Превото разбра, че е казал опасна глупост. Решително този ломбардец имаше дарбата да забърква главата му.
— Тъкмо се канех да вечерям — каза той, желаейки час по-скоро да смени темата. — Бихте ли ми направили честта да споделите…
Почна да става раболепен. Хитростта съветваше Гучо да приеме: хората се издават най-добре на масата. Освен това Гучо бе препускал целия ден, без да хапне нищо. Така че, тръгнал от Нофл, за да убие превото, той се озова удобно настанен срещу него и използваше камата си само за да си отреже къс хубаво опечено прасенце-сукалче, плувнало в златиста мазнина.
Трапезата на превото в този терзан от глад край беше направо скандал. „Като си помисля само, че дойдох да взема нещо, за да нахраня Мари, а сам съм седнал да се тъпча!“ Всеки залък увеличаваше ненавистта му. И тъй като превото, въобразявайки си, че така ще настрои добре посетителя, му предлагаше най-добрите си провизии и най-редките си вина, при всяка нова настойчива покана да пие Гучо си повтаряше: „Ще даде сметка за всичко това злосторникът! Ще направя така, че ще увисне на въжето.“ Никое ядене не е било някога поглъщано от госта с повече апетит и с по-малка изгода за домакина. Гучо не пропускаше нито един случай да накара превото да се почувствува неудобно.
— Узнах, че сте си купили соколи, месир Портфрюи — попита го внезапно той. — Нима имате право да ходите на лов като благородниците?
Превото се задави с виното.
— Ходя с околните благородници, когато благоволят да ме поканят — отвърна бързо той.
Пак се опита да промени насоката на разговора и подхвърли:
— Вие като че ли много пътувате, месир Бальони.
— Наистина много — отвърна нехайно Гучо. — Връщам се от Италия, по поръчение на краля бях при неаполската кралица.
Портфрюи си спомни, че при първата им среща Гучо се връщаше от мисия при английската кралица. Този младеж трябва да беше много могъщ, щом го използваха главно като пратеник при кралици. И освен това винаги знаеше неща, които човек би предпочел да премълчи…
— Метр Портфрюи, служителите на кантората на вуйчо ми в Нофл са изпаднали в страшна нищета. Заварих ги болни от глад. Уверяват ме, че нищо не можели да си купят! — заяви внезапно Гучо. — Как обяснявате, че налагате данъци в натура на област, опустошена от глада, и че секвестирате малкото храна, която е останала?
— Ах, месир. Бальони, това е тежък проблем за мен и ми причинява голяма мъка, кълна ви се. Длъжен съм обаче да се подчинявам на заповедите от Париж. Трябва всяка седмица да изпращам по три каруци хранителни припаси, защото монсеньор дьо Марини се страхува от бунт и иска да държи столицата в ръцете си. Както винаги, селското население страда.
— И когато вашите сержанти събират припаси за три те каруци, те могат също така да напълнят и четири и да ви оставят едната.
Сърцето на превото се сви тревожно. Ах, каква мъчителна вечеря!
— Никога, месир Бальони, никога! Какво ще си помислите!
— Хайде, хайде, прево! Ами откъде идва всичко та ва? — извика Гучо, сочейки масата. — Пушените бутове не се закачат самички на чукчето на вратата ви, доколкото зная. А и сержантите ви не изглеждат така цветущи, каквито са, само от близане на лилиите на тоягите си.
„Ако знаех — помисли си Портфрюи, — нямаше да го посрещна така добре!“
— Виждате ли, работата е там, че ако искаш да поддържаш реда в кралството, трябва да храниш достатъчно хората, натоварени да бдят над него.
— Разбира се, разбира се. Отговаряте ми, както подобава. Човек, удостоен с такъв висок пост като вас, не мо-же да разсъждава, нито да действува като обикновените хора.
Той внезапно взе одобрителен и приятелски тон, ся-каш напълно се съгласяваше с доводите на събеседника си. Превото, който бе пил доста много, за да си вдъхне кураж, се улови на въдицата.
— Същото е и с данъците за простолюдието… — поде Гучо.
