Обещавам ви да се поправя и да се разкая искрено за злото, което може да съм причинил.
Бе заровил глава в извивката на рамото й и устните му търсеха шията й.
— Ах, скъпа моя — продължаваше той, — колко сте добра, колко е хубаво да ви люби човек! Ще бъда такъв, обещавам ви, ще бъда такъв, какъвто ме искате. Разбира се, че имам угризения, и те ме изпълват често с ужасен страх! Забравям всичко само във вашите прегръдки. Елате, мила, елате да се любим.
Опита се да я притегли към леглото, но тя не се по мръдна и той усети съпротива, отказ.
— Не, Луи, не — каза много тихо тя. — Ние трябва да се покаем.
— Но ние ще се покаем, мила; ще постим три пъти в седмицата, ако желаете. Елате, изгарям от нетърпение за вас!
Тя се отскубна и тъй като той поиска да я задържи на сила, един шев на нощницата й се разкъса. Шумът от скъсването стресна Клеманс, тя закри с ръка оголеното си рамо и изтича да се прикрие зад молитвения чин. Уплахата й предизвика у Вироглавия нов изблик на гняв.
— Но какво ви е, дявол да го вземе — изкрещя той, — и какво трябва да сторя, за да ви угодя?
— Аз не мога повече да ви принадлежа, докато не идем двамата на поклонение. Ще отидем пеш и после ще узнаем дали бог ни прощава, ако ни дари с дете.
— Най-доброто поклонение, за да имаме дете, се прави тук! — каза Луи и посочи леглото.
— О, не се подигравайте с религията — отвърна Клеманс. — Не по този начин можете да ме убедите.
— Странна е тази ваша религия, дето ви заповядва да се отказвате на съпруга си. Не са ли ви учили никога, че има дълг, от който не бива да бягате?
— Луи, вие не ме разбирате.
— Разбирам ви! Разбирам, че отказвате да ми принадлежите. Разбирам, че не ви се харесвам, че си играете с мен като Маргьорит…
И с поглед, сякаш отправен към Клеманс, той пристъпи към вилицата с двата дълги заострени върха, която все още лежеше там, на ръба на чина. Тя протегна ръка, за да вземе предмета, преди да го е сторил той. А той дори не бе осъзнал движението си; цялото му същество бе погълнато от ужаса и отчаянието, които го обземаха.
Луи беше сигурен в мъжествеността си само пред едно покорно тяло. Отказът му отнемаше всякаква сила; това беше едничката причина за драмите на първия му брак. Ами ако тази слабост го обземеше наново? Няма по-голяма мъка от неспособността да обладаеш това, което желаеш най-силно от всичко. Как можеше да обясни на Клеманс, че за него наказанието бе дошло преди престъплението? Смразен от мисълта, че затвореният кръг на отказ, немощ и омраза ще се сключи отново, той промълви сякаш на себе си:
— Нима съм обречен, нима съм прокълнат да не бъда обичан от тази, която обичам?
С притворени клепачи и още цялата разтреперана, Клеманс си каза:
„А аз помислих, че иска да ме убие?“
Обзета колкото от неясен срам, толкова и от съчувствие, тя се отдели от молитвения чин и каза:
— Добре, ще сторя каквото ви е угодно. И тръгна да гаси свещите.
— Оставете свещите да горят — рече Луи.
— Наистина ли искате, Луи…
— Свалете дрехите си.
Решена да му се подчини във всичко, тя се съблече напълно с чувството, че се покорява на някакъв демон. Ако Луи беше прокълнат, тя щеше да сподели с него наказанието. Той повлече към леглото красивото тяло, над което отново имаше пълна власт, и за да благодари на Клеманс, промълви:
— Обещавам ви, мила, обещавам ви, че ще освободя месир дьо Прел и всички легисти на моя баща. Всъщност вие искате същото, което иска и брат ми Филип!
Клеманс си каза, че това негово благоразположение може да бъде използувано за добро и макар да не се бе покаял истински, затворниците щяха да бъдат освободени.
И тази нощ един пламенен стон се надигна към потона на кралската стая. Омъжена от пет месеца, кралица Клеманс откри едва сега, че една кралица може и да не бъде нещастна и че вратите на брака могат да се отворят към невиждано блаженство.
