Морис Дрюон
Френската вълчица
„Френска вълчице, ръфаща настървено със зъби вътрешностите на обезобразения си съпруг…“
ПРОЛОГ
…И възвестените възмездия, проклятията, произнесени от великия магистър на тамплиерите от кладата, продължиха да разтърсват Франция. Съдбата поваляше кралете като шахматни пионки.
След внезапно сразения Филип Хубави, след първородния му син Луи X, отровен само година и половина по-късно, вторият син, Филип V, изглеждаше предопределен да управлява дълго. А само след пет години и той на свой ред умря, преди да е навършил тридесет години.
Нека се спрем за миг на неговото царуване, което изглежда като временна отсрочка на злокобната съдба в сравнение с драмите и крушенията, настъпили след него. Бледо царуване, си мисли всеки, който разсеяно прелиства историята, може би защото ръката му не се обагря с кръв. И все пак… Нека видим как протичат дните на един велик крал, когато съдбата е враждебна към него.
Защото Филип Дългия можеше да бъде причислен към великите крале. Със сила и хитрост, по право и чрез престъпление той бе взел още съвсем млад короната, изложена на амбициозни домогвания. Затворен в църква конклав, превзет с пристъп кралски дворец, хитро измислен наследствен закон, укротен с десетдневна експедиция бунт в провинцията, хвърлен в затвора могъщ феодал, убит още в люлката престолонаследник — така поне си мислеше всеки, — бяха отбелязали бързите етапи на борбата му за трона.
В януарската утрин на 1317 година, когато небето ехтеше от звъна на камбаните и вторият син на Железния крал излизаше от Реймската катедрала, той имаше безспорни основания да се смята победител, напълно свободен да продължи голямата политика на баща си, от която се бе възхищавал. Размирните му роднини по неволя бяха преклонили глава. Бароните, победени, се бяха примирили с властта му. Върховният съд се намираше под негово влияние, а гражданите го приветствуваха, шастливи, че отново имат силен владетел. Позорното петно на жена му след скандала в Нелската кула бе заличено, потомството му изглеждаше осигурено от наскоро родилия му се син. И най-сетне коронацията му бе придала ненакърнимо величие. Ншцо не липсваше на Филип V, за да вкуси относителното щастие на кралете, дори не и мъдростта да желае мир и да знае цената му.
Само след три седмици синът му умря. Той бе единственото му дете от мъжки пол, а кралица Жана, занапред бездетна, нямаше да му даде друго.
В началото на лятото глад връхлетя страната и осея градовете с трупове.
Скоро след това вълна от безумие заля цяла Франция.
Какъв сляп и мъгляво мистичен порив, какви примитивни мечти за светост и приключение, каква безмерна нищета, какъв унищожителен бяс внезапно подтикнаха момчета и момичета от селата, овчари, говедари, свинари, чирачета, малки предачки, почти всички от петнайсет до двайсетгодишна възраст, да напуснат семействата си, домовете си, за да се включат в бродещи босоноги банди без пари, без храна! Някаква неясна идея за кръстоносен поход бе дала тласък на това масово бягство.
Всъщност лудостта се бе зародила всред отломките на ордена „Тампъл“. Много бяха бившите тамплиери, почти обезумели от затворите, процесите, изтезанията, изтръгнатите с нажежено желязо отричания и гледката на братята си, погълнати от пламъците. Желанието за мъст, носталгията по изгубеното могъщество и няколко рецепти за магии, научени от Изтока, ги бяха превърнали във фанатици, още по-опасни, защото се криеха под расо на духовник или под блуза на работник. Обединени в нелегално братство, те се подчиняваха на заповеди, предавани по мистериозен начин от тайния велик магистър, заместил изгорения велик магистър.
Именно тези хора една зима внезапно се превърнаха в селски проповедници и подобно на свирача на флейта от рейнските легенди увлякоха подир себе си френската младеж. Към Божи гроб, казваха те. Но истинското им желание беше разрухата на кралството и сгромолясването на папската власт.
И папата, и кралят бяха еднакво безпомощни пред ордите фанатици, които преброждаха пътищата, пред човешките реки, все по-пълноводни на всеки кръстопът, като че ли земята на Фландрия, Нормандия, Бретан, Поату бе омагьосана.
