Тя стана и го привлече към себе си.
— Ах, братовчедке — каза той. — Ако ви бяха омъжили за мен… или ако ме бяхте избрали за любовник вместо оня млад, глупав щитоносец, нещата съвсем нямаше да се развият така за вас… И щяхме да бъдем много щастливи.
— Може би — прошепна тя.
Той я държеше през кръста и му се струваше, че сам след миг Маргьорит ще загуби способност да разсъждава.
— Не е много късно, Маргьорит.
— Може би… — съгласи се тя със задавен глас.
— Да се отървем най-напред от писмото, което трябва да напишете, та после само да се любим! Да извикаме капелана, който чака долу…
Маргьорит рязко се освободи от прегръдката му и очите й гневно блеснаха.
— Чака долу, така ли? О, братовчеде, нима ме сметнахте толкова глупава да се поддам на ласките ви? Вие току-що постъпихте с мен както правят обикновено проститутките с мъжете: възбуждат ги, за да ги подчинят по-лесно на собствените си желания. Само че забравяте, че жените са по-силни в този занаят, а самият вие сте едва чирак.
Изправена, нервна, тя го гледаше предизвикателно, докато завързваше шнура на ризата си.
Робер я увери, че се лъже, че той желае само доброто й, че бил искрено влюбен в нея…
Маргьорит го гледаше подигравателно. Той отново я взе в обятията си и макар че сега тя се противеше, я отнесе към леглото.
— Не! — извика тя. — Няма да подпиша. Изнасилете ме, ако искате. Много сте силен, за да мога да ви се противопоставя, но ще кажа на капелана, ще кажа на коменданта, ще съобщя на Марини що за посланик сте и как сте злоупотребили с мен.
Вбесен, той я пусна.
— Никога, чувате ли, никога няма да ме накарате да призная, че дъщеря ми не е от Луи. Защото ако случайно Луи умре — пожелавам му го от все сърце, — дъщеря ми ще стане френска кралица и тогава ще трябва да се съобразявате с мен, кралицата — майка.
Д’Артоа се смая. „Умно разсъждава мръсницата — каза си той — и съдбата би могла да й даде право.“ Призна се за победен.
— Много малък шанс за успех имате — каза той накрая.
— Нямам никакъв друг, затова държа на него.
— Както искате, братовчедке — каза той и се отправи към вратата. Без ни дума за сбогом, слезе бързо по стълбата и завари долу капелана, посинял от студ под жълтеникавите си коси. Стиснал няколко гъши пера в ръка той удряше крака о плочите, за да се стопли.
— Вие сте магаре и половина! — му кресна д’Артоа. — И не знам къде, дявол взел го, откривате слабости у вашите покаяници!
После извика:
— Щитоносци, на конете!
Берсюме изскочи, все още с желязната каска на главата.
— Монсеньор, не искате ли да видите крепостта?
— Благодаря. Стига ми това, което видях.
— Вашите заповеди, монсеньор?
— Какви заповеди? Подчинявай се на онези, които си получил.
Доведоха коня му и Лорме подложи под крака му стремето.
— Ами разходите по обеда, монсеньор? — попита още веднъж Берсюме.
— Ще накараш да ти ги брои месир Марини! Хайде, спускайте моста!
С един скок д’Артоа се метна на седлото и подкара коня си в галоп. Последван от свитата си, той мина през караулното помещение. Сбърчил вежди, отпуснал безпомощно ръце, Берсюме гледаше конниците, които се спуснаха към Сена сред пръски кал.
IV
СЕН-ДЬОНИ
Пламъците на стотици свещи, залепени нагъсто около колоните, хвърляха треперливите си отблясъци върху кралските гробници. По легналите каменни изваяния пробягваше трепет и те напомняха отред заспали конници, омагьосани сред огнена гора.
