Сега монсеньор Шарл предлагаше на английския си внук първородната си дъщеря от третия си брак.
В началото на годината монсеньор дьо Валоа бе изпратил едно посолство, съставено от граф Анри дьо Сюли, Раул Сьовен дьо Жуи и Робер Бертран, наречен Рицаря със зеления лъв. За да спечелят благоволението на крал Едуард II, тези посланици го бяха придружили в похода му срещу шотландците. Но ето че в битката при Блекмор англичаните бяха избягали, като бяха допуснали френските посланици да попаднат в ръцете на врага. Наложило се бе да се водят преговори, да се плаща откуп. Когато най-сетне след толкова неприятни приключения те бяха освободени, крал Едуард им отговорил уклончиво, без да се обвързва, че женитбата на сина му не може да бъде решена така бързо, че този въпрос е много важен и е необходимо да се допита до мнението на парламента, а той ще заседава през юни. Че искал да свърже преговорите по този въпрос с клетвата, която трябвало да положи пред френския крал за Аквитанското херцогство… А после, когато парламентът бил свикан, този въпрос изобщо не бил поставен пред него11.
Затова монсеньор дьо Валоа, загубил търпение, бе използвал първия повод, за да изпрати граф дьо Бувил, в чиято преданост на рода на Капетите никой не можеше да се съмнява и който, макар и да не беше гениален, имаше добър опит в подобен род мисии. Бувил бе уговорил на времето в Неапол, още тогава по нареждане на Валоа, втората женитба на Луи X и Клеманс Унгарска. Той бе попечител на утробата на кралицата след смъртта на Вироглавия, само че не обичаше да говори за този период от живота си. Беше изпълнил и различни мисии в Авиньон пред Светия престол. И имаше безупречна памет относно семейните връзки и сложната плетеница на браковете между кралските династии. Добросъвестният Бувил беше много огорчен, че този път ще се върне с празни ръце.
— Монсеньор дьо Валоа страшно ще се разгневи — каза той. — Ами че той поиска вече разрешение от светия отец за тази женитба…
— Направих каквото можах, Бувил — каза кралицата, — и по това бихте могли да си дадете сметка колко малко ме зачитат… Но не съжалявам толкова, колкото вие. Не пожелавам на никоя друга принцеса от моето семейство да изпита това, което изпитвам аз тук.
— Госпожо — отвърна Бувил, като още повече сниши глас, — нима се съмнявате във вашия син? Струва ми се, че той прилича много повече на вас, отколкото на баща си, слава богу!… Спомням си ви на същата възраст в градината на двореца в Сите или във Фонтенбло…
Той не можа да довърши. Вратата се отвори, за да влезе английският крал. Той вървеше бързо, с големи крачки, отметнал назад глава и гладейки нервно русата си брада, жест, който при него издаваше раздразнение. Зад него се показаха обичайните му съветници — двамата Диспенсър, бащата и синът, канцлерът Болдок, граф ъв Арундел и епископът на Ексетър. Двамата несъщински братя на краля, графовете Кент и Норфолк, млади мъже, в чиито жили течеше френска кръв, защото майка им беше сестра на Филип Хубави, бяха част от свитата, но като че ли неохотно. Същото можеше да се каже и за Хенри ъв Лестър, нисък и квадратен, с големи светли изскокнали очи, прекръстен Кривата шия поради вродения му недостатък да държи главата си, обърната изцяло на една страна, нещо, което страшно затрудняваше ковачите при изработката на бойните му доспехи.
На вратата се бяха струпали и няколко духовници и местни първенци.
— Знаете ли новината, госпожо? — извика Едуард, като се обърна към кралицата. — Сигурно ще ви зарадва. Вашият Мортимър е избягал от кулата.
Лейди Диспенсър подскочи пред шахматната дъска и възкликна възмутено, сякаш бягството на барон ъв Уигмор беше лично оскърбление за нея.
Кралица Изабел не промени нито позата, нито изражението си. Само клепачите й трепнаха малко по- бързо над хубавите й сини очи и ръката й потърси незабелязано покрай диплите на роклята й ръката на лейди Мортимър, сякаш за да я подкани да остане твърда и спокойна. Дебелият Бувил стана и се отдръпна назад, чувствайки се излишен в този разговор, който засягате единствено английската корона.
— Той не е „моят“ Мортимър, сир — отговори кралицата. — Лорд ъв Уигмор е повече ваш поданик, струва ми се, отколкото мой и аз не отговарям за постъпките на вашите барони. Вие го държахте в тъмница, той се е опитал да избяга, общочовешки закон.
