посещава и се показва тъй приятелски настроен към нас, то е защото, уверена съм, проявява повече интерес към вашата майка, отколкото към сестра ви. О, тук няма нищо лошо — побърза да добави госпожа Елиабел — и никога непристойна дума не е излизала от устата му. Но това все пак са неща, които само една жена може да разбере, и на мен ми е съвсем ясно, че аз много му харесвам…
Като каза това, тя се изпъчи на стола и изду корсажа си.
— Аз не съм тъй сигурен като вас, майко — отговори Жан дьо Кресе. — Спомнете си, че когато беше последният път тук, ние оставяхме на няколко пъти Гучо насаме със сестра ни, когато тя изглеждаше толкова зле; и тъкмо оттогава тя се оправи.
— Може би защото оттогава започна да се храни както трябва, а и ние заедно с нея — вметна Пиер.
— Да, но забележете, че оттогава получаваме новини от Гучо винаги само чрез Мари. За пътуването му в Италия, за злополуката с крака му… Рикардо винаги осведомява само Мари, а не някого от нас. Ами това, дето тя толкова настоява да ходи да взема сама продуктите от кантората! Мисля, че тук се крие някаква игра, и ние не сме си отваряли достатъчно очите.
Господарката Елиабел остави хурката, изтръска с ръка вълмцата вълна от полата си и като се изправи, каза докачено:
— Наистина би било голяма гадост от страна на тоя хлапак, ако е използувал придобитото си кой знае как богатство да подлъже дъщеря ми и си въобразява, че ще купи нашето приятелство с храни и дрехи, когато само честта да бъде наш приятел му е стократна отплата.
Пиер дьо Кресе беше единственият в семейството, който имаше що-годе чувство за действителност. Беше простодушен, почтен и без предразсъдъци. Приказките, които слушаше, изтъкани от злонамереност, завист и празно самомнение, го дразнеха.
— Вие и двамата като че ли забравяте — рече той, — че ние все още дължим на чичото на Гучо триста ливри, но никой не ни ги иска, нито пък лихвите, които постоянно растат. И ако прево Портфрюи не секвестира земите и постройките ни, това го дължим на Гучо. Припомнете си също така, че той ни спаси от гладна смърт, като ни набавя храни, за които въобще не плащаме. Преди да го прогоните, помислете дали можем да се разплатим с него. Гучо е богат и след време ще стане още по-богат. Той се ползува с могъщо покровителство и ако кралят на Франция е сметнал, че е достатъчно представителен, за да го включи в пратеничеството, което отиде в Неапол да вземе новата кралица, не виждам защо ние трябва да се пишем толкова придирчиви.
Жан вдигна рамене.
— Това пак ни го е разказала Мари — рече той. — Той е отишъл там като търговец, за да си води сделките.
— Пък и дори кралят да го е изпратил в Неапол, това не значи, че би му дал дъщеря си за жена! — отсече госпожа Елиабел.
— Бедничка ми майко… — отговори Пиер, — Мари не е дъщеря на френския крал, доколкото ми е известно! Тя е много хубава, вярно е…
— Аз няма да продам сестра си за пари — извика Жан дьо Кресе и очите му заискряха сред брадатото лице.
— Ти няма да я продадеш, разбира се — възрази Пиер. — Но ще се съгласиш да я дадеш на някой старик, без да се срамиш от богатството му, стига да мъкне шпори на подагричните си крака. Ако тя наистина обича Гучо, ти не я продаваш!… Благородно потекло ли? Ба, достатъчни сме ние двамата с теб да го пазим. Дължа да ви кажа, че не бих погледнал с толкова лошо око на този брак. — И сигурно няма да погледнеш с лошо око, когато настанят сестра ти в Нофл, в нашите владения, зад банкерския тезгях, да мери кюлчета и да продава подправки? Говориш безразсъдно, Пиер, и се питам отде се взе това неуважение към всичко, което представляваме ние — каза госпожа Елиабел. — Във всеки случай аз никога няма да дам съгласието си за такъв неравен брак, нито пък брат ти, нали, Жан?
— Точно така, майко, и цялата работа не си струва толкова много приказки. Моля Пиер да не говорим повече за това.
— Добре, добре, ти си по-големият; прави каквото знаеш — каза Пиер.
