Дебеланкото се чувствуваше наистина нещастен. Лоялен служител на владетеля, верен приятел, добросъвестен сановник, тачещ божиите заповеди и законите на кралството, той бе движен от еднакво честни пориви, станали внезапно непримирими.
— Ангьоран, научих това от монсеньор дьо Поатие, който в момента е единственият, последният ти поддръжник. Монсеньор дьо Поатие би желал да те отдалечи от бароните. Той посъветва брат си да те изпрати като заповедник в някоя далечна област, например в Кипър.
— Кипър! — извика Марини… — Да се оставя да ме заточат на остров на другия край на морето, след като съм управлявал френското кралство? Там ли искат да ме заточат? Или ще продължа да се разхождам като господар в Париж, или ще умра в него.
Бувил печално поклати посивялата си глава.
— Повярвай ми, не преспивай тази нощ у вас — повтори той. — И ако считаш дома ми за сигурно убежище… Постъпи съгласно волята си. Аз те предупредих.
Щом Бувил излезе, Ангьоран отиде в покоите на жена си и балдъзата си дам Шантьолу, за да ги постави в течение за опасността. Чувствуваше нужда да говори и да бъде между близките си. Двете жени бяха на мнение, че незабавно трябва да замине за някоя от земите им близо до нормандската граница и оттам, ако има опасност, да потърси убежище при крал Едуард.
Но Ангьоран се разгневи.
— Нима съм обкръжен само от жени и от скопени мъже!
И той си легна, както всяка друга вечер. Погали любимото си куче, накара камериера си да го разсъблече и му заповяда да смъкне топуза на стенния часовник, купен много скъпо, какъвто нямаше дори в много благороднически дворци. Припомни си мислено последните изречения от докладната си бележка до краля и ги записа. Доближи се до прозореца, дръпна завесата и се загледа в покривите на притихналия в тъмнината град. Уличните сержанти минаха по улица Фосе-Сен-Жермен, повтаряйки на всеки двадесет крачки машиналния си призив:
— Минава охраната… Полунощ е… Спете спокойно!…
Както винаги, бяха закъснели с четвърт час според часовника му…
Призори Ангьоран бе събуден от силно тропане на ботуши в двора и от удряне по вратите. Един обезумял от страх щитоносец дойде да го предупреди, че долу са дошли стрелци. Той заповяда да му донесат дрехите, облече се набързо и се сблъска в преддверието с жена си и сина си, които идваха разстроени при него.
— Вие бяхте права, Алипс — каза той на жена си, целувайки я по челото, — не се вслушах достатъчно в съветите ви. Заминете още днес с Луи.
— Бих тръгнала с вас, Ангьоран. Но сега не бих могла да бъда далеч от мястото, където ще ви подложат на страдания.
— Кралят е мой кръстник! — възкликна Луи. — Ще изтичам веднага във Венсен…
— Кръстникът ти има мозък на пиле и короната едва се държи на главата му — отвърна гневно Марини.
После, тъй като в преддверието беше тъмно, извика на лакеите:
— Хей! Дайте свещи насам! Елате да ми светите!
И когато лакеите се подчиниха на заповедта му, той слезе царствено между свещниците.
Дворът беше претъпкан със стрелци. В сивия утринен здрач пред вратата се открояваше нечий висок силует в ризница.
— Как прие, Парей?… Как се осмели? — възкликна Марини, вдигайки ръце.
— Аз не съм Ален дьо Парей. Той вече не командува стрелците — отговори офицерът.
Той се дръпна, за да направи път на един мъж в духовнически дрехи — канцлерът Етиен дьо Морне. Също както Ногаре осем години преди това бе дошъл лично да арестува великия магистър на тамплиерите, така и Морне идваше днес да задържи лично бившия ректор на кралството.
— Месир Ангьоран — каза той, — моля ви да ме последвате в Лувъра. Имам заповед да ви затворя там.
