— Не съм отказала. Приех. Всичко приех… Не зная вече. Нищо не разбирам.
— Донесете стомна вино, за да се подкрепи — извика Робер, без да се обръща.
В стаята и по стълбата се чуха отдалечаващи се стъпки.
— Опитайте се да се съсредоточите, братовчедке — поде д’Артоа. — Сега поне трябва да приемете това, — което ще ви посъветвам.
— Но аз ви писах, Робер! Изпратих ви едно писмо, за да го предадете на Луи и в него признах… всичко, което вие желаехте… че дъщеря ми не е от него…
Стените, лицата сякаш се клатеха около нея.
— Кога? — попита Робер.
— Но отдавна… преди седмици, струва ми се, два месеца и оттогава все чакам да бъда освободена…
— Кому поверихте писмото си?
— Но… на Берсюме.
И изведнъж Маргьорит си помисли, обезумяла от уплаха: „Писах ли наистина? Ужасно е, но вече сама не зная… Не зная вече нищо.“
— Попитайте Бланш — прошепна тя.
Около нея настана страшна врява. Робер д’Артоа скочи и разтърси някого за яката, като крещеше така силно, че Маргьорит с мъка разбираше думите му.
— Но, да, монсеньор, лично аз… го занесох… — отговори уплашено Берсюме.
— Къде го предаде? Кому?
— Пуснете ме, монсеньор! Пуснете му! Ще ме удушите!… На монсеньор Марини. Подчиних се на получените нареждания.
Комендантът на крепостта не можа да избегне юмрука право в лицето, истински удар с боздуган, под който простена и залитна.
— Нима аз се наричам Марини? — крещеше д’Артоа. — Когато те натоварват с писмо до мен, другиму ли трябва да го дадеш?
— Но той ме увери, монсеньор…
— Млъкни, животно! След малко ще ти видя сметката. И щом си толкова верен на Марини, ще те пратя да му правиш компания в килията му в Лувъра!
После се обърна към Маргьорит:
— Изобщо не съм получил писмото ви, братовчедке. Марини го е задържал за себе си.
— А, така ли! — каза тя.
Чувствуваше се почти успокоена. Поне придобиваше увереността, че наистина е писала.
В този миг влезе Лален с исканата стомна вино. Робер д’Артоа седна отново и загледа как Маргьорит пие.
„Защо ли не взех отрова! — каза си той. — Това би било най-лесното средство. Колко съм глупав, не се сетих… Значи тя била приела, а ние не знаехме нищо. Да, много нелепо наистина. Но сега е премного късно, за да се промени каквото и да било. Пък и в състоянието, в което я виждам, едва ли й остава да живее още дълго.“
След като бе излял гнева си на Берсюме, той се почувствува чужд на цялата тази история и едва ли не печален. Седеше, грамаден, с ръце на хълбоците, обкръжен от въоръжени до зъби мъже пред този одър, върху който лежеше една омаломощена жена. А колко бе мразил Маргьорит, когато тя бе Наварска кралица и я очакваше в перспектива френският трон! Какво не бе скроил, за да я погуби, колко много интриги, пътувания, съюзил бе английския и френския двор срещу нея! Дори през същата зима, колкото и могъщ барон да бе самият той, колкото и жалка затворница да беше тя, с какво удоволствие би я смазал, когато му противопостави отказа си! Сега тържеството му го отвеждаше по-далеч, отколкото бе желал. Не изпитваше съжаление, но някакво безразличие и погнуса, горчива умора. Толкова средства, мобилизирани срещу едно измършавяло и болно тяло, срещу едно беззащитно съзнание! Омразата у Робер бе угаснала внезапно, защото не срещаше вече съпротива, съответствуваща на силата му.
Той дори съжаляваше, да, най-искрено, че писмото й не бе получено и си даваше сметка колко абсурдни са ходовете на съдбата. Без тъпото престараване на това магаре Берсюме крал Луи X щеше вече да може да се прежени, Маргьорит щеше да бъде настанена в някой тих манастир, а Марини вероятно още щеше да бъде свободен. Ако не и на власт. Никой нямаше да бъде принуден на крайни решения и самият той, Робер д’Артоа, нямаше да е тук, натоварен да екзекутира една умираща.
