— Дойдохме тук да защитим вашата кауза; искахме да избегнем проливане на кръв и излишни разрушения. Бяхме на път да постигнем повече с приказки, отколкото вие с вашите саби.
Обсипаха го с ругатни и го накараха да замлъкне. Другите бунтовници в двора продължаваха да вдигат врява. Не бяха по-малко от стотина.
— Не казвайте името ми — пошепна Беатрис на графиня дьо Поатие, — защото са тръгнали да гонят моето семейство.
На бременната дама й прилоша и тя се строполи върху пейката.
— Къде е графиня Мао̀? — крещяха бароните. — Тя трябва да ни изслуша!… Знаем, че се намира тук, ние проследихме каретата й…
Нещата започнаха да се изясняват за Жана. Не за нейния живот бяха дошли тук тези кресльовци. Едва преминала първата уплаха, в гърдите й се надигна гняв: в нейните жили се пробуди кръвта на Артоа.
— Аз съм графиня дьо Поатие — извика тя — и аз пътувах с каретата, която сте видели. Не ми харесва, когато влизат с толкова шум там, където се намирам аз.
Метежниците не знаеха, че е излязла от затвора, и това неочаквано съобщение ги накара за миг да замлъкнат. Изненадите наистина се редуваха една подир друга.
— Ще ми кажете ли имената си — подзе отново Жана, — защото аз съм свикнала да разговарям само с хора, които са ми представени, и ми е трудно под бойните ви доспехи да видя кои сте.
— Аз съм сир дьо Суастър — отвърна предводителят с рунтави рижи вежди, — а това е моят другар Комон. Тези тук са монсеньор Жан дьо Фиен, месир дьо Сен Вьонан, месир дьо Лонвиле. Търсим графиня Мао̀…
— Как? — прекъсна го Жана. — Та аз чувам само имена на благородници! Не бих го повярвала, като виждам как се отнасяте с дами, които ви подобава да закриляте, а не да нападате. Вижте мадам дьо Бомон, която е почти пред раждане, а я накарахте да припадне. Не ви ли е срам?
Сред съюзниците се прокрадна нерешителност. Жана беше красива жена и твърдото й държане внушаваше респект. Освен това беше снаха на краля и както личеше, си беше възвърнала благоволението му. Жан дьо Фиен, от най-знатно потекло и най-високопоставеният сред нахлулите в залата сеньори, си спомни, че я е виждал на времето в двора. Той я увери, че никой не й мисли злото; целта на тяхната акция беше Дени д’Ирсон, задето се бе заклел, че се отрича от брат си и бе престъпил клетвата си.
В действителност те се бяха надявали да хванат Мао̀ в клопка и да я заставят със сила да отстъпи. За да си отмъстят за несполуката, се спуснаха да грабят в замъка.
Цял час замъкът Виц кънтеше от трясъка на блъскащи се врати, разбити мебели и изпотрошени съдове. Свличаха от стените килимите и гоблените, грабеха сребърните прибори и предмети от шкафовете.
Сетне, поусмирили се, но все още заплашителни, накараха Жана и придворните й дами да се качат отново в голямата позлатена карета; Суастър и Комон поеха командуването на ескорта и колата, обградена от звънтяща стомана, потегли за Еден.
По този начин съюзниците бяха сигурни, че ще стигнат до графиня д’Артоа.
На излизане от селището Иверни, отдалечено на около левга, ескортът спря. Неколцина бунтовници, тръгна ли да търсят Дени д’Ирсон, бяха успели да го заловят тъкмо когато се опитваше да пресече река Оти, газейки през мочурища. Той се появи изкалян, пребит, окървавен, вързан с вериги и залитащ между двама барони на коне.
— Какво ще сторят с него? Какво ще му направят? — мълвеше Беатрис. — Вижте на какво са го направили!
И почна да изрича с беззвучен глас тайнствени молитви, които нямаха никакъв смисъл ни на латински, ни на френски.
След дълги пререкания бароните решиха да задържат Дени като заложник и да го затворят в един съседен замък. Но кръвожадната им ярост се нуждаеше от някаква жертва.
Сержант Корнийо беше заловен едновременно с Дени. Същият този Корнийо, за зла чест, бе участвувал преди известно време при задържането на Суастър и Комон. Двамата го познаха и съюзниците настояха да си разчистят на място сметките с него. Но смъртта му трябваше да послужи за назидание и да накара всички сержанти на Мао̀ да се замислят. Някои предлагаха бесилка, други искаха Корнийо да бъде пребит върху колело, трети — да бъде заровен жив в земята. Съперничейки си по жестокост, всички се надникваха пред него по какъв начин да го убият, докато сержантът на колене, плувнал в пот, крещеше, че е невинен, и молеше за пощада.
