възползва, че са сами, той попита Мари дали поверената й миналата есен за съхранение кутия е все още на същото място в параклиса.
— Не съм я пипала — отвърна тя. — Много се тревожех да не би да умра, без да зная какво трябва да сторя с нея.
— Не се грижете, ще я взема. И за бога, ако ме обичате, не мислете повече за смъртта!
— Вече не мисля — каза тя и му се усмихна на свой ред.
Той се раздели с девойката, която вкусваше с наслада неговия мед.
„Цялото злато на света, готов съм да дам цялото злато на света, за да видя лицето й така щастливо! Тя ще живее, сигурен съм. Болна е от недояждане, разбира се, но главно от мъка по мен“ — мислеше си той с приятното тщеславие на младостта.
Когато слезе в парадната зала, той извика дам Елиабел настрана и й каза, че е донесъл от Италия чародейки реликви и би желал да се помоли насаме в параклиса за здравето на Мари. Вдовицата се очарова, че един толкова предан, енергичен и умен младеж е същевременно така набожен.
Като взе ключа от нея, Гучо отиде в параклиса и заключи вратата. Лесно намери плочата до олтара и измъкна измежду ронещите се кости на някой далечен благородник дьо Кресе оловната кутия, в която освен копието на сметките на английския крал и на монсеньор д’Артоа се съдържаше разписката, удостоверяваща злоупотребата на архиепископ Жан дьо Марини.
„Ето една чудесна рекликва, който ще излекува кралството“ — каза си той.
Постави плочата на мястото й, посипа я с малко прах и излезе, придавайки си набожно изражение.
Малко след това той тръгна на път, изпратен с благодарности, прегръдки и благословии от владетелката на имението и двамата й сина.
Не беше още прекосил рекичката Модр, и братята дьо Кресе се втурнаха към кухнята.
— Почакайте, момчетата ми, почакайте поне да ви сготвя ядене! — каза дам Елиабел.
Но не можа да попречи на двамата братя да си отрежат големи кравайчета от сухата наденичка.
— Не мислите ли, че Гучо е влюбен в Мари и затова се грижи толкова много за нас? — забеляза. Пиер дьо Кресе. — Не ни иска дълговете, нито дори лихвите, а напротив, отрупва ни с подаръци.
— Не, не — отвърна живо дам Елиабел. — Просто ни обича, това е всичко. Чувствува се почетен от дружбата с нас.
— Не би бил много лоша партия — обади се пак Пиер.
По-възрастният, Жан, измърмори недоволно нещо в брадата си. За него, като глава на семейството, перспективата да даде сестра си на един ломбардец противоречеше на всички благороднически традиции.
— Ако намеренията му са такива, никога не бих приел…
Но тъй като устата му бе пълна, той не довърши мисълта си. Някои обстоятелства приспиват временно скрупули и принципи, й Жан дьо Кресе замълча замислен, продължавайки да дъвче.
А Гучо, на път за Париж, се питаше дали не е сбъркал, като си тръгна така бързо и не използва случая да поиска ръката на Мари.
„Не, нямаше да бъде деликатно. Не се предявява подобно искане на гладни хора. Щеше да изглежда, че се възползвам от нещастието им. Ще изчакам Мари да оздравее.“
Всъщност не му бе достигнала смелост и той си търсеше извинения.
Умората в края на деня го принуди да спре. Спа няколко часа във Версай, тъжно и усамотено селце сред нездравословни блата. И там селяните умираха от глад.
На другата сутрин Гучо пристигна на улицата на банкерите. Тутакси се затвори с вуйчо си и му разказа възмутен за всичко, което бе видял. Разказът му продължи цял час. Седнал пред камината, месер Толомей го слушаше съвсем спокойно.
— Добре ли направих за семейство Кресе? Одобряваш, нали, вуйчо?
— Разбира се, разбира се, че одобрявам, приятелю. И още по-драговолно, защото няма никакъв смисъл да се спори с влюбен младеж… Донесе ли разписката на архиепископа?
— Да, вуйчо — каза Гучо и му подаде оловната кутия.
