бойното си облекло, както го бяха измъкнали от деформираните му рицарски доспехи. Долната му устна беше наранена от подбрадника на шлема му.
— Ако успееш, ще остана сам и цялото отмъщение ще се излее върху мен — добави лорд ъв Чърк.
В напразните усилия на стария лорд да отклони племенника си от бягството имаше голяма доза егоизъм.
— Чуйте, чичо, някой идва. Станете поне сега!
По каменните плочи отекнаха стъпки, които се приближиха до вратата. Нечий глас извика:
— Милорд!
— Ти ли си, Алспей?
— Да, милорд, но нямам ключа. Вашият тъмничар се е напил и е загубил връзката с ключовете. А сега е в такова състояние, че нищо не може да се узнае от него. Търсих навсякъде.
Откъм нара, върху който лежеше лорд ъв Чърк, се дочу леко хихикане.
Младият Мортимър изруга от яд. Не го ли лъжеше Алспей, ако се бе уплашил в последната минута? Но в такъв случай защо бе дошъл? Или това беше нелепата случайност, онази случайност, която затворникът се беше опитвал да си представи целия ден и която възникваше под тази форма?
— Всичко е готово, милорд, уверявам ви — продължаваше Алспей. — Прахът на епископа, който смесихме с виното, направи чудо. Бяха вече много пияни и не забелязаха нищо. Сега всички спят като мъртви. Въжетата са готови, лодката ви чака. Но го нямам ключа.
— С колко време разполагаме?
— Стражата няма да се разтревожи, преди да измине поне половин час. И патрулите си пийнаха, преди да поемат дежурството си.
— Кой е с теб?
— Оугъл.
— Прати го да вземе голям чук, клин и лост и изкъртете камъка.
— И аз отивам с него и веднага се връщам.
Двамата мъже се отделечиха. Роджър Мортимър измерваше времето по ударите на сърцето си. Само заради един загубен ключ!… И достатъчно би било сега някой часовой да напусне поста си по какъвто и да е повод и всичко ще рухне… И старият лорд дори бе притихнал и се чуваше тежкото му дишане в дъното на килията.
Скоро под вратата се плъзна ивица светлина. Алспей се връщаше заедно с бръснаря, който носеше свещта и сечивата. Те се заловиха с камъка, в който влизаше на два пръста дълбочина езичето на бравата. Стараеха се да заглушат ударите, но дори и така имаха чувството, че цялата кула ехти. Парчета камък падаха на земята. Най-сетне каменният блок рухна и вратата се отвори.
— Побързайте, милорд — каза Алспей.
Руменото му лице, осветено от свещта, беше плувнало в пот и ръцете му трепереха.
Роджър Мортимър ъв Уигмор се доближи до чичо си и се наведе над него.
— Не, върви сам, момчето ми. Трябва да избягаш. Нека бог те закриля. И не ми се сърди, че съм стар.
Той дръпна племенника си за ръкава, очерта с палец кръст върху челото му и прошепна:
— Отмъсти за нас, Роджър!
Роджър Мортимър се наведе и излезе от килията.
— Откъде ще минем? — попита той.
— През кухните — отговори Алспей.
Подначалникът на крепостта, бръснарят и затворникът изкачиха няколко стъпала, тръгнаха по един коридор и прекосиха няколко тъмни помещения.
— Въоръжен ли си, Алспей? — пошепна внезапно Мортимър.
— Камата ми е у мен.
— Там има някакъв човек!
Нечий силует бе опрян на стената и Мортимър пръв го бе забелязал. Бръснарят закри с длан слабия пламък на свещта. Алспей извади камата си.
Мъжът в мрака не мърдаше. Долепил рамене и ръце но стената, разкрачил крака, той като че ли едва се крепеше прав.
— Това е Сийгрейв — каза Алспей.
