V. ВИЛИЦАТА И МОЛИТВЕНИЯТ ЧИН
С вирната брадичка и усмивка на уста, наметнал подплатен с кожа халат над нощницата, Луи Х влезе в стаята.
По време на вечеря кралицата му се бе видяла необичайно мрачна, студена, далечна, сякаш отсъствуваше; следеше със закъснение разговора и едва отговаряше на думите му. Това обаче не бе го много обезпокоило. „Жените ги прихващат различни настроения — си каза той, — а подаръкът, който й нося, не може да не й възвърне доброто разположение.“ Луи беше от онези съпрузи без въображение, които нямат много високо мнение за жените и смятат, че всичко може да се уреди с един подарък. Затова и влезе в стаята, приел най-ласкаво изражение и държейки продълговата кутийка за скъпоценности.
Малко се изненада, като видя Клеманс коленичила на молитвения си чин. Обикновено тя завършваше вечерните си молитви, преди да се появи той. Направи й знак с ръка, който означаваше: „Не се притеснявайте заради мен, свършете спокойно…“, и застана в другия край на стаята, като въртеше кутийката между пръстите си.
Минутите течаха; Луи отиде да вземе един захаросан бадем от купата, оставена до леглото, и го схруска. Клеманс все още коленичеше. Той се приближи до нея и тогава видя, че тя не се моли. Само го гледаше.
— Я вижте, скъпа моя — рече той, — вижте каква изненада съм ви приготвил. О, не е накит, по-скоро една рядкост, една скъпоценна находка. Вижте…
Отвори кутията и извади някакъв блестящ предмет с два остри върха. Клеманс, все още коленичила на молитвения чин, се отдръпна ужасена.
— Но, мила моя — възкликна Луи и се разсмя, — не се страхувайте, това не е направено, за да ранява! Това е виличка за ядене на круши. Погледнете колко изкусно е изработена.
И той постави върху молитвения чин една виличка с два стоманени, много остри върха, вложени в дръжка от слонова кост и цизелирано злато.
Но кралицата наистина като че ли не проявяваше голям интерес към предмета, нито оцени оригиналността му. Луи бе разочарован.
— Поръчах го нарочно за вас чрез Толомей на един златар във Флоренция. Доколкото знам, в света има само пет такива вилички, и аз пожелах вие да имате една, за да не цапате хубавите си пръсти, когато ядете плодове. Истински предмет за дама; едва ли мъж би посмял или би могъл да си служи с такъв скъпоценен прибор освен моя зет от Англия, който, както ми разправят, притежавал такава виличка и я употребявал при ядене, без да се бои от подигравки.
Мислеше си, че с последните си думи е проявил остроумие, и очакваше усмивка. Но Клеманс не се помръдна от молитвения чин и продължаваше да гледа втренчено съпруга си. Никога не бе изглеждала по- красива; дългите златисти коси падаха до кръста й.
— И още нещо — подзе пак Луи, — Толомей току-що ми съобщи, че младият му племенник, когото бях изпратил заедно с Бувил да ви доведе от Неапол, е оздравял; скоро щял да тръгне за Париж и във всяко писмо пишел на чичо си за вашите добрини.
Не последва отговор.
„Но какво й е? — се попита той. — Би могла поне да каже една думичка за благодарност.“
Всеки друг на мястото на Клеманс би го накарал да избухне в гняв; но никак не му се искаше да помрачи тъй рано щастието си с една семейна сцена. Той се овладя и направи нов опит.
— Този път наистина мисля, че работите в Артоа ще се оправят — рече той. — Нещата като че ли потръгнаха добре. Срещата в Компиен, на която тъй мило ме придружихте, постигна резултатите, които очаквах, и аз скоро ще произнеса арбитражното си решение. Всички се укротяват, когато вие сте до мен.
— Луи — каза внезапно Клеманс, — как умря първата ви съпруга?
Луи се наведе напред, сякаш бе получил удар през кръста, и я погледна за миг като втрещен.
— Маргьорит умря… умря — отговори той, като раз маха ръце — от възпаление на гърдите, което я задушило, както ми разправят.
— Луи, можете ли да се закълнете пред бога… Той я прекъсна, като повиши тон:
— За какво искате да се закълна? Няма за какво да се кълна. Накъде биете всъщност вие? Какво искате да знаете? Казах ви каквото ви казах и моля да се задоволите с това; вие няма какво да знаете повече.
