пристигането му, се говореше на висок глас, когато си отидеше. Достатъчно беше да се появи този красив, но мекушав мъж с руса брада и с корона на глава, за да рухне целият престиж на кралското величие.
А алчните царедворци, които го окръжаваха, окончателни настройваха всички враждебно към него.
Излишна, безпомощна, кралицата присъствуваше на това разхождано из кралството падение. Противоречиви чувства я раздвояваха. От една страна, истински кралската й природа, белязана от наследствените черти на Капетите, се дразнеше, възмущаваше и страдаше от постоянното деградиране на върховната власт. Но същевременно оскърбената, наранена и застрашена съпруга се радваше дълбоко в себе си за всеки нов враг, който кралят си създаваше. Тя не можеше да проумее как някога би могла да обича или да си налага да обича едно до такава степен достойно за презрение същество, което се отнасяше толкова грозно с нея. Защо я принуждаваха да споделя тези пътувания, защо я показваха на цялото кралство, нея, поруганата кралица? Нима кралят и неговият любимец си въобразяваха, че ще заблудят някого и ще придадат невинен облик на връзката си само защото тя е заедно с тях? Или пък искаха да я държат под надзор? Как би предпочела да си остане в Лондон или в Уинзър, или дори в някой от подарените й на теория замъци, за да изчака там по-щастлив обрат на съдбата или просто старостта? И как съжаляваше главно, че Томъс ъв Ланкастър и Роджър Мортимър ъв Уигмор, тези барони, истински мъже, не успяха в бунта две години преди това…
Тя вдигна към граф дьо Бувил, пратеник на френския двор, прекрасните си сини очи и каза съвсем тихо:
— От един месец сте свидетел на живота ми, месир Юг. Не искам дори от вас да разкажете колко е жалък нито на брат ми, нито на чичо ми Валоа. Четирима крале се изредиха на френския трон: баща ми, крал Филип, който ме омъжи в името на короната…
— Бог да го прости, госпожо, бог да го прости! — каза прочувствено дебелият Бувил, но без да повиши гласа си. — Няма друг човек на света, когото повече да съм обичал, нито да съм му служил с повече радост.
— …после брат ми Луи, който се задържа малко на трона, после брат ми Филип, с когото не се разбирах, но който не бе лишен от мъдрост…
Бувил се поначумери, както винаги, когато говореха пред него за крал Филип Дългия.
— …най-сетне брат ми Шарл, който управлява сега. Всички бяха уведомени за моето положение и не можаха или не пожелаха да направят нещо. Една френска принцеса на английския трон, която става същевременно аквитанска херцогиня, е за тях залог за мир. И ако Гийена е спокойна, малко им важи, че дъщеря им или сестра им отвъд морето умира от срам и унижение. И да кажете, и да не кажете, ще бъде все едно. Но дните, които вие прекарахте край мен, ми бяха приятни, защото можех да говоря пред приятел. А сам виждате колко малко приятели имам. Без моята скъпа лейди Жана, която с такова постоянство споделя нещастието ми, не бих имала нито един.
Когато произнасяше последните думи, кралицата се обърна към придворната си дама, седнала до нея, Жана Мортимър, племенница на прословутия сенешал Жоенвил, едра тридесет и седем годишна жена с правилни черти, открито лице и изящни ръце.
— Госпожо, вие правите много повече, за да поддържате моя дух, отколкото аз, за да повдигна вашия. И поехте голям риск, като ме задържахте до себе си, след като мъжът ми е в затвора.
Тримата събеседници продължаваха да разговарят полугласно, тъй като шушукането, разговорът насаме, бяха станали обичайна необходимост в този двор, където човек никога не оставаше сам, а кралицата живееше окръжена от зложелателство.
Точно тогава в единия ъгъл на стаята три камериерки бродираха туника, предназначена за лейди Алиенор Диспенсър, жената на фаворита, която играеше на шах с принца-престолонаследник до един отворен прозорец. Малко по-далеч от тях вторият син на кралицата, който преди три седмици бе навършил седем години, си майстореше лък от лешникова пръчка, а двете момиченца, Изабел и Жана, едното на пет, другото на две години, седнали на пода, се забавляваха да си правят парцалени кукли.
