всички въпроси, определиха обща среща в Бопом… А защо в Бопом? Защото Бопом беше нейно владение и там тя държеше гарнизон… Тя настояваше за Бопом. Но на уречения ден въобще не се яви там, тъй като трябвало да замине за Реймс за коронацията… Когато мина коронацията, забрави за обещаната среща. Но тя щеше скоро да дойде в Артоа, нека само имат търпение; разследванията бяха в ход… и това означаваше, че сержантите усилено събираха, заплашвайки с бой или затвор, благоприятни показания за администрацията на канцлера Тиери д’Ирсон.
Кръвта на бароните скоро закипя; те обявиха открит бунт и забраниха на Тиери да се появява в Артоа, като го заплашиха със смърт, ако се покаже там. После призоваха при себе си един друг Ирсон — ковчежника Дени, който има глупостта да се отзове на поканата им; с меч, опрян о гърлото, го заставиха да се закълне, че се отрича от брат си19.
Нещата взеха такъв застрашителен обрат, че Луи Х реши да отиде лично в Арас, за да въдвори ред. Пристигна там, но не успя да постигне нищо. Какво можеше да стори, когато след разпускането на армията единствената баниера, останала на бойна нога, беше именно разбунтувалата се?
На 19 септември хората на Мао̀ сметнаха за целесъобразно да арестуват двамата сеньори Суастър и Комон, обявени за главатари на метежа, и ги хвърлиха в затвора. Робер д’Артоа тутакси се яви пред краля да ги защити.
— Сир, братовчеде мой — каза той, — аз нямам нищо общо с цялата тази история; тя засяга леля ми Мао̀, тъй като именно тя управлява графството — сам виждате колко умело. Но ако продължават да държат Суастър и Комон затворени, казвам ви, че утре това ще означава война в Артоа. Давам ви този съвет само заради благото на кралството.
Граф Поатие теглеше на другата страна.
— Може да е било необмислено да се задържат тия двама господа, но ще бъде още по-груба грешка да се освободят сега. С това ще поощрите всякакви бунтове в кралството; така излагате на опасност собствения си авторитет, братко мой.
Шарл дьо Валоа кипна.
— Достатъчно е, племеннико мой—извика той, като се обърна към Филип дьо Поатие, — дето ви върнаха съпругата, която току-що излезе от Дурдан. Недейте се хвърля сега в защита на нейната майка! Не бива да молите краля да отваря затворите за когото ви е угодно и да ги държи затворени за онези, които не обичате.
— Не виждам тук нищо подобно, чичо—отвърна Филип.
— Аз пък виждам; човек с право би рекъл, че графиня Мао̀ направлява всичките ви действия.
В края на краищата Вироглавия предписа на Мао̀ да се разпореди за освобождаването на двамата благородници. В обкръжението на графинята бе пусната в обръщение една ехидна приказка: „Нашият господар Луи е сега в плен на милосърдието.“20
Суастър и Комон, двама юначаги, които чудесно се допълваха един друг — единият имаше голяма уста, другият беше върл побойник, — излязоха след едноседмичното си задържане с ореол на мъченици. На 26 септември те събраха в Сен Пол всички свои привърженици, които сега се назоваваха помежду си „съюзници“. Суастър говори надълго и нашироко, а грубият му език и не обузданите му предложения спечелиха одобрението на всички присъствуващи. Решиха да откажат да плащат налози и да избесят всички превота, бирници, сержанти и други представители на графинята.
Кралят прати двамата си съветници Гийом Флот и Гийом Помие да се опитат да успокоят духовете и да уговорят нова среща между страните, този път в Компиен. „Съюзниците“ приеха предложението за такава среща, но едва-що двамата Гийомовци напуснаха заседанието, пристигна пратеник на Робер д’Артоа, целият плувнал в пот и задъхан от дълго препускане. На бароните той носеше кратка вест: графиня Мао̀, обгръщайки пътуването си в дълбока тайна, щеше да пристигне лично в Артоа; на следващия ден щеше да бъде в замъка Виц у Дени д’Ирсон.
Когато Жан дьо Фиен оповести новината на всички, Суастър се провикна:
— Сега знаем, господа, какво трябва да правим.
Тази нощ пътищата на Артоа ехтяха от тропот на препускащи коне и дрънкане на оръжие.