Суастър измисли едно решение, което удовлетвори всички освен осъдения.
Отидоха да търсят стълба. Вдигнаха Корнийо на едно дърво и го завързаха под мишниците; сетне, след като се бе люлял и ритал известно време за голямо удоволствие на бароните, прерязаха въжето и го оставиха да падне на земята. Със строшени крака, нещастникът крещеше през цялото време, докато копаеха гроба му. Заровиха го прав, остана да стърчи само главата му, в която се въртяха безумни очи.
Каретата на графиня дьо Поатие чакаше на пътя и дамите от свитата запушиха ушите си, да не чуват виковете на изтезавания. Графиня дьо Поатие усети, че й прилошава, но не посмя да се намеси от страх, че гневът на съюзниците може да се обърне срещу нея.
Най-после Суастър подаде големия си меч на един от своите оръженосци. Острието проблесна до сами земята и главата на сержант Корнийо се отърколи в тревата, а струята кръв, бликнала като от червен водоскок, ороси разкопаната пръст наоколо.
Тъкмо когато каретата потегляше отново, бременната дама бе обзета от болки; тя започна да стене и се отметна назад. Веднага разбраха, че няма да дочака края на бременността си.
III. ВТОРАТА ДВОЙКА НА КРАЛСТВОТО
Еден беше голяма крепост с три отбранителни пояса, пресечена от ровове и съоръжена с бойни кули, осеяна с постройки, конюшни, плевници, навеси и складове и свързана чрез няколко подземни ходника с околната местност. В нея лесно можеше да бъде настанен гарнизон от осемстотин стрелци. В очертанията на третия двор се издигаше главната резиденция на графовете на Артоа, в чиито крила се помещаваха разкошно обзаведени покои.
— Докато съм господар на това място — обичаше да казва Мао̀, — моите непокорни барони няма да излязат на глава с мен. Те ще се изтощят, преди стените да рухнат, и моят племенник много се лъже, ако смята, че ще му позволя някога да сложи ръка на Еден.
— Еден ми принадлежи по право и по наследие — заявяваше от своя страна Робер д’Артоа. — Леля ми Мао̀ го открадна от мен, както заграби и цялото графство. Но аз ще се боря, докато си го върна.
Когато съюзниците, които придружаваха каретата на Жана дьо Поатие, носейки на върха на пика главата на сержанта Корнийо, пристигнаха привечер пред първата стена, броят им беше чувствително намалял. Сир дьо Журни под предлог, че трябвало да нагледа прибирането на сеното си, напусна ескорта, последван скоро от сир дьо Гивенши, младоженец, който пък се боеше, че невестата му се отегчава или се безпокои за него. Други, чиито имения се виждаха от пътя, предпочетоха да вечерят у дома си, като взеха със себе си най-добрите си приятели и уверяваха, че ще се върнат веднага. Бяха останали едва тридесетина от най-упоритите, а те не бяха слизали от конете си вече няколко дни и се чувстваха малко уморени от тежестта на стоманените си облекла.
Трябваше да преговарят доста дълго, преди да ги допуснат да минат през външната охрана. После пак ги на караха да чакат заедно с каретата на Жана дьо Поатие между първата и втората стена.
Новата луна бе изгряла на още светлото небе. Но в дворовете на Еден сенките ставаха все по-плътни. Всичко изглеждаше спокойно, премного спокойно дори, за да бъде по вкуса на бароните. Учудваха се, че виждат толкова малко въоръжени мъже. В дъното на една конюшня изцвили кон, подушил присъствието на други коне.
Усетила полъха на вечерния хлад, Жана си спомни познатите миризми от детинство. В каретата мадам дьо Бомон продължаваше да стене и да хленчи, че умира. Бароните спореха помежду си. Някои смятаха, че са сторили достатъчно засега, че работата започва да намирисва на клопка и че би било по-добре да дойдат друг път с по-големи сили. Жана разбра, че може да откарат и нея като заложница.
Най-после спуснаха втория подвижен мост, после третия. Бароните се колебаеха.
— Съвсем сигурна ли си, че майка ми е тук? — пошепна Жана на Беатрис д’Ирсон.