Докато местеше пешките върху шахматната дъска от слонова кост, жената на Диспенсър не преставаше да шпионира кралицата и се мъчеше да долови думите й. С гладко, но удивително ниско чело, с пламенни приближени очи и иронична уста, без да бъде наистина лишена от очарование, тя беше белязана от грозотата, която се дължи на покварена душа. Потомка на рода Клеър, животът й бе протекъл доста странно, тъй като беше балдъза на бившия любовник на краля, рицаря Гавистън, екзекутиран единадесет години преди това, през 1312 година, от разбунтуваните барони, а сега бе съпруга на настоящия любимец. Тя изпитваше някаква патологична наслада да подпомага връзките между мъже, за да задоволи жаждата си за пари и амбицията си за власт. При това беше и глупава: щеше да загуби партията само завади удоволствието да подхвърли предизвикателно: Шах на кралицата… шах на кралицата!
Престолонаследникът Едуард, единадесетгодишно дете с изтънчено, продълговато лице, по-скоро потаен по нрав отколкото стеснителен, и почти винаги със сведен поглед, използваше и най-малките грешки на партньорката си, за да победи.
През отворения прозорец с кръгъл свод августовският ветрец засипваше стаята с топъл прах, но когато след малко слънцето щеше да залезе, зад дебелите мрачни стени на Къркхъмския манастир отново щеше да стане прохладно и влажно.
От голямата съвещателна зала на канониците, където кралят бе свикал пътуващия си съвет, се чуваха гласове.
— Госпожо — каза граф дьо Бувил, — с радост бих ви посветил останалите дни от живота си, ако можеха да ви бъдат полезни. Това би било голямо удоволствие за мен, уверявам ви. Какво друго ми остава тук долу, след като съм вдовец, освен да отдам силите си в служба на потомците на краля, който бе мой благодетел? А именно край вас, госпожо, се чувствувам най-близо до него. Вие притежавате неговата душевна сила и същия начин на говорене, когато той държеше да говори добре, и цялата му красота, недосегаема за времето. Когато бе сразен от смъртта на четиридесет и седем години, той изглеждаше на не повече от тридесет. И с вас ще бъде така. Никой не би казал, че имате четири деца…
Усмивка озари лицето на кралицата. Благотворно бе за нея, окръжена от толкова омраза, някой да й предлага своята преданост. Приятно й бе, унижена в чувствата си на жена, да слуша комплименти за красотата си, макар да изхождаха от дебел посивял мъж с очи на старо вярно куче.
— Вече съм на тридесет и една години — каза тя, — от които петнадесет минаха така, както сам виждате. Може би това не личи на лицето, но душата ми е набраздена от бръчки… И аз, Бувил, бих ви задържала с удоволствие до себе си, ако беше възможно.
— Уви, госпожо! Моята мисия вече свършва, и без голям успех. Крал Едуард на два пъти вече ми даде да разбера това, като се престори на учуден, че съм още тук, макар да е предал вече ломбардеца на Върховния съд на френския крал.
Защото официалната мисия на Бувил беше искането на екстрадиране на някой си Тома Анри, член на влиятелното сдружение „Скали“ във Флоренция. Този банкер, след като взел под наем някои земи на френския крал, прибрал значителни доходи от тях, без изобщо да плати дължимите суми на кралското съкровище, и накрая избягал в Англия. Провинението беше сериозно, разбира се, но можеше отлично да се уреди с писмо или чрез изпращането на някой служител от сметната палата, без да бъде необходимо един бивш главен шамбелан, член на кралския съвет в тесен състав, да идва в Англия. Работата бе там, че Бувил бе натоварен и с други, по-трудни преговори.
Монсеньор Шарл дьо Валоа, чичо на френския крал и на кралица Изабел, си беше наумил предишната година да омъжи една от последните си дъщери, Мари, за принц Едуард, английския престолонаследник. Монсеньор дьо Валоа — можеше ли някой в Европа да не знае? — беше баша на седем дъщери, чието омъжване през цялото време беше сериозна негова грижа. Седемте му дъщери бяха от три различни брака, тъй като монсеньор Шарл бе имал нещастието да остане два пъти вдовец по време на бурното си съществуване.
Трябваше да имаш съвсем ясен ум, за да не се объркаш в неговото потомство и да знаеш например, когато се говори за госпожа Жана дьо Валоа, дали това е графиня дьо Ено или пък графиня дьо Бомон, съпруга на Робер д’Артоа от пет години насам. Защото на всичко отгоре две от дъщерите му имаха едно и също име. Колкото до Катрин, наследница на призрачния константинополски трон, негова дъщеря от втория му брак, тя бе омъжена за Филип дьо Тарант, принц д’Ахейя, и по-възрастен брат на първата жена на баща й! Истинска главоблъсканица!
