И веслата загребаха водата.
Адам Орлитън, епископ на Херифорд, назначен в тази епархия от папата против волята на краля и водач на опозицията сред духовенството, бе успял да извади от затвора най-силния барон на кралството. Орлитън бе организирал всичко, бе подготвил всичко, бе привлякъл Алспей, като го бе уверил, че не само ще спечели богатство, но ще отиде в рая, пак той бе доставил упойката, която бе потопила във вцепенение Лондонската кула.
— Добре ли мина всичко, Алспей? — попита Орлитън.
— Възможно най-добре, милорд — отвърна заместникът на конетабъла. — Колко време ще спят?
— Пълни два дни, навярно… Ето тук това, което бях обещал на всеки от вас — каза епископът, като показа тежката кесия, която бе скрил под наметалото си. — И за вас, милорд, съм предвидил необходимото за разходите ви поне през първите няколко седмици.
В този миг чуха гласа на един часовой.
— Sound the alarm!10
Но лодката беше вече доста далеч по реката, пък и виковете на всички часови не биха могли да разбудят кулата.
— Дължа ви всичко и на първо място живота си — каза Мортимър на епископа.
— Почакайте да стигнете във Франция — отвърна епископът — и едва тогава можете да ми благодарите. На другия бряг, при Бермондзи, ни чакат коне. Близо до Дувър е съоръжен кораб, готов да отплава.
— Ще заминете ли с нас?
— Не, милорд, нямам никакво основание да бягам. Щом ви натоваря на кораба, ще се върна.
— Не се ли боите за самия себе си след това, което извършихте?…
— Аз съм духовно лице — отвърна епископът с ирония в гласа. — Кралят ме ненавижда, но няма да посмее да посегне на мен.
Този прелат със спокоен глас, който бъбреше посред Темза също така безгрижно, както ако се намираше в епископския си дворец, притежаваше необикновена смелост и Мортимър искрено му се възхити.
Гребците бяха по средата на лодката. Алспей и бръснарят бяха седнали при носа.
— Ами кралицата? — попита Мортимър. — Виждали ли сте я напоследък? Пак ли толкова я тормозят?
— Засега кралицата е в Йоркшир, където е отишъл кралят, което впрочем не малко улесни начинанието ни. Вашата жена…
Епископът леко натърти поледната дума.
…вашата жена онзи ден успя да се свърже с мен.
Мортимър почувствува, че се изчервява и бе благодарен на мрака, който скриваше смущението му. Той бе споделил тревогата си за кралицата, преди да се осведоми за близките си и за собствената си жена. Нима по време на осемнадесетмесечния си затвор бе мислил само за кралица Изабел?
— Кралицата много ви обича — поде епископът. — Тя именно даде от собствената си касетка, твърде бедната касетка, която нашите добри приятели Диспенсъровци благоволяват да й оставят, парите, които ще ви дам за пребиваването ви във Франция. За всичко останало — Алспей, бръснаря, конете, кораба, който ви очаква — моята епархия пое разноските.
Той сложи ръка върху ръката на беглеца.
— Но ве сте мокър!
— Нищо! Въздухът на свободата бързо ще ме изсуши!
Той стана, съблече надризницата и ризата си и постоя известно време прав, гол до кръста, посред лодката. Имаше красиво, здраво тяло, с мощни рамене и дълъг, мускулест гръб. Беше измършавял поради затворничеството, но впечатлението за сила, което се излъчваше от личността му, бе останало ненакърнено. Изгрялата малко преди това луна го заливаше със златиста светлина и очертаваше изпъкналите му гърди.
— Благоприятна за влюбените, гибелна за бегълците — забеляза епископът, като посочи луната. — Точно навреме се измъкнахте.
Роджър Мортимър усещаше нощния въздух, наситен с мирис на треви и вода, който се плъзгаше по кожата му и мокрите му коси. Темза, плоска и черна, бягаше край лодката и веслата повдигаха златни пайети. Отсрещният бряг беше вечно близо. Могъщият барон се обърна да погледне още веднъж кулата, висока, огромна, опряна на укрепленията, стените и насипите си. „Никой не може да избяга от кулата…“ Той беше първият затворник от векове насам, който бе избягал от нея. Имаше ясно съзнание за значението на постъпката си и какво предизвикателство представляваше тя спрямо кралската мощ.