Дълго време тя лежа омаломощена, задъхана, удивена, сякаш водите на родното море я бяха изхвърлили на някакъв златист бряг. Сетне потърси рамото на краля, за да заспи, а Луи, ликуващ от благодарност за тази наслада, която бе дал, почувствувал се повече крал, отколкото в деня на миропомазването, преживя първата си безсънна нощ, без да бъде терзан от кошмара на смъртта.
Но подир това блаженство, уви, не последва второ. Още на другия ден в съзнанието на Клеманс, непотърсила помощта на никакъв изповедник, удоволствието се свърза неразривно с греха. По природа тя беше по-чувствителна, отколкото изглеждаше, и оттогава всяко приближаване на съпруга й причиняваше нетърпима болка, която не винаги смогваше да сподави, и понякога се чувствуваше неспособна да приеме ласките на краля не защото не искаше, а защото тялото й се съпротивляваше. Тогава искрено се натъжаваше, молеше за извинение, правеше напразни усилия да утоли настойчивата страст на Луи.
— Уверявам ви, добри ми сир, уверявам ви — му говореше тя, — че трябва да идем първо на поклонение, преди това не мога.
— Добре, добре, ще идем, скъпа моя, скоро ще идем толкова далеч, колкото ви е угодно, ако искате и с въже на шията; но нека първо уредя положението в Артоа.
VI. АРБИТРАЖЪТ
Два дни преди Коледа в най-голямото помещение на замъка Венсен, превърнато за случая в съдебна зала, перове, благородници и легисти очакваха краля, насядали по застланите с килими пейки.
Сутринта беше пристигнала делегация на бароните от Артоа, предвождана от Жерар Киерез, Жан дьо Фиен и от неразделните Суастьр и Комон. По всичко личеше, че спорът е на път да се уреди. Пратениците на краля бяха положили още по-големи усилия да примирят противниците; граф дьо Поатие бе подсказал някои разумни решения и бе посъветвал тъща си да отстъпи по редица точки, за да се умиротворят земите й.
Изпълнявайки указанията на краля, всъщност доста неопределени, но великодушни по замисъл — „Не желая повече да се пролива кръв, не желая повече хора да бъдат държани несправедливо в тъмница; искам всекиму да бъде въздадено право и навред да царят сговор и съгласие…“, — канцлерът Етиен дьо Морне бе съчинил дълга присъда и когато я поднесе на Вироглавия, той се почувствува безкрайно горд, сякаш сам бе продиктувал всичките й клаузи.
В същото време Луи Х нареди да се освободят Раул дьо Прел и шестима други съветници на неговия баща, хвърлени в затвора още от месец април. В същия прилив на благоволение той помилва, въпреки протестите на Шарл дьо Валоа, жената и сина на Ангеран дьо Марини, държани дотогава в тъмница.
Тази промяна в поведението му изненада двора. Не бе ли стигнал кралят дотам, че бе приел Луи дьо Марини в присъствието на кралицата и на неколцина сановници? Бе го прегърнал и му бе казал:
— Кръщелниче мой, миналото е забравено.
Сега Вироглавия употребяваше тази фраза при всеки повод, сякаш сам искаше да се убеди, а и да убеди другите, че е започнала нова ера в неговото царуване.
Тази сутрин, докато му поставяха короната и му намятаха голямата мантия, украсена с лилии, той чувствуваше съвестта си необичайно спокойна.
Матийо дьо Три му подаде златната ръка на правораздаването с два вдигнати пръста.
— Колко е тежка! — рече Луи. — Видя ми се тежка още в деня на коронацията.
— Сир, ще приемете ли първо астролога Мартен, който току-що пристигна от Париж, или ще го видите след съвета? — попита първият шамбелан.
— Тук ли е метр Мартен? — извика Луи. — Искам да го видя веднага. Оставете ни сами с него.
Мъжът, който влезе, беше около петдесетгодишен, доста пълен и набит, с много мургава кожа и замислени очи. Макар и облечен съвсем скромно, почти като монах, в цялата му осанка, в едновременно меките и уверени жестове, в начина, по който замяташе плаща си под мишница и се покланяше за поздрав, имаше нещо ориенталско. На младини астрологът Мартен бе пътувал много и бе стигнал до бреговете на Кипър, до Константинопол и Александрия. Не се знаеше със сигурност дали винаги бе носил името Мартен, с