Едноокият конетабъл, когото бяха упоили заедно с хората му, бе успял да се придвижи дотук и се бореше с непреодолимото вцепенение, което го беше обзело. Той виждаше, че затворникът се изплъзва, виждаше, че помощникът му е изменил, но устата му не издаваше нито звук, крайниците му отказваха да се помръднат и в единственото му око под натежалия клепач можеше да се прочете смъртен ужас. Неговият помощник го прасна с юмрук по лицето. Главата на конетабъла се удари о камъка и тялото му се свлече на земята.
Тримата мъже минаха пред вратата на голямата столова, където още димяха факлите. Целият гарнизон бе там, потънал в сън. Налягали по масите, рухнали върху пейките, проснати дори на пода, стрелците хъркаха, раззинали уста в най-смешни пози, сякаш някой магьосник ги бе потопил в стогодишен сън. Същата гледка видяха и в кухните, хора, осветени от червенеещите се въглени под казаните, от които се носеше тежка и застояла миризма на мас. И готвачите бяха опитали аквитанското винце, в което бръснарят Оугъл бе сипал упойката. Те лежаха кой под дългата маса, кой до шкафа за хляб, кой посред големите кани за вино, обърнали нагоре кореми и разперили ръце. Само една котка, преситена от сурово месо, се движеше предпазливо по масите.
— Оттук, милорд — каза помощникът на конетабъла, като поведе затворника към едно малко помещение, използвано едновременно за клозет и за изливане на помията.
В него имаше едно прозорче, единствен отвор от тази страна на стените, през който можеше да се провре човек.7
Оугъл донесе въжената стълба, която бе скрил в един сандък и приближи едно столче до стената. Закрепиха стълбата на перваза на прозорчето. Алспей се измъкна пръв, след него Мортимър, после бръснарят. Скоро и тримата висяха на стълбата покрай стената, тридесет стъпки над блещукащата вода в рововете. Луната още не беше изгряла.
„Чичо ми наистина никога нямаше да може да избяга по този начин“ — помисли си Мортимър.
Някаква черна маса помръдна край него, трепнаха крила. Огромен гарван, сгушен в една бойница, се бе сепнал в съня си. Мортимър инстинктивно протегна ръка, зарови я в топлата перушина, напипа шията на птицата, която нададе продължителен, едва ли не човешки писък. Беглецът стисна с всички сили гарвана, като изви китката си, докато костите изпукаха под пръстите му.
Тялото на гарвана тупна шумно във водата.
— Who goes there?8 — извика тутакси един часовой. И една каска се подаде извън назъбената стена, на върха на кулата с камбаната.
Тримата бегълци, заловени за въжената стълба, се притиснаха до зида.
„Защо направих това? — помисли си Мортимър. — Що за изкушение ме обзе? Малко ли са рисковете, та трябва да изнамирам нови?“
Но часовоят, успокоен от настъпилата тишина, поднови обиколката си и стъпките му скоро заглъхнаха в нощта.
Спускането продължи. Водата в рововете през този сезон не беше много дълбока. Тримата мъже се потопиха в нея, като потънаха до раменете и тръгнаха покрай основите на крепостта. Като се подпираха на камъните от римската стена, те заобиколиха кулата с камбаната, а после прекосиха рова, като се стремяха да не вдигат шум. Откосът беше покрит с тиня и хлъзгав. Бегълците изпълзяха по корем, като си помагаха един на друг и се затичаха, наведени към брега на реката. Там ги чакаше лодка, скрита във високите треви. Двама гребци стояха при веслата. Един мъж, загърнат в широко наметало с качулка с наушници на главата, бе седнал в задната част. Той три пъти свирна тихичко с уста. Бегълците скочиха в лодката.
— Милорд Мортимър — каза мъжът с наметката и протегна ръце.
— Милорд епископ! — отвърна затворникът, като също протегна ръце.
Пръстите му напипаха камъка на пръстен и той наведе устни към него.
— Go ahead quickly9 — заповяда прелатът на гребците.