Десет хиляди, двадесет хиляди, сто хиляди… „пастирчета“ крачеха към някаква тайнствена среща. Отлъчени свещеници, монаси вероотстъпници, разбойници, крадци, просяци и проститутки се присъединяваха към пълчищата им. Начело на шествията, по време на които момичета и момчета се отдаваха на най-долен разврат, на най-порочни крайности, носеха разпятието. Сто хиляди дрипави скитници, които влизат в някой град да просят милостиня, бързо го подлагат на грабеж. И престъплението, отначало само придатък на кражбата, се превръща скоро в удовлетворяване на порок.
Цяла година пастирчетата опустошаваха Франция с известна методичност в хаотичното си нашествие, без да щадят църкви или манастири. Париж се ужаси, когато разбойническата армия нахлу по улиците му, а крал Филип V се опита да ги укроти от един прозорец на двореца. Те поискаха от него да застане начело на движението им. Превзеха с пристъп Шатле, убиха превото, ограбиха абатството Сен-Жермен-де-Пре. После някаква нова заповед, също така тайнствена като предишната, ги насочи по пътищата на Южна Франция. Парижани още не се бяха съвзели от уплахата си, а пастирчетата вече заляха Орлеан. Божият гроб беше далеч: Бурж, Лимож, Сент, Перигор, Бордьоле, Гаскония и Ажне изпитаха настървението им.
Разтревожен, че вълната приближава до Авиньон, папа Йоан XXII заплаши мнимите кръстоносци с отлъчване. Те имаха нужда от жертви: избраха си евреите. От този момент градското население започна да одобрява кланетата, да се побратимява с пастирчетата. Гетата в Лектур, Овилар, Кастелсаразен, Алби, Ок, Тулуза… Тук сто и петнайсет трупа, там сто петдесет и два… Не остана нито едно селище в Лангдок, което да не си разреши собствена изкупителна касапница. Евреите от Вердюн-сюр-Гарон замеряха нападателите със собствените си деца, а после се изклаха взаимно, за да не попаднат в ръцете на безумците.
Тогава папата нареди на епископите, а кралят на сенешалите си да окажат закрила на евреите, чиято търговия им беше необходима. Граф дьо Фоа, притекъл се на помощ на сенешала в Каркасон, беше принуден да води истинско сражение, в което пастирчетата, изтласкани в тресавищата на Ег-Морт, измряха с хиляди, кой пребит, кой промушен, кой затънал или удавен. Френската земя пиеше собствената си кръв, поглъщаше собствената си младеж. Духовенството и кралските служители се обединиха в преследването на бегълците. Затвориха за тях вратите на градовете, отказаха им храна и подслон. Подгониха ги към проходите на Севените. Избесиха всички заловени на гроздове по двадесет, тридесет по клоните на дърветата. Отделни банди бродеха още почти две години, като някои се залутаха чак в Италия.
Франция, тялото на Франция боледуваше. Едва стихнала треската на пастирчетата, възникна опасността от прокажените.
Бяха ли виновни всички тези нещастници с разядена плът, с лица на мъртъвци, с ръце, превърнати в чуканчета, тези парии, затворени в своите болници за прокажени, селища на зараза и смрад, в които се размножаваха помежду си, като не можеха да напуснат пределите им освен със звънче в ръка, наистина ли бяха виновни за замърсяването на водите? Защото през лятото на 1321 година водата на изворите, поточетата, кладенците и чешмите беше на много места заразена. И през тази година френският народ се задъхваше, изжаднял пред щедрите си реки, или утоляваше жаждата си, но с ужас, очаквайки смъртта от всяка глътка вода. Дали тамплиерите се бяха докопали до някакви странни отрови, съставени от човешка кръв, урина, билки, глави на гущери, крачка на смазани жаби, промушени животни и косми на уличници, каквито според мълвата имало във всички води? Те ли бяха подтикнали към бунт прокълнатото племе, внушавайки му, както бяха признали някои прокажени по време на мъченията, че всички християни трябва да загинат или да станат прокажени самите те?
Тази напаст се появи най-напред в Поату, където пребиваваше Филип V. Скоро се разпростря из цялата страна. Народът от села и градове се втурна към селищата на прокажените, за да изтреби болните, станали внезапно обществено зло. Пощадиха само бременните, но докато отбият кърмачетата си. После хвърляха и тях в пламъците. Кралските съдии с присъдите си оправдаваха масовите кланета, а благородниците