II. ЖАНА, ГРАФИНЯ ДЬО ПОАТИЕ
Голямата пътническа карета, цялата украсена с рисувана и позлатена резба, се носеше между дърветата. Беше толкова дълга, че понякога трябваше да спира и да се връща назад, за да вземе някой завой, а хората от ескорта слизаха от конете си, за да я тикат по стръмните места.
Въпреки че огромният сандък от дъбово дърво лежеше направо върху осите, пътуващите в него не усещаха много неравностите на пътя, толкова възглавници и килими имаше вътре. В колата пътуваха шест жени, настанени почти като в стая, бъбреха, играеха на кокалчета или на гатанки. Чуваше се бръснещият шум на ниските клони о кожения покрив.
Жана дьо Поатие отдръпна завесата, украсена, с лилии и с трите златни замъка на Артоа.
— Къде се намираме? — попита тя.
— Минаваме покрай река Оти, мадам… — отговори Беатрис д’Ирсон. — Току-що прекосихме Окси-льо- Шато. След по-малко от час ще бъдем във Виц, у чичо ми Дени… Той много ще се успокои, като ви види. А там може би ще бъде вече и мадам Мао̀ заедно с монсеньор съпруга ви.
Жана дьо Поатие гледаше природата, още зелените дървета, ливадите, по които селяните косяха рядката трева под слънчевото небе. Както често се случва след влажно лято, времето през този месец септември беше хубаво.
— Мадам Жана, моля ви… не се навеждайте постоянно навън — подзе Беатрис. — Мадам Мао̀ препоръча да внимавате никак да не се показвате… докато сме в Артоа.
Но Жана не я сдържаше. Искаше да гледа, да гледа! Цяла седмица, откакто я бяха освободили, не правеше нищо друго, само гледаше. Както изгладнелият се тъпче с храна и си мисли, че никога няма да може да се засити, така и тя поглъщаше с очите си света около нея. Листата на дървесата, пухкавите облачета, камбанарията, откроила се в далечината, прелитащата птичка, тревата по крайпътните склонове, всичко й се виждаше чудесно и тя се захласваше.
Когато портите на замъка Дурдан се отвориха пред нея и началникът на крепостта се поклони доземи, за да й пожелае добър път и да й каже колко голяма чест е било за него да я има за свой гост, тя се почувствува като зашеметена.
„Ще мога ли да свикна отново със свободата?“ — мислеше си Жана.
В Париж я очакваше разочарование. Майка й бе трябвало набързо да замине за Артоа. Но й беше оставила пътническата си карета, както и няколко придворни дами с многобройна прислуга.
Докато кроячи, шивачки и везбарки бързаха да възстановят гардероба й, Жана използува няколкодневното спиране, за да обиколи столицата, придружена от Беатрис. Чувствуваше се като чужденка, дошла от другия крайна света, и се дивеше на всичко, което виждаше. Улиците! Не можеше да се нагледа на зрелището, което предлагаха улиците, витрините по Галерията на галантеристите, дюкянчетата по Кея на златарите!… Искаше й се до всичко да се докосне, от всичко да купи. Макар че се държеше на висота и с достойнство, което й беше присъщо, очите й искряха, тялото й потръпваше от наслада, когато пипаше брокатите, бисерите, накитите. И въпреки всичко не можеше да прогони спомена, че бе обикаляла същите тези дюкянчета с Маргьорит Бургундска, Бланш и братя д’Оне…
„Бях се зарекла твърдо в затвора, че ако някога изляза оттам — си каза тя, — няма никога вече да пилея времето си за празни неща. Пък и по-рано не се увличах много по тях! Откъде се взе тази неутолима жажда, която не мога да възпра?“
Взираше се в премените на жените, забелязваше новостите в прическите, роклите и наметалата. Мъчеше се да прочете в очите на мъжете какво впечатление им прави. Безмълвните комплименти, които получаваше, погледите на младите хора, които извръщаха глава подир нея, можеха да я успокоят напълно. За кокетството си тя бе измислила лицемерно извинение:
„Трябва да разбера дали все още притежавам някакви прелести за моя съпруг?“
Всъщност шестнадесетте месеца затворничество не бяха оставили големи следи върху нея. Условията в Дурдан по нищо не можеха да се сравнят със суровия режим в замъка Гайар. Жана разполагаше там с