И започна да крачи из стаята с обърнати навън ходила. Шията му над отвора на нощния халат бе почервеняла; големите му очи заискриха с обезпокоителен блясък.
— Не искам — изкрещя той, — не искам да ми се говори за нея! Никога! И най-малкото вие. Забранявам ви, Клеманс, да споменавате пред мен името на Маргьорит…
Пристъп на кашлица прекъсна думите му.
— Можете ли да се закълнете пред бога — повтори с решимост Клеманс, — можете ли да ми се закълнете, че вашата воля няма нищо общо с нейната смърт?
У Луи гневът бързо помрачаваше разсъдъка. Вместо просто да отрече и да вдигне рамене, както при нелепо и оскърбително твърдение, той отговори:
— Е, и ако е така? Вие сте последната, която има право да ме упреква. По-скоро би трябвало да се сърдите на вашата баба!
— На моята баба? — промълви Клеманс. — Какъв дял има моята баба във всичко това?
Вироглавия разбра тутакси, че бе сторил глупост, но това само още повече разпали яростта му. Твърде късно беше вече да се върне назад.
— Разбира се, че вината е на нейно унгарско величество! Тя настояваше вашата сватба да стане през лятото. И тогава аз пожелах… чувате ли ме добре, само пожелах… Маргьорит да бъде мъртва преди това време. И желанието ми бе чуто — това е всичко. Ако не бях изказал това желание, днес вие нямаше да бъдете кралица на Франция. Затова не се правете на толкова невинна и не стоварвайте върху мен вината за нещо, което е толкова изгодно за вас и ви издигна по-високо от всичките ви роднини.
— Никога не бих се съгласила — възкликна Клеманс, — ако знаех, че е станало на такава цена. Ето, заради това престъпление, Луи, бог не ни дарява с дете!
Луи се завъртя на място и застина вцепенен.
— Да, заради това престъпление и заради другите, които сте извършили — продължи кралицата, като се изправи на молитвения си чин. — Вие сте накарали да убият съпругата ви. Вие сте накарали да обесят месир дьо Марини. Вие държите в затвора легистите на вашия баща. Вие сте накарали да изтезават собствените ви слуги. Вие сте посегнали на живота и свободата на божии твари. И затова сега бог ви наказва, като не позволява да създавате нови твари.
Изумен, Луи я гледаше как пристъпва към него. Значи, имаше и трети човек на тоя свят, който не се плашеше от избухванията му, който можеше да прекърши яростта му и да удържи връх над него. Баща му Филип Ху бави го бе усмирявал с царствената си властност, брат му, Филип дьо Поатие, го усмиряваше с ума си и ето че новата му съпруга го бе усмирила с вярата си. Никога не бе допускал, че неговият съдник ще му се яви в брачната стая в лицето на тази тъй красива жена, чиито коси трептяха като руса комета.
Лицето на Луи се набърчи; той приличаше на дете, което ще заплаче:
— И какво искате да направя сега? — попита с изтънял глас. — Не мога да възкреся мъртвите. Та вие не знаете какво значи да бъдеш крал! Нищо не е станало безусловно по моя воля, а хвърляте цялата вина върху мен. Каква полза да ме корите за нещо, което вече не може да се поправи? Разделете се тогава с мен, върнете се в Неапол, щом като не можете да понасяте вида ми. И чакайте, докато изберат нов папа, за да разтрогне нашия брак!… Ах, тоя папа, тоя папа! — додаде той, като стисна юмруци. — Нищо лошо нямаше да се случи, ако имаше папа.
Клеманс положи ръце върху раменете му; тя беше малко по-висока от него.
— Не бих могла и да помисля да се разделя с вас — ре че тя. — Аз съм ваша съпруга, за да споделям всичко с вас, и нещастията, и радостите ви. Това, което искам, е да спася душата ви и да ви накарам да се покаете, без което няма опрощение.
Той я погледна в очите и видя в тях само доброта и горещо желание за съчувствие. Започна да диша по-леко и я притегли към себе си.
— Скъпа, мила моя, вие сте по-добра от мен, хиляди пъти по-добра! Аз не мога да живея без вас.
