Бил глава на магистратурата, председателствувал всички съдебни комисии и се изказвал от името на краля в съдебните заседания.
По традиция канцлерът бил духовно лице. Когато в 1307 година Филип Хубави уволнил канцлера си епископ на Нарбона и предал държавния печат на Гийом дьо Ногаре, тъй като последният не бил духовник, той не получил титлата канцлер, а създаденото специално за него звание „Главен секретар на кралството“, а Марини бил провъзгласен за „Съуправител и главен ректор на кралството“.
От началото на 1315 година канцлер на Луи X става Етиен дьо Морне, каноник на Оксер и Соасон, преди това канцлер на граф дьо Валоа.
Главният майордом на двореца, наречен по-късно майордом на Франция, командувал целия благороднически и простосмъртен персонал на служба при краля. Под неговите заповеди бил ковчежникът, който водел сметководните регистри на кралския дом и отговарял за покъщнината, тъканите и гардероба. Той също заседавал в кралския съвет.
След това идвали измежду висшите служители на короната върховният началник на стрелците с арбалет, подведомствен на конетабъла, и първият шамбелан.
Главният шамбелан се грижел за оръжието и дрехите на краля. Той бил длъжен да бъде неотлъчно до него не само денем, но и нощем, „когато я нямало кралицата“. Той пазел тайния печат, приемал приветствия от името на краля и пред него се полагала клетва. Организирал церемониите по приемането на новите рицари, администрирал частната кралска хазна и присъствувал на събранията на перовете. Тъй като отговарял за гардероба на краля, той имал власт над галантеристите и всички занаятчии, свързани с облеклото, и на него бил подведомствен чиновникът, наречен „крал на галантеристите“, който проверявал мерките, теглилките, везните и аршините.
Други длъжности, отживелица от несъществуващи вече постове, били само почетни, но все пак давали право на участие в кралския съвет: такива били длъжностите главен камериер, главен интендант по вината и главен доставчик на хляба, заемани съответно през интересуващата ни епоха от Луи I Бурбонски, граф дьо Шатийон Сен-Пол и Бушар дьо Монморанси.
7
Филип Хубави бил завещал сърцето си, както и големия златен кръст на тамплиерите на доминиканския манастир в Поаси. И сърцето, и кръстът изчезнали на 21 юли 1695 година през нощта по време на предизвикан от мълния пожар.
8
Символ на кралската власт — Б. пр.
9
През Средните векове било обичайно да се държи запалена лампа над леглото за прогонване на лошите духове.
10
Според старата медицина те били четири — кръв, лимфа, жлъчка и черна жлъчка — и имали решаващо значение за здравословното състояние на човека. — Б. пр.
11
На френски „месир“ звучи еднакво в единствено и множествено число. — Б. пр.
12
Грамотите, с които било дадено графството Марш на Шарл Френски и перската титла на Филип дьо Поатие, са били издадени през март и август 1315 година.
13
Династията Анжу-Сицилия е така свързана с историята на френската монархия през XIV век и толкова често ще бъде споменавана в нашия разказ, че ни се струва необходимо да дадем известни обяснения на читателя относно нея.
В 1246 година Шарл, граф на Валоа и Мен, син на Луи ХШ и седми брат на Луи Свети, се оженил за графиня Беатрикс, която му донесла, според израза на Данте, „Прованс в зестра“. Избран от Светия престол за поддръжник на църквата в Италия, бил коронясан за крал на Сицилия в Сан-Джовани Латерано в Рим през 1265 г.
Такъв е произходът на този клон от фамилията на Капетите, известен под името Анжу-Сицилия, чиито владения и женитби се разпростират бързо из цяла Европа.
Синът на Шарл I Анжуйски, Шарл II, наречен Куция (1250 — 1309), крал на Неапол, Сицилия и Ерусалим, Пулийски херцог, принц на Салерно, Капуа и Таренто, се оженил за Мария, сестра и наследница на унгарския крал Ладислав IV. От този съюз се родили:
Маргьорит, първа съпруга на Шарл дьо Валоа, брат на Филип Хубави.
Карло Мартело, титулярен крал на Унгария
Луи Анжуйски, епископ на Тулуза
Роберто, крал на Неапол
Филип, принц на Таренто
Ремон Беранже, граф д’Андриа
Жан-Тристан, станал монах
Жан, херцог на Дурацо
Пиер, граф д’Еболи и дьо Гравина,
Мария, съпруга на Санчо Арагонски, крал на Майорка
Бланш, съпруга на Жак II Арагонски
Беатрис, омъжена най-напред за маркиз д’Есте, а после за граф Бертран де Бо
Елеонор, съпруга на Фредерик Арагонски.
Първородният син на Шарл Куция, Карло Мартело, оженен за Клеманс Хабсбургска, за когото кралица Мария искала настойчиво наследството на унгарския трон, умрял в 1296 година. Той оставил син, Шарл- Робер, наречен Шаробер, който след петнадесетгодишна борба успял да увенчае главата си с унгарската корона, и две дъщери, едната от които се омъжила за виенския престолонаследник Жан II, а другата, Клеманс, станала втора съпруга на Луи X Вироглавия.
Вторият син на Шарл Куция, Луи Анжуйски, се отказал от всичките си наследствени права и станал монах. Като епископ на Тулуза той умрял на двадесет и три години в замъка Бриньол в Прованс. При папа Жан XXII през 1317 година бил канонизиран.
След смъртта на Шарл Куция в 1309 година неаполската корона се паднала на третия му син, Робер.
Четвъртият син, Филип, принц на Таренто, станал титулярен император на Константинопол посредством брака си с Катрин дьо Валоа-Куртьоне, дъщеря от втория брак на Шарл дьо Валоа.
Династия, баснословно плодовита и дейна, Анжу-Сицилия наброявала двеста деветдесет и девет владетелски корони и дванадесет светци.
14
