— На твое място бих се поставил под заповедите на месир дьо Парей. Той е прекият ти шеф. Така поне ще се подсигуриш.
— Добре го измисли. Така и ще постъпя.
Следобедът изтече в бъбрене и пиене. Берсюме се понапи и главно изпитваше облекчение, че друг бе решил вместо него. Но времето бе доста напреднало, за да приложи начаса на дело решението. Пък и Катр-Барб не беше дежурен тази вечер. Двамата другари вечеряха в кръчмата. Съдържателят се извини, че може да им предложи само кренвирши с грах и надълго се заоплаква от трудностите по снабдяването.
— Вие сте по-добре от нас, на село. Почнаха да продават и кората на дърветата — каза му Берсюме.
След това, за да бъде празненството пълно, Катр-Барб отведе Берсюме в уличките зад „Света Богородица“ при леките жени, които, съгласно нареждане от времето на Луи Свети продължаваха да си боядисват косите медно червени, за да ги отличават от порядъчните матрони.
Призори Катр-Барб покани приятеля си да се приведе в ред в казармата в Лувъра. И към обед, изчеткан, излъскан, избръснат до кръв, Берсюме се яви в караулната на двореца и поиска да види месир дьо Парей.
Главният началник на стрелците никак не се поколеба, когато Берсюме му обясни случая.
— От кого получавате инструкции?
— От вас, месир.
— А кой, по-високо от мен, се разпорежда с кралските крепости?
— Монсеньор дьо Марини, месир.
— Кому сте длъжен да докладвате за всичко?
— На вас, месир.
— А по-горе от мен?
— На монсеньор дьо Марини.
Берсюме изпита отново смесицата от чувство на чест и обезпеченост, които внушава у всеки добър воин човекът с по-голям от неговия чин, когато му заповядва как да се държи.
— И така — заключи Ален дьо Парей, — вие трябва да предадете това писмо на монсеньор дьо Марини. Но внимавайте да го предадете само лично нему.
Половин час по-късно, на улица Фосе-Сен-Мартен съобщиха на Ангьоран дьо Марини, който работеше в кабинета си, че някакъв си комендант Берсюме, идващ от страна на месир дьо Парей, настоявал да го види.
— Берсюме… Берсюме — промълви Ангьоран. — Ах, това е онова магаре, което командува крепостта Гаяр! Нека влезе.
Цял треперещ, че е въведен при толкова знатна личност, Берсюме с голяма мъка извади изпод мундира и бронята си предназначеното за монсеньор д’Артоа писмо. Марини тутакси го прочете много внимателно, без лицето му да изрази каквото и да било чувство.
— Кога бе написано това? — попита той.
— Онзи ден, монсеньор.
— Много добре сте направили, че ми го донесохте. Поздравявам ви. Уверете госпожа Маргьорит, че писмото ще отиде на предназначението си. И ако й се прииска да пише други писма, предайте ги по същия път… Как е госпожа Маргьорит?
— Как може да бъде в затвор, монсеньор. Но тя безспорно е по-устойчива от госпожа Бланш, чието умствено състояние е застрашено.
Марини махна неопределено с ръка, сякаш искаше да каже, че малко го интересува умственото състояние на затворничките.
— Бдете над телесното им здраве. Да бъдат нахранени и да им е топло.
— Известни ми са заповедите ви, монсеньор, но мога да им предложа само ръж, защото ми е останал малък запас. Колкото до дървата, трябва да изпращам стрелците да ги секат, а не мога да изисквам често извънредна работа от хора, които не ядат достатъчно.
— Защо не ядат?
— Липсват ми пари в замъка Гаяр. Не съм получил средства, за да уредя заплатите им, нито да подновя доставките на продукти, които страшно поскъпнаха, както знаете, през тия гладни времена.
Марини повдигна рамене.
— Не ми казвате нищо учудващо. Навсякъде положението е същото. През последните месеци не аз управлявам държавното съкровище. Но нещата ще се оправят Бирникът във вашето наместничество ще изплати дължимите суми още тази седмица. Колко има да получавате самият вие?
— Петнадесет ливри и шест су, монсеньор.
— Веднага ще получите тридесет. И Марини извика един свой секретар, който да заведе Берсюме да му заплатят цената на покорството му.
Останал сам, Марини препрочете писмото на Маргьорит, размисли малко и го хвърли в огъня. През цялото време, докато горя пергаментът, той остана пред камината.
В този миг наистина се чувствуваше най-мощният чо-век в кралството. Държеше в ръцете си всички съдбини, дори и съдбата на краля.
ТРЕТА ЧАСТ
ПРОЛЕТТА НА ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА
I
ГЛАДЪТ
От сто години насам населението на Франция не бе познавало такава мизерия и бичът на миналите векове, гладът, отново се появи.
В Париж цената на крина сол достигна десет сребърни су, а един чувал жито се продаваше едва ли не шестдесет су, небивало скъпо. Ненормалното поскъпване беше резултат, разбира се, преди всичко на плачевната реколта предишното лято. Но то се дължеше до голяма степен и на разстроената администрация, на вълненията, които лигите на бароните поддържаха в много провинции, затруднявайки търговския обмен, на паниката на хората, които трупаха храни в хамбарите от страх да не им липсват, и най-сетне на алчността на спекулантите.
През години на глад най-страшният месец за преживяване е февруари. Последните есенни запаси са изчерпани, а същевременно и телесната и душевна устойчивост. Студът се съюзява с глада. През този месец умират най-много. Хората не се надяват вече, че отново ще видят пролетта и това отчаяние у едни се превръща в униние, а у други в ненавист. Прекалено често ходят на гробището и всеки почва да се пита кога ще дойде и неговият ред.
В селата изяждаха кучетата, защото не можеха вече да ги хранят и ходеха на лов за котки, отново подивели. По липса на фураж добитъкът мреше. Хората се биеха около отпадъците след одирането им. Знаеше се, че от буковата кора става по-хубаво брашно, отколкото от дъбовата. Всеки ден се давеха младежи под леда на езерата при опитите си да уловят риба. Почти не бяха останали старци. Измършавели и капнали от умора, дърводелците без отдих ковяха ковчези. Мелниците бяха онемели. Обезумели майки люлееха трупчетата на мъртвите си деца. Понякога някой манастир биваше обсаден.
Но милостинята беше безсилна, когато можеше да се купят само погребални савани. Понякога залитащи орди идваха от селата в малките градчета с напразната надежда да си вземат насила хляб. Но те се сблъскваха с други изгладнели орди, идващи от градовете, и сякаш се запътваха към Второто пришествие.
Положението беше еднакво както в богатите области, така и в бедните, в Артоа, както и в Оверн, в Поату, както в Шампания, в Бургундия, както в Нормандия, Бос и Бри, а даже и в Ил-дьо-Франс. Същото беше и в Нофл и Кресе.
Проклятието, което тегнеше от една година над кралското семейство, се беше разпростряло като че ли през зимата над цялото кралство.
Когато, придружавайки Бувил, Гучо се върна от Авиньон в Париж, той прекоси засегнатата от страшното бедствие страна. Но настанен в превотствата или кралските замъци, снабден със звънко злато, за да
