начин на живот, поддържан въпреки скромните средсва. Днес всичко издаваше безпощадна мизерия, всичко бе потънало в прах, занемарено, жалко.
— Съвсем не сме в най-добрия си вид, за да приемем гост — тъжно промълви дам Елиабел.
— Къде са синовете ви?
— На лов, както всеки ден.
— А Мари?
— Уви! — възкликна дам Елиабел и сведе очи.
— Но какво се е случило?
Дам Елиабел повдигна рамене с отчаяно изражение.
— Тя толкова е отпаднала, толкова е отслабнала, че не се надявам да се съвземе някога, нито дори че ще дочака Великден.
— Но от какво е болна? — попита Гучо нетърпеливо обзет от тревога.
— От болестта, от която страдаме всички и от която мрат като мухи тук! Гладът, синьор Гучо. Помислете си, щом дебели тела, каквото беше моето, са съвсем изтощени, какви опустошения може да нанесе гладът при момичета, които още растат.
— Но боже мой, дам Елиабел! — извика Гучо. — Аз си мислех, че гладът засяга само бедните хора!
— А какви сме ние, ако не бедни? Само защото имаме благородническо звание и замък, който се руши, съвсем не сме в по-добро състояние. Цялото ни имущество на нас, дребните земевладелци, е в селяните ни и работата, която извличаме от тях. Но можем ли да очакваме да ни хранят, щом самите те нямат какво да ядат и умират пред вратата ни, протягайки ръка за парче хляб? Принудихме се да заколим добитъка си, за да го разделим с тях. Прибавете към цялата ни мизерия, че и превото ни накара, по заповед на краля, както казва той, да му доставим храни, навярно за да угоява сержантите си, защото те, виж, са всичките дебели… Когато селяните ни измрат, какво ще ни остане, освен и ние да сторим същото? Голата земя не струва нищо. Тя представлява нещо само дотолкова, доколкото я обработваш, а труповете, които заравяме в нея, няма да я накарат да ражда… Останахме без лакеи и слугини. Бедният ни куц приятел…
— Когото наричахте ваш щитоносец за рязане на месото?
— Да, нашият щитоносец за рязане на месото… — усмихна се тъжно тя. — Е, добре! Изпратихме го миналата седмица до гробището. Всичко е все така безрадостно.
Гучо поклати състрадателно глава. Но в цялата тази трагедия той се интересуваше само от едно лице.
— Къде е Мари?
— Горе, в стаята си.
— Мога ли да я видя?
— Елате.
Гучо тръгна подире й по стълбата. Тя се качваше бав-но, стъпало по стъпало, помагайки си с конопеното въ-же, закачено край спираловидното стълбище.
Мари дьо Кресе лежеше на тясно легло, стар стил Покривките не бяха оправени, а възглавниците бяха толкова повдигнати под гърдите на болната, че тя изглеждаше легнала върху наклонена плоскост, като че ли кря ката й ще се забият в земята.
— Месир Гучо… месир Гучо… — прошепна Мари.
Очите й бяха уголемени от сини кръгове. Дългите й кестеняво-златни коси бяха разпилени по възглавницата от износено до основата кадифе. Отслабналите й страни, крехката шия бяха тревожно прозрачни. Впечатлението за слънчева лъчезарност, която оставя ше по-рано, се бе заличило, сякаш голям бял облак бе минал над нея.
Дам Елиабел се оттегли, за да скрие сълзите си.
— Мари, хубава моя Мари — промълви Гучо, пристъпвайки към леглото.
— Ето ви най-сетне. Най-сетне се върнахте. Толкова ме беше страх, о, толкова ме беше страх, че ще умра, без да ви видя!
Тя гледаше напрегнато Гучо и в очите й се таеше важен и тревожен въпрос. Легнала наклонено върху повдигнатия дюшек и възглавници, тя не изглеждаше съвсем реална, а сякаш бе изрязана от някоя фреска или по-скоро от някой стъклопис.
— От какво сте болна, Мари?
— От слабост, мили, от слабост. И от непоносимия страх, че сте ме изоставили.
— Трябваше да отида в Италия по служба на краля и заминах толкова набързо, че не можах да ви предупредя.
— По кралска служба… — повтори тя тихо.
Безмълвният въпрос стоеше още в погледа й. И Гучо внезапно се засрами от цветущото си здраве, от подплатените си с кожа дрехи, от безгрижно прекараните в пътуване седмици, засрами се даже от неаполското слънце и главно от тщеславието, с което бе преизпълнен малко преди това, задето бе живял сред всесилните на този свят.
Мари подаде хубавата си отслабнала ръка. Гучо я улови. Пръстите им отново се запознаха, разпитаха се взаимно и накрая се съединиха, сплетени в жест, който обещава любов по-сигурно от целувката, като че ли ръцете на две същества се сливат в една и съща молитва.
Тогава безмълвният въпрос в погледа на Мари изчезна. Тя затвори клепачи и двамата постояха така, без да разговарят.
— Струва ми се, че като държа пръстите ви, черпя от тях сила — каза тя най-после.
— Мари, вижте какво ви донесох!
Той извади от кесията си две фини гравирани златни пластинки. На мода беше сред богатите класи да ги пришиват към якичките на наметките си. Мари взе плочките и ги вдигна до устните си. Сърцето на Гучо се сви. Бижуто, изработено и от най-сръчния златар във Флоренция или Венеция, не уталожва глада. „Бурканче мед или сладко от плодове би било днес по-подходящ подарък“ — помисли си той.
— Ще отида да намеря нещо, с което да ви излекувам — извика той.