Зад тях силуетът на заспалия град се очертаваше на фона на нощта. Върху двата бряга и чак до моста, пазен от високите му кули, бавно се поклащаха една до друга многобройните мачти на корабите на Лондонската ханза, Тевтонската ханза, Парижката ханза на търговците по вода, на цяла Европа, които донасяха платове от Бурж, мед, катран, смола, ножове, вина от Сентонж и Аквитания, изсушена риба, и товареха за Франция, Руан, Бордо, Лисабон жито, кожа, калай, сиренета и главно вълна, най-хубавата в света, вълната на английските овце. Големите венециански галери се разпознаваха по формата и позлатата си.
Но Роджър Мортимър ъв Уигмор вече мислеше за Франция. Най-напред щеше да поиска убежище в Артоа от братовчед си Жан дьо Фиен… Той разпери широко ръце — със замах на свободен човек.
А епископ Орлитън, който съжаляваше, че не се е родил нито красив, нито могъщ благородник, се любуваше едва ли не със завист на самоувереното тяло, готово да скочи върху седлото, на високия изваян торс, на гордата брадичка, на твърдите къдрави коси на изгнаника, който щеше да отнесе със себе си съдбата на Англия.
II. ОСКЪРБЕНАТА КРАЛИЦА
Четвъртитата възглавничка от червено кадифе, върху която кралица Изабел слагаше фините си крака, беше протрита до основата. Златните пискюли в четирите ъгли бяха потъмнели. Извезаните отгоре френски лилии и английски лъвове бяха разнищени. Но имаше ли смисъл да сменя възглавничката и да поръчва друга, след като новата, едва-шо появила се, щеше да мине под извезаните с перли обувки на Хю Диспенсър, любовника на краля? Кралицата гледаше старата възглавничка, влачена по плочите на всички кралски замъци, единия сезон в Дорсет, другия в Норфолк, през зимата в Уоруик, а това лято в Йоркшир, без да се задържат никъде повече от три дни. На първи август, няма ни седмица, дворът беше в Кауик. Вчера се отби в Есерик, днес се бяха настанили или по-скоро стануваха в манастира Къркхъм. След два дни щяха да заминат за Локтън, а после за Пикъринг. Няколкото прашни гоблени, изкорубените съдове и износените рокли, които съставляваха необходимия при пътуванията багаж на кралица Изабел, отново щяха да бъдат натъпкани в сандъците. Щяха да разглобят леглото със завеси, за да го монтират другаде, това толкова разнебитено от многото пренасяния легло, че застрашаваше да падне. Кралицата спеше понякога на него било с придворната си дама лейди Жана Мортимър, било с първородния си син, принц Едуард, защото се боеше да не бъде убита, ако остане сама. Все пак двамата Диспенсър нямаше да посмеят да я пронижат с кинжал пред очите на престолонаследника… И пак поемаха обиколката си из кралството, из зелените му поля и тъжни замъци.
Едуард II държеше да го опознаят и най-дребните му васали. Той си въобразяваше, че им оказва почит, отсядайки у тях, и си спечелва с няколко приятелски думи верността им в борбата срещу шотландците или срещу уелската партия.
Всъщност би спечелил, ако се показваше по-малко. Той носеше със себе си вяло безредие. Лекомислието му, когато говореше по административни проблеми, което според него беше царствена незаинтересованост, много шокираше феодалите, абатите и градските първенци, дошли да го запознаят с местните неуредици. Явната му интимност с всесилния шамбелан, чиято ръка галеше посред съвещанията си или по време на църковната служба, пискливият му смях, внезапната му щедрост към някой незначителен млад духовник или смаян коняр, потвърждаваха скандалните слухове, които стигаха и до най-затънтените провинции, където съпрузите мамеха жените си, разбира се, но с жени. И онова, което се шушукаше преди
