не я бе изненадал кой знае колко много, — мисля, че никой не знае това, нито дори нашият сир Луи. Всеки говори каквото му изнася; тези, които твърдят, че Наварската принцеса е дъщеря на краля, имат интерес да говорят така, а също и онези, която я смятат за незаконнородена. Има и такива, като монсеньор дьо Валоа, които менят мненията си според случая, и то за нещо, за което може да има само една истина. Единственият човек, който можеше да каже нещо със сигурност — нейно величество Маргьорит Бургундска, сега лежи с натъпкана с пръст уста…
Йодлин замлъкна и погледна кралицата.
— Вие се безпокоите, мадам, да не би нашия сир кралят…
Пак се спря, но Клеманс я насърчи с поглед.
— Успокойте се, мадам — рече Йодлин — монсеньор Луи не е възпрепятствуван да има наследник, както твърдят злите езици в кралството, а и при двора.
— Знае ли се… — промълви Клеманс.
— Аз го знам — отговори бавно Йодлин — и са взети всички мерки да бъда единствената, която знам.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа истината, мадам, защото и аз си имам една тежка тайна. Сигурно би било редно още да мълча… Но няма да оскърбя дама като вас, от такова високо потекло и толкова великодушна, ако ви призная, че моята дъщеря е от монсеньор Луи.
Кралицата гледаше Йодлин с безмерно изумление. Това, че Луи бе имал друга съпруга преди нея, не бе поставяло никога особени проблеми пред нея. Като всички принцове и Луи бе оженен съобразно с интересите на държавата. Скандал, затвор и накрая смъртта го бяха разделили от невярната съпруга. Клеманс не се интересуваше от интимния живот или от тайните разногласия на съпрузите. Нито любопитство, нито каквито и да било представи занимаваха мисълта й. Но ето че любовта, извънбрачната любов се бе изправила пред нея в лицето на тази хубава румена, руса жена в разцвета на тридесетте; едва сега въображението на Клеманс заработи…
Йодлин изтълкува мълчанието на кралицата като порицание.
— Не аз го поисках, мадам, уверявам ви; той настоя за това с цялата си власт. И после, беше толкова млад, не беше никак придирчив. Една знатна дама сигурно би го смутила.
С ръка Клеманс й даде знак, че не желае по-нататъшни обяснения.
— Искам да видя дъщеря ти.
Върху лицето на камериерката се изписа уплаха.
— Вие можете да я видите, мадам, разбира се, че можете, тъй като сте кралица. Но ви моля да не го правите, защото тогава ще се разбере, че съм ви казала всичко. Тя толкова прилича на баща си, че монсеньор Луи от страх да не би видът й да ви причини болка, нареди да я пратят в манастир току преди да пристигнете. Аз ходя да я виждам само веднъж в месеца и щом стане на възраст, ще я покалугерят.
Първите реакции на Клеманс бяха винаги продиктувани от великодушие.
— Но защо — рече полугласно тя, — защо е всичко това? Как са могли да помислят, че такова нещо ще ми хареса. И с какви жени са свикнали френските князе? Значи заради мен, бедна ми Йодлин, са ти отнели дъщеричката! Моля те, много те моля да ми простиш.
— О, мадам — отвърна Йодлин, — добре зная, че не вие сте причината за това.
— Аз не съм причината, но е направено заради мен — отвърна замислена Клеманс. — Всеки от нас носи вина не само за лошите си дела, но и за всичкото зло, което е… причинил, макар и несъзнателно.
— А мен самата, мадам — подзе отново Йодлин, — която бях първа камериерка в двореца, мен монсеньор Луи ме прати тук, във Венсен, на по-ниска служба, отколкото имах в Париж. Никой не може да възразява срещу волята на краля, но това е наистина малка благодарност за мълчанието, което запазих. Монсеньор Луи сигурно е искал да скрие и мен, но не е допускал, че вие ще предпочетете този дом сред горите пред големия дворец в столицата.
Веднъж започнала да излива сърцето си, тя вече не можеше да спре.
