— Да бъдете до мен, да мислите за мен, не искам нищо друго… Тръгвате ли си вече?
— Ще се върна след няколко часа.
Преди да пристъпи прага, той попита полугласно:
— Майка ви… знае ли?
— Не исках да разполагам с вас — отвърна Мари. — Вие трябва да разполагате с мен, ако бог пожелае да живея.
Като слезе в голямата зала, Гучо завари там дам Елиабел с двамата й сина. Току-що се бяха прибрали. С хлътнали лица и бляскави от умора очи, разкъсани и зле закърпени дрехи, Пиер и Жан дьо Кресе също носеха белезите на нищетата. Те се зарадваха на Гучо, както при вида на приятел. Но неволно изпитаха малко завист и горчивина заради цветущия външен вид на младия ломбардец. „Банката, решително, има повече борчески сили от аристокрацията“ — помисли си Жан дьо Кресе.
— Майка ни ви е разказала, а и сам сте видели Мари… — промълви Пиер. — Полюбувайте се на тазсутрешнияни лов. Един гарван, който си бе счупил крачето, и един лалугер. Пълноценен бульон за цяло едно семейство! Но какво искате? Пълно е с капани. Колкото и да заплашваме с бой с тояга селяните, ако ловуват за своя сметка, те предпочитат да понесат боя и да изядат дивеча. На тяхно място и ние бихме сторили същото. Останаха ни само три кучета…
— Дали поне ви служат добре миланските соколи, които ви подарих миналата година?
Двамата братя наведоха смутено очи. После Жан, по-възрастният се реши и отговори, дърпайки брадата си:
— Трябваше да ги отстъпим на превото Портфрюи, за да го склоним да ни остави последното прасе. Пък и нямахме вече стръв за тях.
— Много правилно сте постъпили. При случай ще ви набавя други.
— Тази невестулка, превото — възкликна Пиер дьо Кресе — съвсем не е станал по-добър, кълна ви се, откакто ни измъкнахте от ноктите му последния път. Само той е по-лош и от глада и го прави двойно по- мъчителен.
— Неудобно ми е, месир Гучо, че ще ви предложа толкова бедна трапеза — каза вдовицата.
Гучо се постара да откаже много деликатно, като изтъкна, че го чакат в кантората в Нофл.
— Ще гледам също да ви намеря някои припаси — добави той. — Не можете да продължавате така, особено дъщеря ви.
— Много ви благодарим за намерението — отвърна Жан дьо Кресе, — но няма да намерите нищо освен трева по пътя.
— Хайде де! — извика Гучо, потупвайки кесията си. — Няма да бъда ломбардец, ако не успея!
— И златото вече не е от полза.
— Това ще видим!
Речено бе всеки път, когато Гучо се отбиеше при това семейство, да играе ролята на рицар — избавител, а не на заемодавец. Той и не мислеше вече за тристата ливри дълг, изобщо неизплатени след смъртта на баща им.
Препусна към Нофл, убеден, че посредникът на кантората Толомей ще го извади от затруднението му. „Каквито ги познавам, сигурно благоразумно са се запасили или най-малкото знаят откъде да се снабдят, когато може да се плати.“
Но той завари тримата служещи, притиснали се един до друг край запаления торф. Лицата им бяха восъчни и носът, тъжно удължен към земята.
— От две седмици всякакъв трафик е прекъснат, синьор Гучо — му заяви управляващият кантората. — Не правим и една банкова операция на ден. Дадените в заем суми не се връщат и няма никакъв смисъл да се иска налагане на запор. Можеш ли да вземеш нищото… Залъка от устата?
Той повдигна рамене.
— Но ей сега ще се гостим с една ливра кестени и три дни ще си облизваме устните. Имате ли още сол в Париж? Да можехте само да ни пратите една крина! Превото в Монфор има, но не желае да я раздаде. Обра всичко наоколо, като че ли сме във война.
— Но истинска чума е вашият Портфрюи! — извика Гучо. — Ще си поговоря с него. Веднъж обуздах този измамник.
