имаше особено значение, тъй като беше 1 август, денят на Свети Петър в окови, на когото бе посветен параклисът и същевременно годишен празник на кулата.
Резетата на ниската вратичка на килията изскърцаха. Тъмничарят-ключар я отвори, погледна вътре и пусна бръснаря да влезе. Той беше мъж с малки очички, дълъг нос и кръгла уста и веднъж седмично идваше да бръсне младия Мортимър. През зимните месеци бръсненето беше същинско мъчение за затворника, защото конетабълът2 Стивън Сийгрейв, управител на кулата, бе заявил: „Ако лорд Мортимър все още настоява да се бръсне, ще му изпращам бръснаря, но не съм длъжен да му доставям топла вода.“
И лорд Мортимър бе издържал, най-напред напук на конетабъл а, после защото най-омразният му враг Едуард имаше хубава руса брада и най-сетне и главно за самия себе си, защото съзнаваше, че ако отстъпи, постепенно ще се занемари напълно физически. Имаше пред очите си примера на чичо си, който вече не полагаше никакви грижи за себе си. С обрасло лице и кичури коса, пръснати около темето му, лорд Чърк бе заприличал след година и половина затвор на стар отшелник и постоянно се оплакваше от всевъзможни страдания. „Само болките на клетото ми тяло ме убеждават, че още съм жив“ — казваше той.
Затова младият Мортимър седмица след седмица приемаше бръснаря Оугъл дори когато трябваше да чупят леда в легенчето, а бръсначът разкървавяваше бузите му. Беше възнаграден за това, тъй като няколко месеца по-късно забеляза, че този Оугъл би могъл да му служи за връзка с външния свят. Странен беше този човек.
Беше алчен, но и способен на преданост. Страдаше от ниското си обществено положение и смяташе, че то не отговаря на личните му достойнства. Създалата се обстановка му предлагаше възможност не само за тайни разплата, а и да се издигне в собствените си очи, като сподели тайните на високопоставени лица. Барон ъв Уигмор беше безспорно най-благородният и по рождение, и по характер човек, до когото бе имал достъп. Пък и затворник, който даже в мразовито време упорствува да го бръснат, заслужава възхищение!
Така че благодарение на бръснаря Мортимър установи слаба, но редовна връзка със своите сподвижници и по специално с Адам Орлитън, епископ на Херифорд. Пак чрез бръснаря той бе узнал, че сержантът на кулата, Жерар дьо Алспей, може да бъде спечелен за неговата кауза. Все чрез бръснаря бе подготвил бавно своето бягство. Епископът уверяваше, че ще бъде освободен през лятото. А лятото бе вече дошло…
През шпионката във вратата тъмничарят поглеждаше от време на време в килията не от мнителност, а просто по професионален навик.
С дървена гаванка под брадата — дали някога щеше да види отново легенчето от тънко ковано сребро, с което си служеше някога? — затворникът слушаше баналните приказки на бръснаря, изговаряни на висок глас, за да заблудят тъмничаря. За слънцето, за лятото, за жегата. Все хубаво време, чудна работа, дори в деня на Свети Петър…
Като се наведе малко повече над бръснача си, Оугъл пошепна:
— Be ready tonight, my Lord.3
Мортимър не трепна. Очите му с цвят на кремък под гъстите вежди само се извърнаха към малките черни очички на бръснаря. Той потвърди, като сведе клепачи.
— Алспей ли?… — прошепна Мортимър.
— He’ll go with us4 — отвърна бръснарят, като мина от другата страна.
— The bishop?…5 — попита пак затворникът.
— He’ll be waiting for you outside, after dark6 — издума бръснарят и тутакси започна да говори високо за слънцето, за парада, който ще се проведе, за игрите, които ще бъдат организирани следобеда…
След като бе обръснат, Мортимър оплакна лицето си и го избърса с една кърпа, без дори да усети допира й.
А когато бръснарят си отиде с ключаря, затворникът притисна с две ръце гърдите си и пое дълбоко въздух. Едва се сдържаше да не извика. „Бъдете готов тази вечер.“Тези думи кънтяха в главата му. Възможно ли бе това да стане тази вечер?
