И когато стигна до това откритие, Ангьоран дьо Марини престана да мрази когото и да било и да смята някого другиго отговорен за съдбата си. Това бе неговото дълбоко разкаяние, много по-ценно, отколкото заучените молитви. Той се чувствуваше напълно умиротворен и сякаш сдобрен с бога, за да приеме земният му път да завърши така.
Остана все така спокоен чак докато се зазори, все с усещането, че е още на онзи светъл праг, където бе стигнал в съзерцанието си.
Към шест часа сутринта долови през стените някакъв шум. Когато превото на Париж, заповедникът на Шатле и прокурорът влязоха, Марини се изправи бавно и зачака да свалят оковите му. Взе пурпурния плащ, който носеше в деня на арестуването си и се наметна с него. Усещаше странна сила и си повтаряше постоянно истината, блеснала пред него: „Всяка несправедлива постъпка, дори ако е извършена в името на справедлива кауза…“
— Къде ме водите? — попита той.
— В Монфокон, месир.
— Много добре е така. Аз заповядах да реконструират бесилката, така че ще приключа живота си на съоръжение, построено от мен.
Напусна Шатле в каруца, теглена от четири коня, като пред, зад и около нея яздеха няколко дружини стрелци и сержанти от градската охрана. „Когато управлявах кралството, вземах само трима сержанти за ескорт. А сега ме придружават триста, за да ме отведат към смъртта…“
Прав в колата, Марини отвръщаше на крясъците на тълпата:
— Добри хора, молете се за мен.
Шествието спря на края на улица Сен-Дьони пред манастира „Фий-Дийо“. Поканиха Марини да слезе и го заведоха в двора, в подножието на голямо дървено разпятие, издигнато под балдахин. „Вярно, така се прави, само че не съм присъствувал никога. А колко хора съм пратил на бесилото!… Дадени ми бяха шестнадесет години щастие в отплата за доброто, което съм можал да сторя, и шестнадесет дни злочестина и една утрин на смърт като възмездие за злото… Бог е милосърден.“
Свещеникът на манастира произнесе под разпятието молитвата за мъртвите пред коленичилия Марини. После монахини донесоха на осъдения чаша вино и три залъка хляб, които той бавно сдъвка, радвайки се за последен път на вкуса на земната храна. На улицата парижаните продължаваха да крещят. „Хлябът, който ще ядат след малко, няма да им се стори толкова вкусен, колкото залчетата, които ми дадоха“ — помисли си Марини, докато се качваше в колата.
Конвоят премина стените на града. След четвърт левга, излезли извън предградията, зърнаха, щръкнала на едно възвишение, бесилката Монфокон.
Изградена наново през последните години на мястото на старата, останала още от времето на Луи Свети, Монфокон приличаше на голяма недовършена зала без покрив. Шестнадесет зидани стълба, изправени към небето, се издигаха върху обширна квадратна площадка, поддържана самата тя от големи блокове недялан камък. В средата на площадката зееше широк трап, който служеше за костница. Бесилките бяха наредени около него. Зиданите стълбове бяха съединени с двойни греди и железни вериги, на които окачваха телата след екзекуцията. Оставяха ги да изгният, изложени на вятъра и гарваните, За да служат за назидание и да вдъхват респект към кралското правосъдие.
Този ден висяха десетина тела, едни голи, други облечени до кръста, а хълбоците им бяха препасани с парцал, в зависимост от това, дали палачите са имали право на всичките дрехи или само на част от тях. Някои трупове се бяха вече превърнали почти в скелети. Други бяха почнали да се разлагат, със зелени или черни лица и отвратителни течности, стичащи се от ушите и устата, и късове месо, откъснати от птиците, увиснали над дрехите. Отвратителна миризма се разнасяше наоколо.
Многочислена, ранобудна тълпа бе дошла да присъствува на изтезанието. Стрелците образуваха кордон, за да задържат човешките вълни.
— Не, отче — каза Марини.