В същия час всички изтъкнати легисти буржоа на покойния крал — Раул дьо Прел, Мишел дьо Бурдьоне, Гийом Дюбоа, Жофроа дьо Бриансон, Никол дьо Локтие, Пиер д’Оржьомон — бяха арестувани в домовете си и отведени в различни затвори, а един отред стрелци бяха изпратени в Шалон за Пиер дьо Латий, приятеля от младини на Филип Хубави, когото умиращият крал така настойчиво бе искал да доведат край смъртната му постеля.
С тях сякаш цялото царуване на Железния крал влизаше в затвора.
V
УБИЙЦИТЕ В ЗАТВОРА
Когато посред нощ чу, че спускат подвижния мост на замъка Гаяр и в двора отеква тропот от много копита, най-напред Маргьорит Бургундска не сметна тези звуци за реални. Толкова дълго бе очаквала, толкова бе бленувала за този миг, откакто бе пратила писмото си до Робер д’Артоа, с което бе признала падението си и се бе отказала не само от всички свои права, но и от правата на дъщеря си в замяна на обещаното освобождение, което все не идваше!
Никой не й бе отговорил, нито Робер, нито кралят. Никакъв пратеник не се бе появил. Седмиците течаха в мълчание, по-унищожително от глада, по-изтощително от студа, по-унизително от плъпналата гад. Сега Маргьорит почти не ставаше от леглото, измъчвана от треска, за която душата имаше не по-малък дял от тялото, почти през цялото време със замъглено съзнание. Вперила широко разтворените си очи в мрака на кулата, тя с часове се вслушваше в ускорените удари на сърцето си. Тишината се изпълваше с несъществуващи шумове. В мрачевината витаеха злокобни заплахи, идващи вече не от земята, а отвъд нея. Бълнуванията през безсънните нощи разстройваха разсъдъка й… Филип д’Оне, красивият Филип, не беше напълно мъртъв, той вървеше със счупени нозе и кървящи вътрешности край нея. Тя протягаше ръка, но не можеше да го досегне. И все пак той я увличаше по пътя, който води от земята към небето, без да усещат земята, без никога да стигнат небето. И това жестоко пътуване щеше да продължи до веки веков, чак до Второто пришествие. Дали именно то не бе чистилището?…
— Бланш! — извика тя. — Бланш, идат!
Защото наистина в долния етаж на кулата щракнаха катинарите и резетата, вратата изскърца. Многобройни стъпки отекнаха по каменните стъпала.
— Бланш, чуваш ли?
Но отслабналият глас на Маргьорит бе заглушен от дебелата врата, която нощем делеше двете килии, и не стигна до горния етаж.
Светлината само на една свещ заслепи кралицата затворничка. Мъже се бяха струпали под сводестата врата Маргьорит не можа да ги преброи. Тя различаваше само исполина с червен плащ, светли очи и сребърен кинжал, който пристъпваше към нея.
— Робер — прошепна тя. — Ето ви най-сетне, Робер.
Един войник носеше стол зад влезлия и го сложи до леглото.
— Е, какво, братовчедке — каза той, сядайки. — Здравето ви като че ли не е блестящо, както ми казаха и както сам виждам. Какво ви боли?
— Боли ме всичко — каза Маргьорит. — Не зная вече дали изобщо живея.
— Крайно време беше да дойда. Скоро всичко ще свърши. Вашите врагове са повалени. В състояние ли сте да пишете?
— Не зная.
Д’Артоа накара да доближат свещта и разгледа по-внимателно изпитото, изсъхнало лице, изтънелите устни, неестествено лъскавите, потънали в орбитите, черни очи, полепналите от пот коси по издутото чело.
— Ще можете поне да продиктувате писмото, което кралят очаква. Капелане! — извика той и щракна с пръсти.
Бяла, смачкана и цялата на петна роба и жълтеникаво теме изплуваха от полумрака.
— Произнесоха ли вече анулирането? — попита Маргьорит.
— Но как, братовчедке, щом вие отказахте да признаете онова, което искаха от вас?