— Казваш, значи, че превото на Монфор те уверил, че взема двойно по-големи данъци и дава една част на чиновник на Марини? Знаеш ли на кой негов чиновник?
— Мога да узная. Онзи обесник сега ме смята за свой добър приятел.
— И твърди, че и другите превота правят същото?
— Без никакво колебание. Не е ли срамно? И търгуват нечестно с глада, и се угояват като прасета, докато народът около тях мре. Не би ли трябвало да предупредим краля?
Лявото око на Толомей, окото, което никога не се виждаше, внезапно се отвори: Цялото му изражение се промени. То стана едновременно подигравателно и обез-покояващо. Банкерът бавно потриваше пълните си ръце с остри пръсти.
— Чудесно! Отлични новини ми носиш, драги Гучо отлични! — усмихна му се той.
II
СМЕТКИТЕ НА КРАЛСТВОТО
Спинело Толомей не беше припрян по природа. Той умува цели два дни. На третия сложи пелерина над подплатената си дреха, защото валеше суграшица и отиде в двореца Валоа. Беше приет много скоро от самия граф дьо Валоа, както и от д’Артоа, и двамата доста посърнали и кисели, преглъщайки зле поражението си и опитвайки се да градят нови неясни планове за отмъщение.
Дворецът изглеждаше много по-спокоен, отколкото миналите месеци и явно се чувствуваше, че благоприятният вятър духа към Марини.
— Монсеньори — каза Толомей на двамата благородници, — през последните седмици се държахте така, че ако имахте банка или се занимавахте с търговия, трябваше направо да затворите канторите си.
Той можеше да си позволи този наставнически тон. Извоювал си бе правото за него с две хиляди ливри, излезли не от неговия джоб, но получени с негова гаранция.
— Не поискахте мнението ми, затова не го изказах пред вас. Щях обаче да ви уверя, че човек, така могъщ и така хитър като месир Марини, няма да се забавлява да бърка в кралските ковчежета. Чисти сметки ли? Разбира се, че сметките са му чисти. Ако е спекулирал, правил го е по други пътища. После се обърна лично към граф дьо Валоа:
— Издействувах ви известна сума, монсеньор Шарл, за да спечелите по-лесно доверието на краля. Тази сума трябваше да бъде върната скоро. — Това ще стане, месер Толомей, ще стане.
— Но кога, монсеньор? Не ще посмея да се усъмня в думата ви. Сигурен съм за тия пари. Но все пак се интересувам кога и как ще бъдат изплатени. Вие вече не управлявате държавното съкровище. То премина отново в ръцете на Марини. От друга страна, не виждам да е издаден декрет за сечене на монети, което ни беше особено присърце, нито пък относно възстановяването на правото за водене на войни между отделните барони. Марини се противопостави.
— А какво можете да ни предложите, за да се справим с този вонящ глиган? — извика Робер д’Артоа. — Ние държим не по-малко от вас на това, повярвайте ни, и ако можете да предложите идея, по-добра от нашата, тя ще бъде добре дошла. В този лов имаме нужда от резервна хайка.
Толомей изглади гънките на дрехата си, скръсти ръце върху корема си и каза:
— Монсеньори, аз не съм ловец, но съм тосканец по рождение и зная, че когато не можеш да сразиш противника си в лицето, трябва да го атакуваш изотзад. Вие се впуснахте много открито в борбата. Престанете следователно да обвинявате Марини и да разпространявате навред, че е крадец, защото кралят удостовери, че не е.
Дайте вид известно време, че нямате нищо против той да управлява. Престорете се дори, че се помирявате с него. А после, зад гърба му, проведете разследване в прови-циите на кралството. Недейте да натоварвате с него кралските чиновници, защото са креатури на Марини защото именно те трябва да бъдат обследвани. Кажете на благородниците — независимо от ранга им, — на които имате влияние, да ви уведомят за машинациите на превотата. На много места само половината от взетиданъци стигат до държавната хазна. Когато не вземат пари, вземат хранителни продукти и ги препродават на непозволени цени. Проведете анкета, повтарям. И от друга страна, убедете краля да свика всички превота бирници и