„Необходимо е да овдовее, но тайната трябва да остане в кръга на семейството“ — му беше поръчал Шарл дьо Валоа.
И Робер бе приел мисията, първо защото тя щеше да му даде известна власт занапред и над Валоа, и над краля. За подобни услуги човек винаги е длъжник… Пък и съдбата, ако поразмислиш малко, е абсурдна само привидно. Всеки с действията си, продиктувани му от собствената му природа, бе допринесъл нещата да не се развият иначе. „Та нали именно аз започнах лани тази история в Уестминстър? На мен тогава се пада и да я приключа. Но щях ли да я започвам, ако Марини, в желанието си да уреди женитбите с бургундските принцеси, не ме бе лишил от графството Артоа в полза на леля ми Мао? А Марини сега зъзне в Лувъра.“ Съдбата се показваше логична.
Робер осъзна, че всички в стаята го гледат: Маргьорит от одъра си, Берсюме, триещ брадичката си, Лален, взел отново стомната, слугата Лорме, облегнат на стената в полумрака, капеланът, притиснал до шкембето си дъсчица за писане. Всички бяха смаяни, гледайки го потънал в размисъл.
Гигантът се опомни.
— Сама виждате, братовчедке, какъв враг ви е Марини, както и на всички нас. Това открадното писмо ни дава още едно доказателство. Ако не бе Марини, бас държа, че никога нямаше да бъдете нито обвинена, нито съдена, нито подложена на такова наказание. Този измамник се чудеше как да ви навреди, както и на краля и кралството. Но днес той е задържан и съм дошъл да чуя оплакванията ви срещу него, за да ускоря както кралското правосъдие, така и вашето помилване.
— Какво трябва да заявя? — попита Маргьорит.
Изпитото вино още повече бе ускорило пулса й. Тя дишаше на пресекулки, притиснала с ръце гърдите си.
— Ще диктувам вместо вас на капелана — предложи Робер.
Доминиканецът в немилост седна на земята с дъсчицата за писане върху коленете. Сложената до него свещ осветяваше изотдолу лицата и на тримата.
Робер извади от чантата на пояса си сгънат лист с предварително написан текст, който прочете на капелана.
— „Господарю и съпруже, умирам, сломена от мъка и болест. Умолявам ви да ми простите, защото ако не го сторите бързо…“
— Момент, монсеньор, не смогвам да ви следя. Аз не пиша като вашите клеркове в Париж…
— „… защото, ако не го сторите бързо, чувствувам, че ми остава малко да живея и душата ми ще ме напусне. Всичко е по вина на месир дьо Марини, който искаше да ме очерни в очите ви и в очите на покойния крал чрез донос, в чиято невярност се заклевам, и чрез отвратителния режим, на който ме подложи, ме сведе…“
— Монсеньор, моля ви се… спрете за миг.
Капеланът потърси стъргалката си, за да изглади една грапавина на пергамента.
Робер изчака малко, преди да продиктува края:
— …сведе до сегашното ми окаяно положение. Още веднъж ви моля да ме избавите и ви уверявам, че никога не съм преставала да бъда ваша покорна съпруга по божия воля.
Маргьорит се надигна от одъра си. Не разбираше ни що от невероятното противоречие — сега пък искаха да се обяви за невинна!
— Но в такъв случай, братовчеде, всички ония признания, които искахте от мен?
— Не са вече необходими, братовчедке — отвърна Робер. — Писмото, което ще подпишете, замества всичко друго. Защото засега за Шарл дьо Валоа бе най-важно да събере възможно повече доказателства — верни или неверни-против Ангьоран. А за това си го биваше. То предлагаше и предимството да измие поне привидно позорното петно от краля и главно — в него самата кралица съобщаваше, че я грози опасност от