— Ломбардец! Ломбардец! — подзе отново госпожа Елиабел. — Та младият Гучо щял да дойде, казвате? Оставете го на мен, деца. Заемът и нашите задължения към него не ни позволяват да му затворим вратата си. Така да бъде, ние добре ще го посрещнем; но щом се пише хитрец, ще бъда хитра и аз, и ще се погрижа да му се изпари всякакво желание да дойде отново, ако го прави с нечисти помисли!
II. ГОСПОЖА ЕЛИАБЕЛ ПОСРЕЩА ГОСТА
На другия ден, още в зори, трескавото оживление, обхванало кантората в Нофл, сякаш се пренесе в дома на Кресе. Госпожа Елиабел хокаше прислужницата си, а шестима крепостни от имението бяха извикани на ангария за през деня. Миеха плочите с обилна вода, нареждаха масата, натрупаха цепеници от двете страни на камината; сложиха в конюшнята прясна слама и пометоха двора. В кухнята едно прасенце и цяла овца вече се въртяха на шиш, в пещта се печаха баници, а в селото се разнесе слух, че в Кресе очакват пратеник на краля.
Бледите лъчи на януарското слънце пронизваха студения прозрачен въздух, оживяваха голите клони и хвърляха тук-там в локвите по пътищата пръски светлина. Гучо пристигна малко преди пладне, загърнат в подплатено с кожа наметало и с голяма качулка от зелено сукно, чийто връх падаше на рамото му; яздеше хубав, охранен дорест кон с разкошна сбруя и го придружаваше слуга; виждаше се още отдалеч, че е богат човек.
Гостът завари господарката на дома и двамата й сина пременени като за празник. Посрещането, вниманието на прислугата, прегръдките на госпожа Елиабел, богатата трапеза и подредената къща му се сториха чудесно предзнаменование. Очевидно Мари беше говорила с домашните си. Знаеха защо идва и вече го приемаха като годеник. Все пак Пиер дьо Кресе изглеждаше малко смутен.
— Добри ми приятели — извика Гучо, — колко се радвам, че ви виждам! Но не биваше да се правят толкова големи приготовления. Смятайте ме просто за член на семейството.
Тези думи не се харесаха на Жан, който се спогледа с майка си.
Гучо изглеждаше малко променен. От злополуката десният му крак бе останал леко вдървен, но това придаваше на походката му особена изисканост. Прекараните в неподвижност седмици на болнично легло бяха ускорили съзряването на младия човек. Чертите му бяха по-резки, изразът на лицето — по-сериозен, по-улегнал. Юношата бе отстъпил място на мъжа.
Не беше загубил нищо от някогашната си самоувереност, напротив, само че сега по-малко се грижеше какво впечатление прави на другите. Говореше не така натъртено и по-бавно, но със същите жестове както преди.
Той огледа стените около себе си, сякаш бе вече техен господар, и запита братята Кресе дали възнамеряват да извършат някои ремонти в своя дом.
— Видях в Италия — рече той — рисувани тавани, които биха стояли много добре тук. А не смятате ли да възстановите и банята? Днес ги правят по-малки, но много удобни, и според мен те са твърде нужни за грижите за тялото в добрите семейства.
Думите му трябваше да се подразбират така: „Готов съм да заплатя за всичко това, защото така обичам да живея.“ Гучо имаше свои предложения и за мебелите, за гоблените, които трябваше да се окачат по стените, за да ги оживят. Жан започна да се дразни и дори Пиер си каза, че е малко прибързано, едва-що слязъл от коня, да говори за подновяване на цялата къща.
Гучо продължи да бъбри така цял час, но Мари все още не се появяваше.
„Може би — помисли си той — трябва първо да заявя намеренията си…“
— Ще имам ли удоволствието да видя госпожица Мари, ще бъде ли тя с нас на трапезата?
— Разбира се, разбира се. Тя се приготвя и ще слезе веднага — отвърна госпожа Елиабел. — Ще видите, че съвсем се е променила; тя е всецяло погълната от новото си щастие.
Гучо се изправи с разтуптяно сърце.
— Наистина ли? — възкликна той. — О, мадам Елиабел, каква радост е това за мен!
— Да, също и за нас, ние всички сме много щастливи, че можем да се похвалим с такава хубава новина