— Аха! С тези ваши думи признавате, че одобрявате бягството му. Но дайте воля на радостта си, госпожо! Когато този Мортимър благоволяваше да се появи в двора ми, вие не сваляхте очи от него, постоянно хвалехте заслугите му и приписвахте на душевното му благородство всичките му коварства срещу мен.
— Но нали самият вие, сир, ме научихте да го обичам, когато той завоюва вместо вас и с риск на живота си Ирландското кралство… което, струва ми се, с голяма мъка удържате без него. Нима това бе коварство12?
За миг объркан от нападението й, Едуард хвърли злобен поглед към жена си, като се чудеше какво да каже.
— Е добре, сега вашият приятел бяга ли, бяга и то навярно към вашата страна!
Докато говореше, кралят крачеше из стаята, за да се освободи от излишната възбуда. Скъпоценностите, закачени по дрехите му, подскачаха при всяка негова крачка. А присъствуващите въртяха глава ту наляво, ту надясно, както при игра на дълга топка, за да следят придвижването му. Много хубав мъж беше безспорно крал Едуард. Мускулест, жив, гъвкав, тялото му, поддържано от упражненията и състезанията, не беше затлъстяло, въпреки че наближаваше четиридесет години. Телосложение на атлет. Но ако човек се вгледаше по-внимателно, оставаше поразен от липсата на бръчки по челото, сякаш грижите на владетеля не са могли да се врежат в него, от торбичките, които бяха почнали да се образуват под очите му, от широките ноздри, от удължената брадичка под леката къдрава брада, една не енергична и властна брадичка, нито дори истински страстна, а просто голяма и увиснала. Стократно повече воля се чувстваше в малката брадичка на кралицата, отколкото в тази яйцевидна челюст, издаваща слабост, която пухкавата брада не успяваше да скрие. Ръката, плъзгаща се по лицето му, размахвана безпричинно във въздуха или дърпаща някоя перла, пришита към бродериите на надризницата му, беше мека. Гласът, който се опитваше да бъде и си въобразяваше, че е властен, оставяше само впечатление на безволие. Гърбът, макар и широк, неприятно се кършеше от тила до слабините, сякаш гръбначният му стълб не беше устойчив. Едуард не можеше да прости на жена си, че един ден го беше посъветвала да не показва гърба си на бароните, ако иска да им внуши респект. Коляното беше добре оформено, кракът — красив. Това беше всъщност най- хубавото у този мъж, толкова малко създаден за своя пост, на когото по истинско недоглеждане на съдбата се бе паднала корона.
— Нямам ли достатъчно грижи, нямам ли достатъчни неприятности? — продължаваше той. — Шотландците заплашват непрестанно границите ми, нахлуват в кралството ми, а когато ги срещна в бой, войската ми се разбягва. Пък и как бих могъл да ги победя, когато епископите ми са се наговорили да преговарят с тях без мое съгласие, когато имам толкова предатели сред васалите си, а бароните ми от граничните области вдигат войски срещу мен и упорито твърдят, че били извоювали земите си само с мечовете си, макар че отдавна, отпреди двадесет и пет години бе отсъдено и решено иначе от баща ми крал Едуард! Но видяхте в Шрузбъри, видяхте в Бъръбридж колко скъпо платиха бунтуването си срещу мен, нали Лестър?
Хенри ъв Лестър поклати голямата си клюмнала над рамото му глава. Не беше особено любезно да му напомня смъртта на брат му Томъс ъв Ланкастър, обезглавен преди година и четири месеца по същото време, когато бяха обесени други двадесет едри феодали.
— Видяхме наистина, сир, че можете да печелите сражения само срещу собствените си феодали! — каза Изабел.
Едуард отново й хвърли поглед, изпълнен с омраза. „Каква смелост, каква смелост притежава тази благородна кралица!“ — мислеше си Бувил.
— И не е съвсем правилно да се каже, че ви са се противопоставили заради правото на меча. Не беше ли по-скоро заради правата над графство Глостър, което пожелахте да дадете на месир Хю?
Двамата Диспенсър се приближиха един до друг, сякаш за да протестират. Младата лейди Диспенсър се изправи пред шахматната дъска. Тя беше дъщеря на покойния граф ъв Глостър. Едуард II тропна с крак. Кралицата наистина беше много противна: та тя отваряше уста само за да го упрекне за заблужденията и грешките му в управлението13!