Той отрече, че е искал да омагьоса краля или който и да е принц от кралското семейство, отрече, че е крал от държавното съкровище, отрече всички отправени срещу него обвинения и още веднъж заяви, че всички постъпки, за които го обвиняват, са били извършени по заповед или с одобрението на покойния крал, негов господар.
— Но аз съм извършил в името на справедливи каузи несправедливи постъпки и за тях се разкайвам.
Той изкачи зад главния палач каменната стълба, водеща към площадката, и с властния тон, който винаги бе имал, попита, посочвайки бесилките:
— Коя?
Хвърли последен поглед към ревящото множество като от висока естрада. Не позволи да завържат ръцете му.
— Не ме подкрепяйте!
Сам вдигна косата си и пъхна главата си на бик в примката, която му поднесоха. Пое си дълбоко дъх, за да задържи възможно най-дълго живота в дробовете си, стисна юмруци. Дръпнато от три чифта ръце, въжето го издигна на два тоаза над земята.
Макар да чакаше само това, тълпата нададе учуден крясък. Тя видя Марини да се гърчи няколко минути с изскокнали очи, като лицето му най-напред стана синьо, после мораво, с изплезен език, той махаше с ръце и крака, сякаш за да се покатери по невидима мачта. Най-сет-не ръцете се отпуснаха, конвулсиите отслабнаха, спряха и очите станаха безизразни.
А тълпата, винаги изненадваща, защото винаги е изненадана, млъкна.
Валоа бе заповядал осъденият да остане напълно облечен, та по-лесно да се разпознава. Палачите свалиха тялото, помъкнаха го за краката по площадката, подпряха стълбите си на предната част на Монфокон, към Париж, и закачиха на веригите, за да гние между труповете на неизвестни злосторници, един от най-бележитите министри, които Франция някога е имала.26
VII
ПОВАЛЕНАТА СТАТУЯ
През нощта в изпълнения със скърцащи вериги мрак на Монфокон крадци откачиха знатния мъртвец, за да го ограбят. Сутринта намериха тялото на Марини, положено голо на земята.
Монсеньор дьо Валоа, който беше още в леглото, когато му съобщиха това, заповяда да облекат отново трупа и пак да го закачат. После сам той се облече, и, здрав и читав, по-жив от когато и да било, преизпълнен с непокътнатата си сила, се вля в потока на града, за да участвува в общуването с хората, във властта на кралете.
Придружен от каноника дьо Морне, свой бивш канцлер, когото назначи пазител на държавните печати, той отиде в двореца в Сите.
В галантерийната галерия търговци и зяпльовци наблюдаваха четиримата зидари, качени на скеле, които сваляха огромната статуя на Ангьоран дьо Марини. Не само подставката, а и гърбът й бяха взидани в стената. Кирките и длетата се забиваха в камъка, от който излитаха бели късове.
Един прозорец на двореца, който гледаше към галерията, се отвори. На перваза се показаха Валоа и канцлерът му. Когато забелязаха новите си господари, зяпльовците свалиха шапки.
— Продължавайте, добри хора, продължавайте да се любувате на хубавата работа, която се върши — извика Валоа, като дружелюбно махна на малката тълпа.
После се обърна към Морне и го попита:
— Завършихте ли описа на имуществата на Марини?
— Завърших, монсеньор, и общата сума е доста тлъстичка.
— Не се съмнявам — каза Валоа. — По този начин кралят ще разполага със средства, за да възнагради ония, които му служиха вярно в тази история — заяви Валоа. — Най-напред аз искам да ми се върне владението Гайфонтен, което онзи мошеник ми взе с измама при една неравностойна размяна. Това не е никаква награда, а просто справедливост. От друга страна, би трябвало синът ми Филип най-сетне да разполага със собствен дворец и собствена прислуга. Марини притежаваше две къщи, на „Фосе-Сен- Жермен“ и на улица Австрийска. Склонен съм за втората… Зная също, че кралят иска да прояви известна щедрост към Анрие дьо Мьодон, своя ловец, онзи, който му отваря кошниците с гълъби. Отбележете си това
