На втория четвъртък след Богоявление, който беше пазарен ден, в ломбардската банка в Нофл-льо- Шато цареше голямо оживление. Чистеха сградата от тавана до избата, селският бояджия мажеше с нова боя тежката входна врата, лъскаха железните каси, чиито обкови блестяха по-силно от сребро, с метли махаха паяжините между гредите, белосваха стените, мажеха с восък тезгяхите, а на чиновниците, които търсеха пръснатите навред сметководни книги, везни и сметала, им беше доста трудно да запазят спокойствие пред клиентите.
Високо, около седемнадесетгодишно момиче с хубави черти и зачервени от студа бузи, прекрачи прага и се спря, изненадано от тази бъркотия. По наметалото от бежов вълнен плат, с което беше загърната, по токата на яката й и по цялото й държане личеше, че е от знатен произход. Селяните снеха шапки.
— А, госпожице Мари! — извика главният канторист Рикардо. — Добре дошла! Влезте, влезте и елате да се стоплите. Вашата кошничка е готова както всяка седмица, но при тая неразбория накарах да я заключат отделно.
Той пропусна младото момиче в една съседна стая, която служеше за общо помещение на банковите чиновници; там гореше буен огън. Извади от един шкаф ракитена кошница, покрита с кърпа.
— Орехи, зехтин, прясна мас, подправки, пшеничено брашно, сушен грах и три дебели суджука — рече той. — Докато ние имаме какво да ядем, ще имате и вие. Такива са нарежданията на месер Гучо. И както обикновено, записвам всичко на негова сметка… Зимата взе да става доста дълга и няма да се учудя, ако накрая пак настъпи глад, както лани. Но тази година ще сме по-добре запасени.
Мари дьо Кресе взе кошницата.
— А писмо няма ли? — попита тя.
Главният чиновник поклати глава с престорена тъга. — Не, хубава госпожице, този път няма. Той се усмихна на разочарованото й изражение и додаде:
— Не, писмо няма, но има една хубава новина.
— Оздравял ли е вече? — извика Мари.
— Ами че за кого мислите правим всички тези приготовления през януари, когато иначе боядисваме едва през април?
— Рикардо! Нима е истина? Вашият господар си идва?
— Ами да, кълна се в Мадоната! Идва си; сега е в Париж и пратил да ни известят, че утре ще бъде тук.
— Колко съм щастлива! Колко се радвам, че ще го видя!
После, като се овладя, сякаш в този изблик на радост имаше нещо непристойно, Мари добави:
— Цялото ми семейство ще се зарадва много, че ще го видят.
— Поръчал е да му приготвим квартира. Знаете ли, госпожице Мари, бих искал да чуя какво мислите за стаята, която сме му подредили, и дали я намирате по ваш вкус.
Той я заведе на горния етаж и отвори вратата на една доста просторна стая с нисък таван, където току-що бяха намазали гредите с восък. Имаше няколко доста груби мебели от дъбово дърво, тясно легло, но покрито с хубав италиански брокат, няколко калаени съда и свещник. Мари обгърна с поглед цялото помещение.
— Всичко изглежда добре — рече тя. — Но аз се надявам, че вашият господар скоро ще има свой дом в нашия замък.
Рикардо отново се усмихна.
— Аз също вярвам — отвърна той. — Всички тук, уверявам ви, са много любопитни по повод идването на месер Гучо и новината, че е решил да живее при нас. От вчера непрекъснато влизат, хора да ни безпокоят за щяло и не щяло, като че ли никой освен нас не може да им преброи дванадесетте дениета в един петак. И всичко това, за да позяпат какво правим тук, и да им повторим и потретим защо го правим. Трябва да се признае, че месер Гучо много го обичат в този край, откакто успя да прогони прево Портфрюи, от когото всички се оплакваха. Ще му устроят тържествено посрещане и, както ми се чини, май той ще стане истинският господар на Нофл… след вашите братя, разбира се — добави чиновникът, като изпроводи обратно младото момиче и я изведе през градинската порта.