— Синьор Гучо… — опита се да прикани към благоразумие младежа управляващият кантората.
Но Гучо беше вече вън и пак яхна коня.
Чувство на ненавист, каквото никога досега не бе изпитвал, раздираше гърдите му. Само защото. Мари дьо Кресе умираше от глад, той мина на страната на бедните и страдащите. И по това си даде сметка, че истински я обича.
Той, ломбардецът, детето на парите, внезапно вземаше страната на бедняците. Сега забелязваше, че по сте-ните на къщите сякаш бе избила като влага смъртта.
Чувствуваше се солидарен със залитащите семейства, които вървяха след ковчезите, с мъжете със залепнала по скулите кожа и погледи на хищници.
Искаше да забие! камата си в корема на превото Портфрюи. Твърдо бе решен. И да отмъсти за Мари, за цялата област и да изпълни ролята си на съдник. Беше почти сигурен, че ще го арестуват. Той искаше да го арестуват, работата щеше да отиде много далеч. Представяше си как вуйчо му Толомей пуска в ход всичките си връзки. Месир дьо Бувил и монсеньор д’Артоа са предупредени. Процесът стига до парижкия кралски съд и дори до краля. И тогава Гучо щеше да възкликне: „Господарю, ето защо убих вашия прево!“
Измина в галоп левга и половина и възмущението му малко се поуталожи. „Не забравяй, момчето ми, че труп не плаща лихви“ — бе чувал толкова пъти от вуйчовците си банкери още от най-ранно детство. В крайна сметка всеки се сражава най-добре с оръжието, което му е присъщо. Подобно на всеки заможен тосканец, и Гучо боравеше не зле с камата, но това не беше истинската му специалност.
Така че като навлезе в Монфор-л’Амори, той забави леко ход, смири коня и духа си и се представи в превотството. Тъй като дежурният сержант не му оказа очакваното внимание, Гучо извади изпод наметката си подпечатания с кралски печат пропуск, издаден му по искане на Валоа с оглед мисията му в Неапол.
Указанията бяха доста неопределени… „Искам от всички байита, сенешали и превота да оказват услуга и да подпомагат…“ и затова Гучо можеше още да го използува.
— Кралска служба! — заяви той.
При вида на кралския печат сержантът от превотството тутакси стана вежлив и услужлив и изтича да отвори вратите.
— Ще нахраниш коня ми — заповяда му Гучо.
Хората, над които сме взели надмощие веднъж, обикновено се смятат предварително бити, когато отново се окажат пред нас. И да се опитат да се противопоставят, това нищо не променя. Водата продължава да тече в същото направление. Такива бяха отношенията и между Портфрюи и Гучо.
Със закръглени вежди, със закръглени бузи, със закръглено шкембе, превото, смътно разтревожен, кажи-речи се изтъркули, за да посрещне посетителя си.
Като прочете пропуска, още повече се смути. Какви ли бяха тайните функции на младия ломбардец? Дали не идваше да анкетира, да инспектира? Крал Филип Хубави си служеше с такива тайнствени агенти, които обхождаха кралството под прикритието на друга професия, изготвяха докладите си, а после внезапно се окажеш зад затворническа решетка…
— Ах, месир Портфрюи, преди всичко искам да ви кажа, че изобщо не съм споменал на по-отговорно място за онази история с безвъзмездното мито на владетелите на Кресе, по чийто повод се запознахме миналата година. Допуснах, че е станало грешка. Казвам ви го, за ваше успокоение.
Чудесен начин наистина да успокои превото! Все едно да му каже недвусмислено още в самото начало: „Припомням ви, че ви улових на местопрестъплението в злоупотреба с властта и мога да съобщя за това, когато пожелая.“
Кръглото като луна лице на превото леко пребледня и виненочервеното петно, което имаше от рождение на слепоочието и челото, изпъкна по-ярко.
— Много съм ви признателен, месир Бальони, че сте преценили така. Наистина бе станало грешка. Впрочем накарах да проверят регистрите.
— Значи имаше нужда да се проверят? — забеляза Гучо.