В кралската гробница, базиликата Сен-Дьони, бе събран целият двор за погребението на Филип Хубави. В централния неф на църквата срещу новия гроб се тълпеше многочисленият род на Капетите, в тъмни пищни одеяния: чистокръвни принцове, перове лаици, перове духовници, членове на кралския съвет, придворни свещеници, конетабли, висши сановници.6
Придружен от петима придворни, до гробницата, която вече бе спуснат ковчегът, се приближи тържестве-но главният кралски домоуправител. Той хвърли вътре украсения си с резба жезъл, символ на длъжността му, в произнесе формулата, която обозначаваше официално преминаването от едно царуване към друго:
— Кралят е мъртъв! Да живее кралят! Присъствуващите тутакси повториха:
— Кралят е мъртъв! Да живее кралят!
И този вик, изтръгнат от сто гърди, отпращан от свод на свод, дълго кънтеше високо в църквата.
Принцът с убягващ поглед, тесни рамене и хлътнали гърди който ставаше в този миг крал на Франция, изпита странно усещане в тила си, сякаш в главата му избликнаха звезди. Обзе го такова вълнение, че се уплаши да не би да изгуби съзнание. Двамата му братя вдясно от него, Филип граф дьо Поатие и Шарл, който още нямаше собствено владение, гледаха втренчено гроба.
Вляво бяха застанали двамата му чичовци — граф дьо Валоа и граф д’ Еврьо, — и двамата снажни мъжаги. Първият бе минал четиридесетте, а вторият ги наближаваше.
Граф д’Еврьо беше в плен на отдавнашни спомени. „Преди двадесет и девет години и ние бяхме трима синове, изправени на същото това място пред гроба на баща си… А ето че сега първият от нас си отива. Животът кажи-речи отмина.“ Погледът му се спря върху най-близкия покойник, крал Филип III. „Татко — помоли се горещо Луи д’Еврьо, — приемете в другото царство брат ми Филип. Той ви последва там.“
По-далеч се намираше гробницата на Луи Свети, а зад нея тежките статуи на великите предци. От другата страна на централния кораб имаше празни места. Един ден те щяха да се отворят за младия мъж, десетия поред Луи, който се качваше сега на трона, а след него за всички бъдещи крале, възцарили се един след друг. „Мястото ще стигне за още много векове“ — помисли си Луи д’Еврьо.
Монсеньор дьо Валоа наблюдаваше зорко всичко и скръстил ръце и вирнал брадичка, следеше за правилното протичане на церемонията.
— Кралят е мъртъв! Да живее кралят!…
Този вик отекна в базиликата още пет пъти, докато пред гроба минаваха дворцовите домоуправители и хвърляха жезлите си. Последният жезъл отскочи върху ковчега и после настана тишина.
В този миг Луи X беше обзет от силен пристъп на кашлица и въпреки всичките си усилия не можа да я овладее. Вълна кръв обагри бузите му и той се затресе конвулсивно в продължение на цяла минута, сякаш се канеше да изхрани душата си пред гроба на баща си.
Присъствуващите се спогледаха. Митри се доближиха до митри, корони до корони. Чуха се тревожни и състрадателни шепнения. Всеки си мислеше: „Ами ако и този умре след някоя седмица?“
Застанала сред перовете лаици, могъщата графини Мао д’Артоа, висока, пищна, с червени петна по скули-те, наблюдаваше племенника си Робер, чийто челюсти стърчаха над всички глави. Питаше се защо ли предната вечер той бе дошъл в Парижката света Богородица посред погребалната служба, небръснат, изкалян до кръста Откъде идваше? Какво бе правил? Появеше ли се Робер, във въздуха веднага се чувствуваше някаква интрига, Изглежда напоследък бе гледан добре в двора и това не можеше да не безпокои Мао, тъй като самата тя бе в немилост, откакто двете й дъщери бяха затворени — една-та в Дурдан, другата — в замъка Гаяр.
Обкръжен от легистите от кралския съвет, Ангьоран дьо Марини, пръв помощник на владетеля, когото по требваха, носеше траур като принц. Марини спадаше към редките личности, които могат да бъдат
