— Кълна се в живота си, мадам.
Тогава Жана подаде глава от каретата.
— Е, господа — каза тя — вие като че ли не бързате вече да разговаряте с вашата сюзеренка или загубихте смелост, когато се приближихте до нея?
Тези думи накараха бароните да тръгнат напред и за да не се изложат в очите на една жена, влязоха в третия двор и скочиха от конете си.
Колкото и да сме подготвени за някое събитие, то рядко става точно така, както сме очаквали.
Жана дьо Поатие си бе представяла по най-различни начини онзи миг, в който щеше да се озове пред своите близки. Беше се подготвила за всичко — и за леден прием, и за прегръдки, и за тържествената сцена на официалното опрощение, и за интимната среща на помирението. Беше обмислила поведението и предвидила думите си за всяка възможност. Но никога не бе допускала, че ще се върне в семейния замък сред хаоса на гражданска война и придружавана от придворна дама, готова всеки миг да пометне.
Когато влезе в голямата, осветена със свещи зала, където графиня Мао̀, застанала права, със скръстени ръце и стиснати устни, наблюдаваше приближаването на бароните, нейните първи думи бяха:
— Майко, трябва да се даде помощ на мадам дьо Бомон, има опасност да пометне. Вашите васали твърде много я изплашиха.
Графинята тутакси прати кръщелницата си Мао̀ д’Ирсон, сестра на Беатрис и придворна дама като нея, да доведе личните й лекари Ерман и Павийи, за да се погрижат за болната. После запретна ръкави и се обърна към бароните: — Това ли наричате, недостойни господа, рицарска постъпка — да нападнете благородната ми дъщеря и дамите от свитата й, и така ли смятате, че ще ме накарате да отстъпя? Ще ви бъде ли приятно, ако постъпят така с вашите жени и дъщери, когато са на път? Хайде, отговаряйте и кажете какво извинение имате за вашите злодеяния, за които ще поискам наказание от краля! Съюзниците изтикаха Суастър напред.
— Говори! Кажи каквото трябва…
Суастър се изкашля, за да прочисти гърлото си. Беше толкова много приказвал, ругал, обвинявал, роптал и подстрекавал привържениците си, че сега, в най-решителния момент, не му достигна глас.
— Ами че, мадам — започна той с пресипнало гърло. — ние искаме да знаем дали най-после ще махнете вашия лош канцлер, дето погазва нашите прошения, и ще се съгласите да ни признаете обичайното право, каквото си е било по времето на Свети Луи…
Той замлъкна, защото в този миг в залата влезе друг човек и този човек беше граф дьо Поатие. С леко наклонена към рамото глава той пристъпваше с широка, спокойна крачка. Бароните, които не очакваха тази поява на брата на краля, се притиснаха един към друг.
— Сеньори… — каза граф дьо Поатие. Но спря да говори, като съзря Жана.
Отиде при нея и я целуна в устата, до немай-къде непринудено, пред всички присъствуващи, за да покаже, че жена му е получила пълно опрощение и следователно интересите на Мао̀ са за него въпрос на семейно задължение.
— И тъй, господа — подзе отново той, — ето че сте дошли тук недоволни. Добре де, но недоволни сме и ние Така че ако се заинатим и вие, и ние, и си служим с насилие, няма да спечелим нищо… А, познах ви, Белиенкур, вие бяхте на похода… До насилие прибягват хора, които не могат да мислят… Привет, Комон… О, и моят братовчед дьо Фиен! Не съм очаквал, че ще ме навестите в подобно общество…
И докато говореше, той крачеше между тях, оглеждаше ги един по един, обръщаше се по име към онези, които вече познаваше, протягаше им ръката си с обърната надолу длан, за да я целунат в знак на чинопочитание.
— Ако графиня д’Артоа пожелаеше да ви накаже заради лошото ви отношение към нея, това би й било много лесно… Месир дьо Суастър, погледнете от този прозорец и ми кажете дали имате някаква възможност да се измъкнете?
Неколцина от заговорниците се приближиха до прозорците; по стените се виждаха редици от шлемове, открояващи се срещу здрачното небе. В двора заемаше позиция рота стрелци, а сержантите бяха готови при първия знак да вдигнат мостовете и да спуснат железните решетки.