— Сега мога да ви призная — продължи Йодлин, — че когато пристигнахте тук, бях готова да ви служа само по задължение, но не и по желание. Само една толкова благородна дама като вас, тъй добра по сърце, както сте красива на лице, можеше да ме накара да ви обикна. Та вие съвсем не знаете колко ви обичат простите хора; би трябвало да чуете какво се говори за кралицата в кухните, в конюшните, в пералните! Там, мадам, вие имате предани души, много по-предани, отколкото сред големите барони. Вие спечелихте сърцата на всички ни, дори моето, което беше заключено за вас; сега нямате по-предана слугиня от мен — завърши Йодлин, като хвана ръката на кралицата, за да я целуне.
— Твоята дъщеря ще ти бъде върната — каза Клеманс — и аз ще я закрилям. Ще говоря за това на краля.
— Недейте, мадам, моля ви — извика Йодлин.
— Кралят ме отрупва с подаръци, които не желая; защо да не ми направи един, който да ми е по сърце!
— Не, не, моля ви се от душа, не го правете — повтори Йодлин. — Предпочитам да видя дъщеря си под калугерска забрадка, отколкото зарита под земята.
За пръв път от началото на разговора Клеманс се усмихна, почти се засмя.
— Нима хората като теб във Франция толкова се страхуват от краля? Или пък все още тегне над вас спомена за крал Филип, за когото казват, че бил без милост.
Ако Йодлин хранеше искрена обич към кралицата, не по-малка беше неприязънта й към Вироглавия; сега й се представяше удобен случай да удовлетвори и двете чувства.
— Вие още не познавате монсеньор Луи такъв, какъвто всички го знаят тук; той още не ви е показал опакото на нрава си. Никой не е забравил — каза тя, като сниши глас, — че нашият сир Луи накара да изтезават прислужниците в дома му след процеса на мадам Маргьорит и че под кулата Нел бяха измъкнати осем трупа, съвсем осакатени и обезобразени. Да не мислите, че са били бутнати там случайно? Не бих искала да ни бутнат случайно и нас там, мен и дъщеря ми.
— Това са злословия, разпространявани от враговете на краля…
Но едва изрекла тези думи, Клеманс си спомни за намеците на кардинал Дюез в Авиньон.
„Нима съм се омъжила за кръвожадник?“ — помисли си тя.
— Съжалявам, ако съм казала повече, отколкото трябва — подзе отново Йодлин. — Дано бог даде да не научите нищо по-лошо от това и нека голямата ви доброта ви остави а неведение.
— Какво е това по-лошо, което бих могла да науча?… Свързано ли е то със смъртта на мадам Маргьорит…?
Йодлин повдигна тъжно рамене.
— Вие сте единствената в двора, мадам, която все още се съмнява в това. Ако още не са ви осведомили, то е защото някои чакат удобен момент може би, за да ви сторят по-голямо зло. Той накара да я удушат, това се знае. Около замъка Гайар всички го знаят… Но когато ви опознае човек, накрая не може да не се съгласи с краля.
— Боже мой, боже мой, нима е възможно…нима е възможно да е убил, за да се ожени за мен! — изхлипа Клеманс и закри лицето си с ръце.
— О, недейте плака пак, мадам — каза Йодлин. — Скоро ще стане време за вечеря, а не можете да се явите в този вид. Трябва да освежа лицето ви.
Тя отиде да вземе леген с прясна вода и огледало, притисна влажна кърпа о страните на кралицата, оправи една къдрица, която се беше разчорлила. В движенията й имаше особена мекота, някаква закриляща нежност.
За миг лицата на двете жени се появиха едно до друго в огледалото, две лица със същия светъл, златист тен, със същите големи сини очи.
— Знаеш ли, че си приличаме — каза кралицата.
— Това са най-хубавите думи, които са ми казвали, и много бих искала да беше така — отвърна Йодлин.
И тъй като бяха дълбоко развълнувани и усещаха еднаква потребност от приятелска ласка, в един и същ порив на нежност двете се прегърнаха за един кратък миг.
