Защото този колос се плашеше само от едно — да не се изложи беззащитен на неприятелите си, докато спи. А пред всеки камериер или бакалавър5 той предпочиташе за свой пазач набития, пълен и посивял слуга, който го придружаваше навсякъде и му прислужваше за всичко, като еднакво ловко му доставяше момичета и промушваше безшумно всеки досадник, ако работата дойдеше до бой в някоя кръчма. Хитър отгоре на всичко, а преструващ се чудесно на наивник и двойно по-опасен, защото съвсем не вдъхваше опасения, Лорме беше отличен шпионин.
Запитаха ли го какво го привързва толкова силно към монсеньор д’Артоа, нашият човек отговаряше с широка усмивка, която разкриваше три липсващи зъба:
— Защото от всеки негов стар плащ мога да си ушия два!
Щом Лорме влезе при него, Робер затвори очи и мигом заспа с разперени ръце и разкрачени нозе. Коремът му се издуваше и спадаше от мощното му дишане.
Лорме седна на едно столче с кама върху коленете, готов да бди над съня на гиганта.
След един час гигантът се събуди сам, протегна се като огромен тигър и стана с отпочинало тяло и свеж ум.
— Сега ти иди да поспиш, добри ми Лорме, само че преди това извикай капелана!
III
ПОСЛЕДНИЯТ ШАНС ДА СТАНЕ КРАЛИЦА
Доминиканецът в немилост пристигна тутакси, дълбоко развълнуван, че го вика лично толкова знатен благородник.
— Отче, вие познавате добре госпожа Маргьорит, тъй като я изповядвате. Кое е нейното слабо място?
— Плътта, монсеньор — отвърна капеланът, свеждайки скромно очи.
— Кой не знае това! Но все пак… Няма ли у нея някакво чувство, на което човек може да се позове, за да й втълпи някои неща, не само изгодни за нея, но и полезни за кралството?
— Не виждам, монсеньор, не виждам нищо у нея, което би се поддало… Освен в това отношение, за което ви намекнах… Душата на принцесата е корава като меч и дори затворът не е притъпил острието му. А, повярвайте ми, тя не е от лесните покаяници!
С ръце в ръкавите и наведено чело, капеланът се опитваше да се покаже едновременно благочестив и ловък. Не беше се стригал скоро и темето му над венеца от коси беше обрасло с ниско жълтеникаво руно. Бялото му расо беше изпъстрено с недобре заличени от прането винени петна.
Д’Артоа замълча, търкайки бузата си, защото тонзурата на капелана му напомни, че брадата му е почнала да расте.
— А в това отношение, за което ми споменахте — поде той, — намерила ли е тук нещо, за да…задоволи тази своя слабост, щом наричате така този вид сила?
— Доколкото зная, нищо, монсеньор.
— А Берсюме? Не се ли застоява при нея?
— Никога, монсеньор! Отговарям за това! — възкликна капеланът.
— А… с вас?
— О, монсеньор!
— Хайде, хайде — поде д’Артоа. — Виждали сме такива работи и познаваме не един ваш събрат, който, щом махне расото, е не по-малко мъж от всеки друг. Лично аз не виждам нищо лошо в това и дори ако искате да бъда искрен, бих го намерил даже похвално… Ами с братовчедка си? Дали двете дами не се утешават мъничко взаимно?
— Монсеньор! — възкликна капеланът, представяйки се за все по-непримиримо благочестив. — Вие искате да издам поверена ми при изповядване тайна.
Д’Артоа го потупа приятелски по рамото.
— Хайде, хайде, капелане, не се шегувайте! Не са ви назначили за свещеник в затвор, за да пазите, а за да издавате тайни… на онзи, който има право на това.
— Нито госпожа Маргьорит, нито госпожа Бланш са се обвинили пред мен в подобно провинение, освен насън — каза капеланът със сведен поглед.
— Това не доказва тяхната невинност, а само благоразумието им. Знаете ли да пишете?