Никога пътят между градеца Нофл и имението Кресе не се бе виждал тъй къс на Мари. „Той си идва… идва си… идва си вече — повтаряше си като припев тя, подскачайки от единия коловоз на другия. — Идва си, обича ме и ние скоро ще се оженим. Той ще стане истинският господар на Нофл.“
Кошницата с хранителните припаси й се струваше от лека по-лека.
В двора на Кресе тя срещна брат си Пиер, като излизаше от конюшнята.
— Той си идва! — викна му тя.
— Кой си идва?
За пръв път от месеци насам Пиер дьо Кресе виждаше сестра си тъй искрено радостна.
— Гучо си идва!
— Охо, хубава новина! — рече момъкът. — Добър другар е той и много се радвам, че ще го видим пак.
— Идва да живее в Нофл, където неговият чичо му е дал кантората. Но преди всичко…
Тя се спря, но неможейки повече да сдържи тайната си, притегли небръснатото лице на своя брат към себе си, целуна го и каза:
— Той ще поиска ръката ми.
— Ба — рече Пиер. — Това пък отде го измисли?
— Не съм го измислила, знам го… знам го… знам го. Привлечен от гласовете, по-големият им брат Жан дьо Кресе също излезе от конюшнята, където сам тимареше коня си.
— Жан, както изглежда, идва ни зет от Париж — каза по-младият.
— Зет ли? Зет на кого?
— Сестра ни си е намерила жених.
— Виж, това е хубаво нещо — отвърна Жан.
Той се поддаде на веселото настроение, като си мислеше, че всичко е младежка шега.
Пиер дьо Кресе беше русокос като сестра си; Жан беше кестеняв и носеше гъста, чорлава брада.
— И как се казва — подзе Жан — тоя могъщ барон, дето жадува да се свърже с нашите рухнали кули и с хубавия ни имот с много задължения? Надявам се поне, сестричке, че е богат, защото имаме голяма нужда от пари.
— Разбира се, че е богат — отвърна Мари. — Това е Гучо Балиони.
От погледа, с който я стрелна големият й брат, тя тутакси разбра, че е на път да се случи нещо лошо. Изведнъж потрепера от студ и ушите й запищяха.
Още няколко секунди Жан дьо Кресе продължи да се преструва, че взема всичко на шега, но гласът му се беше променил. Попита какви основания има сестра му да говори така. Имаше ли между нея и Гучо отношения и разменени думи, които надхвърляха границите на приличието? Беше ли й писал той, без семейството да знае за това?
На всеки въпрос Мари смотолевяше някакво отрицание, което зле прикриваше растящото й смущение. Жан стана по-настойчив. Пиер се почувствува неловко.
„Май беше по-добре да си мълча“ — си каза той.
Тримата влязоха в голямата стая на къщата, където майка им, госпожа Елиабел, предеше вълна край огнището. Благодарение на хранителните продукти, които Гучо още от миналата зима им доставяше всяка седмица, господарката на Кресе си бе възвърнала естествената пълнота.
— Прибери се в стаята си — каза Жан дьо Кресе на сестра си.
Като първороден син той имаше авторитета на глава на семейството. Щом Мари се оттегли и чуха, че на горния етаж вратата се хлопна, Жан разказа на майка си какво бе научил.
— Сигурен ли си, момчето ми? Нима е възможно? — възкликна госпожа Елиабел. — Та на кого би хрумнала такава глупост — момиче от нашата кръв, чиито деди имат рицарски сан от два века насам, да се омъжи за ломбардец? Сигурна съм, че младият Гучо, който иначе е приятен момък и има изискани обноски, не е и помислял за такова нещо.
— Не знам дали той го е помислял, майко — отвърна Жан, — но зная, че Мари мисли за това.
Пълните бузи на госпожа Елиабел се зачервиха.
— Това дете си ги измисля врели-некипели! Ако тоя младеж, синове мои, идва сегиз-тогиз да ни