— Да бягаме, докато е време — промълвиха някои.
— О, недейте, господа, недейте бяга; няма да стигнете по-далеч от втората стена. Още веднъж ви казвам, че ние искаме да избегнем насилието, и аз моля вашата сюзеренка да не употреби оръжие срещу вас. Нали така, майко?
Графиня Мао̀ кимна в знак на съгласие.
— Да се опитаме да разрешим по друг начин разногласията си — продължи граф дьо Поатие и седна. Сетне покани бароните да го последват и поръча да им донесат за пиене.
Тъй като нямаше места за всички, някои насядаха на пода. Това редуване на заплахи и любезности ги объркваше.
Филип дьо Поатие им говори дълго. Обясни им, че гражданската война носи само беди, че те са преди всичко поданици на краля, а след това поданици на графинята и че трябва да се подчинят на арбитража на върховния владетел. А кралят беше изпратил двама посланици, господата Флот и Помие, с поръчение да постигнат примирие. Защо съюзниците отхвърлят примирието?
— Моите другари вече нямат вяра в графиня Мао̀ — отговори Жан дьо Фиен.
— Примирието ви бе предложено от името на краля; значи, оскърбявате краля, като се съмнявате в думата му.
— Но монсеньор Робер ни беше уверил… — подзе Суастър.
— Аха, това и очаквах! Внимавайте, достойни господа, да не се вслушвате твърде много в приказките на монсеньор Робер, който говори много лесно от името на краля, а ви кара да работите за негова собствена изгода. Нашият братовчед от Артоа загуби процеса си срещу мадам Мао̀ още преди шест години и кралят, моят баща, чиято душа нека бог закриля, сам произнесе присъдата. Всичко, което става в графството, засяга само вас, графинята и краля.
Жана дьо Поатие наблюдаваше съпруга си. Слушаше с възхита равния тембър на гласа му, отново изпита удоволствието да го гледа как рязко повдига клепачи, когато иска да подчертае някоя фраза, с тази лека небрежност в държането, която беше само прикрита сила. Филип изглеждаше възмъжал. Чертите му се открояваха по-рязко, големият тънък нос изпъкваше още повече, лицето му бе добило зрелост и завършеност. Същевременно той като че ли беше придобил една особена властност, сякаш след смъртта на баща му част от присъщата на покойния царственост бе преминала в него.
След повече от час преговори граф дьо Поатие успя да получи каквото искаше или поне което можеше да се по стигне в рамките на разумното. Съюзниците щяха да освободят Дени д’Ирсон; Тиери засега нямаше да се връща в Артоа, но администрацията на графинята си оставаше на мястото до края на разследванията. Главата на сержант Корнийо щеше да бъде предадена на близките му, за да му направят християнско погребение…
— Защото вие сте постъпили като злодеи — рече граф дьо Поатие, — а не като защитници на правата вяра. Подобни действия откриват пътя за нови преследвания, на които самите вие скоро ще станете жертва.
Спрямо господа Лик и Недоншел няма да се прилагат никакви ответни мерки, защото те са искали само благото на всички. Омъжените и неомъжените жени от двете страни ще бъдат уважавани, както подобава в страна с рицарски нрави. И най-после всички щяха да се срещнат в Арас след две седмици, на седми октомври, за да сключат примирие до прословутата конференция в Компиен, отлагана вече толкова пъти и сега насрочена за 15 ноември. Ако двамата Гийомовци, Флот и Помие, не успеят да съгласуват исканията на бароните с желанията на краля, ще бъдат изпратени други посредници.
— Днес няма нужда да се подписва нищо; аз вярвам на думата ви, господа — рече граф дьо Поатие. — Вие сте мъже на разума и честта; добре зная, че вие, Фиен, и вие, Суастър, и вие, Лос, и всички останали няма да ме излъжете и няма да позволите да се обвързвам с лъжливи обещания пред краля. И ще склоните към благоразумие вашите приятели, за да съблюдават споразумението ни.
Така умело ги бе подхванал, че като си тръгваха, всички му благодариха, сякаш бяха намерили в негово лице защитник. Качиха се отново на конете си, минаха по трите подвижни моста и препуснаха в нощта.
— Скъпи ми синко — рече Мао̀, — вие ме спасихте. Аз не бих могла да проявя такова