— Естествено, монсеньор.
— Така ли? — възкликна учудено д’Артоа. — Значи не всички монаси са така невежи, както разправят!… Тогава, отче, ще вземете пергамент, перо и всичко необходимо, за да се напише едно писмо, и ще ме чакате долу в кулата на принцесите, готов да се качите, щом ви извикам.
Капеланът се поклони. Той искаше да добави нещо, но д’Артоа се загърна в широкия си пурпурен плащ и излезе. Капеланът изтича подире му.
— Монсеньор, монсеньор — обърна се угоднически към него той, — бихте ли имали голямата добрина, ако не ви оскърбявам с молбата си, бихте ли имали огромната добрина…
— Какво има? Каква добрина?
— Ами да кажете на брат Рьоно, великия инквизитор, ако ви се случи да го видите, че все още съм негов много покорен син и да не ме забравя много дълго в тази крепост, където служа възможно най- добросъвестно, защото бог ме е пратил тук, но имам известни качества, монсеньор, както сам можахте да се уверите, и бих желал да ги приложа другаде.
— Няма да забравя, ще му предам — отвърна д’Артоа, макар да знаеше отлично, че няма да направи нищо.
Двете принцеси довършваха тоалета си в стаята на Маргьорит. Те току-що се бяха мили продължително пред огъня, като удължаваха умишлено това отново вкусвано удоволствие. По късите им коси още блестяха капчици. Тъкмо бяха облекли дълги бели ризи, твърдо колосани, много широки и пристегнати с шнур около шията.
Когато вратата се отвори, двете отстъпиха свенливо.
— О, мили братовчедки — провикна се Робер, — не се притеснявайте! Останете си така. Нали сме роднини! Пък и тези ризи ви скриват по-добре от роклите, в които се представяхте — до неотдавна. Имате вид на същински млади монахини. Но явно изглеждате по-добре, отколкото преди малко и руменецът ви се възвръща. Признайте, че съдбата ви много бързо се промени с моето пристигане!
— О, благодарим ви, братовчеде! — възкликна Бланш.
Стаята беше преобразена. Внесли бяха легло, два сандъка, които служеха за пейки, стол с облегало, триножни столчета и маса, върху която бяха сложени чинии, чаши и виното на Берсюме. Запалена бе свещ, макар малката и тясна камбанария на параклиса да не бе избила още пладне, навън валеше сняг и светлината на зимния ден не стигаше до вътрешността на кулата. В камината горяха дебели пънове и влагата излизаше с леко цвъртене на малки мехурчета откъм краищата им.
Веднага след Робер влязоха сержант Лален, стрелецът Гро-Тийом и още един войник. Те носеха гъста, димяща супа, дебел хляб, кръгъл като погача, баница с месо, тежка пет ливри, с позлатена кора, печен заек, парчета варена гъска, консервирана в мас, и няколко жалки круши, които Берсюме бе успял да открие в Андьоли, заплашвайки, че ще срине до основи градчето.
— Как? — извика д’Артоа. — Само това ли ни поднасяте, след като поръчах хубаво ядене?
— Истинско чудо е все пак, монсеньор, че можахме да намерим и това в такова гладно време — отвърна Лален.
— Гладно време за голтаците може би, които са такива безделници, че им се ще земята да ражда, без да я обработват, на не и за свестните хора! Откакто съм сукал от майчината си гръд, не съм имал по-бедна трапеза!
Затворничките мятаха погледи на млади хищници към сложените на масата лакомства, спрямо които д’Артоа показваше такова пренебрежение. Очите на Бланш бяха пълни със сълзи. А и тримата войници гледаха масата със смаяни и жадни очи.
Гро-Гийом, който се бе тъпкал само с варена ръж, се приближи внимателно да нареже хляба, тъй като бе свикнал да прислужва на масата на коменданта.
— Назад! — кресна му д’Артоа. — Не докосвай хляба ни с мръсните си ръчища! Сами ще си го нарежем.