Той се доближи до нара, върху който дремеше другарят му по килия.
— Чичо, тази вечер ще бъде!
Старият лорд ъв Чърк се обърна със стон, насочи към племенника си безцветните си зеници, които проблясваха с матов блясък в тъмната килия, и отвърна уморено:
— Никой не може да избяга от Лондонската кула, моето момче… Нито тази вечер, нито когато и да било.
Младият Мортимър отметна гневно глава. Защо това упорство в отказа, това бягство от риска у този човек, който в най-лошия случай щеше да загуби малкото дни, които му оставаха? Той нарочно не му отговори, за да не избухне. Макар да разговаряха на френски помежду си, както целия двор и аристокрацията, докато служителите, войниците и простият народ говореха на английски, те все се страхуваха да не би някой да ги чуе.
Мортимър се върна при отдушника и загледа отдолу нагоре парада с ликуващото чувство, че присъствува може би за последен път на него.
Посред ливадата Грийн Алспей, изправен като кол, крещеше заповедите си с все гърло и представяше стражата на конетабъл а. Не беше много ясно защо този млад мъж, розов и рус, така прилежен в службата си, така мимо въодушевен от желанието да изпълни добре задълженията си, бе приел да измени. Сигурно е бил подтикнат от други съображения, а не само от примамката на парите. Жерар дьо Алспей, сержант в Лондонската кула, желаеше, подобно на много кралски служители, шерифи, епископи и феодали, да види Англия отърсена от лошите сановници, които окръжаваха краля. Младият мъж мечтаеше да играе героична роля. Освен това той ненавиждаше и презираше своя началник, конетабъл Сийгрейв.
Конетабъл ът, едноок, с увиснали бузи, пияница и ленинец, дължеше високия си пост само на протекцията тъкмо на лошите кралски сановници. Задоволяващ открито перверзните си вкусове, които крал Едуард излагаше на показ пред двора, конетабъл ът охотно бе преърнал гарнизона си в свой харем. При това имаше особена слабост към високите руси младежи. Затова съществуването на сержант Алспей, много благочестив и чужд на порока, бе станало същински ад. Тъй като по-рано бе отблъснал любовните домогвания на конетабъл а, Алспей сега бе жертва на постоянното му преследване. Какви ли не тегоби и оскърбления не му налагаше Сийгрейв! Едноокият разполагаше с много време за жестокостите си. В съшия миг, докато инспектираше войниците, той обсипваше помощника си с груби подигравки за дреболии, за лошото подравняване, за ръждивото петно върху острието на някой нож, за мъничката цепка в нечий кожен кончан. Единственото му око търсеше само недостатъци.
Макар че беше празник, ден, когато обикновено се опрощаваха наказанията, конетабъл ът заповяда да нашибат веднага с пръчки трима войници, защото съоръжението им било в лошо състояние. Един сержант отиде да донесе пръчките. Наказаните трябваше да смъкнат гащите си пред всичките си строени другари. Конетабъл ът явно страшно се забавляваше от това зрелище.
— Ако не държите по-здраво стражата, идущия път, Алспей, ще бъде ваш ред! — каза той.
После целият гарнизон с изключение на часовите отиде в параклиса, за да изслуша литургията и да пее псалми.
Грубите фалшиви гласове достигаха чак до затворника, нащрек зад прозорчето си. „Бъдете готов тази вечер, милорд!“ Бившият кралски наместник в Ирландия непрестанно мислеше, че същата вечер той може би щеше да бъде свободен. Цял ден на очакване, на надежда, а и на страх. Страх, да не би Оугъл да допусне някоя глупост при изпълнението на подготвения план, страх да не би Алспей в последната минута да се откаже от чувство на дълг… Цял ден на предвиждане на всички неочаквани пречки, на всички случайни елементи, които могат да провалят едно бягство.
„По-добре да не мисля — каза си той — и да вярвам, че всичко ще мине добре. Нещата стават винаги различно от това, което сме си представяли.“ Но мисълта му се връщаше към същите грижи. „Ще има нощни патрули по обходния път…“
Той рязко отскочи назад. Гарванът се беше приближил тихомълком покрай зида и този път насмалко не клъвна окото на затворника.
