Макар да й беше противна мисълта, че наследява имотите на един обесен, нима можеше да ги откаже, когато те й бяха поднесени като дар на любовта, когато кралят държеше да прогласи тази любов в самата грамота на дарението —
Освен това той й приписа в собственост дворците Корбей и Фонтенбло. Като че ли всяка нощ, която той прекарваше с нея, трябваше да й носи нов замък. Да, без съмнение, месир Луи много я обичаше. В нейно присъствие той никога не проявяваше сприхавия си нрав и тя не проумяваше защо му бяха дали прякора „Вироглавия“. Между тях никога не избухваше кавга, никога не се стигаше до грубости. Бог наистина й бе дал добър съпруг.
И въпреки всичко Клеманс скучаеше и въздишаше, като изтегляше златните нишки от бродираните лимони.
Напразно се бе помъчила да прояви някакъв интерес към работите на Артоа, за който Луи понякога си говореше съвсем сам пред нея, крачейки из стаята.
Плашеше се от грубите задявки на Робер д’Артоа и от начина, по който й викаше „братовчедке!“, сякаш подвикваше на хайка кучета; за нея този мъж си оставаше преди всичко удушвач на лисици. Дразнеше я монсеньор дьо Валоа, който често й говореше:
— Е, племенничко моя, кога ще дарите кралството с наследник?
— Когато бог поиска, чичо — отговаряше тя кротко.
Всъщност тук тя нямаше приятели. Тъй като беше проницателна и лишена от суетност, долавяше корист в чувствата, които й засвидетелствуваха. Вече разбираше, че кралете никога не са обичани заради самите тях, че хората, които коленичат в нозете им, винаги търсят на килима някоя троха от властта.
„Не ставаш кралица, за да си щастлива; възможно е дори тъкмо защото си кралица, да не можеш да бъдеш щастлива“ — си повтаряше Клеманс същия следобед, когато монсеньор дьо Валоа с обичайната си припряна стъпка влезе при нея й каза:
— Племеннице моя, нося ви вест, която много ще развълнува двора. Етърва ви мадам дьо Поатие е бременна. Акушерките го потвърдиха отзарана.
— Много се радвам за мадам дьо Поатие — отвърна Клеманс.
— Тя ще ви бъде благодарна — продължи Шарл дьо Валоа, — защото не на друг, а на вас дължи положението, в което се намира сега. Ако не бяхте поискала помилването й в деня на сватбата, много се съмнявам, че Луи би й простил тъй скоро.
— Значи, бог ми показва, че съм сторила добре, щом като благославя този брак.
— Както изглежда, бог не бърза толкова да благослови вашия. Кога най-после ще се решите, племеннице моя, да последвате примера на етърва си? Жалко е наистина, че тя ще ви изпревари. Хайде, Клеманс, искам да ви поговоря като баща. Знаете, че не обичам да го усуквам, когато имам да кажа нещо… Добре ли изпълнява Луи задълженията спрямо вас?
— Луи е толкова внимателен към мен, колкото въобще може да бъде един съпруг.
— Чуйте, племеннице, разберете ме добре; имам пред вид неговите задължения като съпруг- християнин — неговите плътски задължения, ако предпочитате.
Руменина обля челото на Клеманс.
— Не виждам — смотолеви тя, — че Луи би могъл да бъде упрекнат за нещо в това отношение. Та аз съм омъжена едва от пет месеца и не мисля, че има вече повод да се тревожите.
— Но, кажете, удостоява ли той редовно леглото ви?
— Почти всяка нощ, чичо, ако именно това държите да узнаете; а когато го пожелае, какво мога да бъда повече аз от негова слугиня.
— Добре, добре, да се надяваме — рече Шарл дьо Валоа. — Но трябва да разберете, племеннице моя, че не друг, а аз уредих този брак; не бих искал да ме корят за лош избор.