— Данъците?
— Ами да! Нали вие сте ги откупили. А трябва да живеете, да плащате на служещите си… Тогава по неволя трябва да вземете повече, отколкото ви се изисква за хазната. Как точно постъпвате вие? Удвоявате данъка, така ли? Така правят, доколкото зная, всички превота.
— Почти двойно повече събираме — призна превото откровено, мислейки си, че разговаря с добре осведомен човек. — Принудени сме. Още за да купя длъжността си, трябваше да намажа лапата на един от чиновниците на Марини.
— Наистина ли на чиновник на Марини?
— Ами да… И продължавам да му пъхам по една кесия в ръката всеки „Свети Никола“. Трябва да деля и с бирника си, а да не говорим колко ми измъква байито, който ми е началство. В крайна сметка…
— …не ви остава кой знае колко за вас самия, разбирам… В такъв случай ще ми помогнете и ще ви предложа сделка, от която никак няма да изгубите. Затруднен съм с изхранването на служителите ни в Нофл. Вие ще им отпущате всяка седмица сол, брашно, бакла, мед и прясно или изсушено месо, които им са нужни, като те ви ги плащат по скъпи парижки цени с добавка от три су на ливра. Готов съм дори да ви оставя двадесет ливри аванс — и той дрънна кесията си.
Звънът на жълтиците приспа напълно недоверието на превото. Той поспори малко, просто така, за количеството и цените. Учудваше се, че Гучо иска големи количества.
— Но вашите служещи са само трима. Наистина, ли им трябват толкова мед и сини сливи? О, мога, мога да им ги доставя…
Тъй като Гучо желаеше веднага да вземе със себе си известни провизии, превото го заведе в собствения си килер, който доста приличаше на склад.
Сега, след като сделката бе сключена, защо да се преструва? Превото изпитваше известно задоволство да покаже — безнаказано, както той си въобразяваше, — хранителните си съкровища. Вирнал нос, разперил късите си ръце, той се движеше между чували с леща и изсушен грах, миришеше сиренето, галеше с поглед нанизалите наденички.
Макар да бе прекарал два часа на трапезата, като че ли пак му се бе дояло.
„Този хубостник заслужава да дойдат да го оберат с вили“ — мислеше си Гучо.
Един лакей приготви обемист пакет с хранителни продукти, бутнаха го в чувал и Гучо го закрепи за седлото.
— Ако случайно на самия вас нещо ви липсва в Париж… — му каза превото, изпращайки госта си.
— Благодаря ви, ще се сетя за вас. Но навярно скоро ще ме видите пак и тъй или иначе бъдете сигурен, че ще се отзова за вас както подобава.
При тези думи той тръгна отново за Нофл, където предаде на тримата слисани служители половината си плячка.
— Така ще бъде всяка седмица — каза им той. — Уговорил съм с превото. Ще делите на две доставените продукти, едната половина за вас, другата за семейство Кресе: или те ще идват да я вземат, или вие ще им я отнасяте предпазливо. Вуйчо ми живо се интересува от тях. По-добре поставени са в двора, отколкото изглеждат. Бдете следователно за продоволствието им.
— В брой ли ще заплащат продуктите или да увеличим кредита им? — попита управляващият кантората.
— Ще водите отделна сметка и ще ми я докладвате.
Само след десет минути Гучо пристигна в имението и сложи до възглавницата на Мари дьо Кресе мед, изсушени плодове и бонбони.
— Предадох долу на майка ви пушено свинско, брашно, сол…
Очите на болната плувнаха в сълзи.
— Как успяхте?… Месир Гучо, да не би да сте вълшебник? Мед!… Ах, мед!
— Бих направил много повече, за да ви видя възстановена и за радостта да бъда обичан от вас. Всяка седмица ще получавате по толкова от моите служещи в Нофл… Повярвайте ми — каза й той с усмивка, — това е по-лесна работа, отколкото да откриеш кардинал в Авиньон!
Това му припомни, че не бе дошъл в Кресе само за да нахрани изгладнелите му собственици и като се