За пръв път Клеманс усети прилив на гняв. Тя отмахна бродерията си, стана от стола и с глас, в който можеше да се долови тонът на старата кралица Мария, каза:
— Вие като че ли забравяте, месир чичо мой, че баба ми е дала живот на тринадесет деца и че майка ми Клеманс Хабсбургска имаше вече три, когато умря почти в тази възраст, в която съм аз сега. Леля ми Маргьорит, вашата първа съпруга, не ви е дала повод да се оплаквате, доколкото знам. Жените от нашия род са плодовити и го доказват в не едно кралство. Ако има някаква пречка да се осъществи вашето пожелание, тя няма да е от моята кръв. И по този въпрос, месир, достатъчно говорихме за днес, а и завинаги.
Сетне се оттегли в стаята си и не позволи на никоя от придворните да я последва.
В тази стая два часа по-късно първата камериерка Йодлин влязла, за да приготви леглото, я завари седнала до прозореца, зад който вече се бе спуснала нощта.
— Как може, мадам — възкликна тя, — оставили са ви без светлина! Ще повикам веднага!
— Не, не, не искам никого — рече беззвучно Клеманс. Камериерката разрови гаснещия огън, пъхна в жарта един насмолен клон и запали с него свещта, набучена на железен светилник.
— О, мадам, та вие плачете? — каза тя. — Да не би някой да ви е наскърбил?
Кралицата изтри очи.
— Лошо чувство измъчва душата ми — каза отривисто тя. — Аз ревнувам.
Йодлин я погледна изненадана.
— Вие да ревнувате, мадам,? Но каква причина може да имате за ревност? Съвсем сигурна съм, че нашият господар сир Луи не ви мами, нито дори е помислял за това.
— Ревнувам мадам дьо Поатие — подзе Клеманс. — Завиждам й, задето ще има дете, а аз не очаквам. О, аз много се радвам за нея наистина; но не знаех, че от щастието на друг може тъй силно да те заболи.
— Наистина, мадам, от него може силно да боли — от чуждото щастие!
Йодлин изрече това някак особено, не като прислужница, която се съгласява с думите на господарката си, а като жена, която е преживяла същата мъка и я разбира. Това не убягна на Клеманс.
— И ти ли нямаш деца? — я попита тя.
— Напротив, мадам, напротив, имам дъщеричка, която носи моето име и скоро навърши десет години.
После се обърна и се засуети около леглото, като сне покривките от брокат и катерича кожа.
— Отдавна ли си камериерка в този замък? — продължи Клеманс.
— От пролетта, тъкмо преди да дойдете вие. Дотогава бях в градския дворец, където се грижех за бельото на нашия сир Луи, а преди него съм вършила това десет години за неговия баща, крал Филип.
Настъпи мълчание; чуваше се само как ръката на жената отупва възглавниците.
„Тя сигурно знае всички тайни на този дом… и на неговите спални — си каза кралицата. — Но не, няма да я питам за нищо, не искам да я разпитвам. Лошо е да се насърчават слугите да приказват… Това е недостойно за мен.“
Но кой друг можеше да я осведоми, ако не една слугиня, ако не едно от тези същества, които споделят личния живот на кралете, без да делят с тях властта? Тя никога не би посмяла да зададе на някой от членовете на кралското семейство въпроса, който пареше мисълта й след разговора с Шарл дьо Валоа; пък и щяха ли да й дадат искрен отговор? Всъщност нямаше доверие в никоя от високопоставените дами при двора, защото никоя не й беше истинска приятелка. Клеманс се чувствуваше като чужденка, която ласкаят с празни комплименти, но знаеше, че я наблюдават и дебнат, че никой не би й простил и най-малката грешка. Затова можеше да се отпусне само пред прислужниците. Йодлин й вдъхваше особено доверие. С прямия си поглед и безизкуствено държане, със старателните си и спокойни движения първата камериерка проявяваше от ден на ден по-голямо внимание към нея, но го правеше незабележимо, без показност.
Клеманс се реши.
— Вярно ли е — запита тя, — че малката Наварска принцеса, която държат далеч от двора и която съм видяла само веднъж, не е дете на моя съпруг?
В същото време си помисли:
„Не трябваше ли по-рано да бъде известена за всички тайни на тази корона. Баба ми е трябвало да се осведоми по-добре; всъщност ме подтикнаха към този брак, без да знаят много неща.“
— Какво да ви кажа, мадам… — отвърна Йодлин и продължи да оправя възглавниците, сякаш въпросът
