— Давам големите владения на когото си искам, госпожо, давам ги на хора, които ме обичат и ми служат — извика той, като сложи ръка на рамото на младия Диспенсър. — На кого другиго бих могъл да се облегна? Къде са съюзниците ми? Нима брат ви, френският крал, който би трябвало да се държи като мой брат, защото в крайна сметка именно с тази надежда ме накараха да ви взема за съпруга, ми оказва някаква услуга? Иска от мен да му отдам почит като владетел на Аквитания, това е цялата му подкрепа. И къде ми праща поканата? В Гийена? Ами! Тук, в собственото ми кралство праща да ми я връчат, като пренебрегва всички феодални традиции или иска да ме оскърби. Не би ли сметнал човек, че той се смята за сюзерен и на Англия? А аз съм положил клетва за вярност. Най-напред на баща ви, когато едва не изгорях в пожара в Мобюисон, а преди три години на брат ви Филип, когато отидох в Амиен. Както често взеха да умират кралете от вашето семейство, госпожо, скоро ще трябва да се преселя на континента!
Феодалите, епископите и сановниците на Йоркшир, струпани в дъното на стаята, се спогледаха: не изплашени, а смаяни от този безсилен гняв, зареял се толкова далеч от конкретния повод и разкриващ им не само затрудненията на кралството, но и характера на краля. Това ли беше владетелят, който искаше от тях субсидии за кралското съкровище, на когото бяха длъжни да се подчиняват във всичко и да жертвуват живота си, когато ги призоваваше да се сражават за него? Лорд Мортимър явно бе имал сериозни основания да се бунтува…
Самите близки съветници се чувствуваха неудобно, защото им бе добре познат този навик на краля, проявяващ се и в кореспонденцията му, да прави равносметка на всички неприятности по време на царуването си, щом възникнеше нова.
Канцлер Болдок търкаше машинално адамовата си ябълка, до която стигаше расото му на архидякон. Епископът на Ексетер, лордът ковчежник, гризеше нокътя на палеца си, като отхапваше по мъничко от него и наблюдаваше съседите си с вероломен поглед. Единствен Хю Диспенсър младият, прекалено фризиран, натруфен и парфюмиран за тридесет и три годишен мъж, изглеждаше доволен. Ръката на краля, почиваща върху рамото му, доказваше на всички значението и могъществото му.
С къс нос, чувствени устни, издигайки брадичка като неспокоен кон, той одобряваше всяка дума на Едуард с леко покашляне и изражението му сякаш казваше: „Този път чашата преля, ще вземем строги мерки!“ Беше слаб, издължен, доста тесен в раменете и имаше лоша кожа, податлива на възпаление.
— Месир дьо Бувил — обърна се неочаквано кралят към френския посланик, — ще отговорите на монсеньор дьо Валоа, че женитбата, която ни предлага, колкото и да ценим тази чест, решително няма да стане. Имаме други намерения за първородния си син. Така ще се сложи край на злополучната традиция, съгласно която английските крале вземат съпругите си от Франция, без никога да са имали каквато и да било изгода от това.
Дебелият Бувил пребледня от това оскърбление и се поклони; хвърли съкрушен поглед на кралицата и излезе.
Първа, доста неочаквана последица от бягството на Роджър Мортимър: английският крал скъсваше с традиционните си съюзници. С този свой жест той целеше да уязви жена си, но засегна и двамата си несъщински братя Норфолк и Кент, чиято майка беше французойка. Двамата млади мъже погледнаха братовчед си Кривата шия, който повдигна още малко рамото си в знак на примирено безразличие. Без да се замисли, кралят завинаги настрои против себе си могъщия граф дьо Валоа, който, както бе общоизвестно — управляваше Франция от името на племенника си Шарл Хубави.
Младият принц Едуард, все още до прозореца, наблюдаваше неподвижен и безмълвен майка си, преценяваше баща си. В крайна сметка ставаше дума за собствената му женитба, а той не можеше да каже нито дума. Но ако го бяха попитали дали предпочита английската или френската си кръв, би избрал втората.
Трите по-малки деца бяха прекъснали игрите си. Кралицата кимна на камериерките да ги изведат от стаята.
После, съвсем безстрастно, впила поглед в очите на краля, тя каза:
— Когато един съпруг ненавижда жена си, съвсем естествено я смята виновна за всичко.
Едуард не беше способен да отговори направо.
— Цялата ми стража мъртво пияна — извика той, — заместник-конетабълът отлетял ведно с оня мизерник, конетабълът ми едва ли не агонизиращ от дрогата, с която са го упоили! Освен ако не се преструва на болен, за да избегне наказанието, което заслужава! Защото именно той трябваше да бди затворникът да не избяга. Чувате ли, Уинчестър?
Хю Диспенсър бащата, от една година граф ъв Уинчестър, който бе отговорен за назначаването на конетабъла Сийгрейв, се наведе, докато отмине бурята. Той имаше тесен мършав гръб, леко приведен, отчасти по рождение, отчасти поради дългата си кариера на придворен. Враговете му го бяха кръстили „невестулката“. Личността, завистта, подлостта, себичието, измамничеството и всички наслади, които могат да доставят тези пороци, се бяха сякаш затаили в бръчките на лицето му и под зачервените му клепачи. Не беше иначе лишен от смелост, но изпитваше човешки чувства само към сина си и неколцина приятели, тъкмо към които спадаше Сийгрейв.
— Милорд — каза той овладяно, — сигурен съм, че Сийгрейв няма никаква вина…
— Виновен е за небрежността и леността си. Виновен е, задето е допуснал да го изиграят. Виновен е, че не е подушил заговора, който е бил организиран под носа му. Виновен е може би и че не е имал късмет… Не прощавам липсата на късмет. Макар че Сийгрейв е ваше протеже, Уинчестър, той ще бъде наказан. Не искам да кажат, че не държа честно везните и че съм благосклонен само към вашите креатури. Сийгрейв ще замести лорд Уигмор в затвора. Тогава хората, които ще наследят длъжността му, ще бъдат по-бдителни. Ето, сине, как се управлява! — заключи кралят, като се спря пред престолонаследника.
Детето вдигна очи към него и тутакси ги наведе отново.
Младият Хю, който много добре умееше да насочва, както му отърва гневните изблици на краля, извърна назад глава и загледан в гредите на тавана, каза:
— Най-много се подиграва с вас, скъпи сир, другият измамник, епископ Орлитън, който е подготвил всичко собственоръчно и явно толкова малко се страхува от вас, че дори не си е дал труда да избяга или да се скрие.
Едуард погледна младия Хю с признателност и възхищение. Може ли да не изпаднеш в умиление пред този профил, тези хубави пози, които Хю заемаше, докато говореше, високия му приятно модулиращ глас и маниера му, едновременно нежен и почтителен, да казва: „Скъпи сир“ както французите, също както милия Гавистън; когото бароните и епископите бяха убили… Но сега Едуард беше зрял мъж, запознат с лошотията на хората, който знаеше, че не се печели нищо, ако отстъпиш. Няма да го разделят с Хю и онези, които биха се опитали да се противопоставят, щяха да бъдат сразени един след друг, без никаква пощада…
— Уведомявам ви, милорди, че епископ Орлитън ще бъде изправен пред моя съд, за да бъде съден и осъден.
Едуард скръсти ръце и зачака ефекта от думите си. Архидяконът-канцлер и епископът-ковчежник, макар върли врагове на Орлитън, трепнаха от солидарност към представителя на духовенството.
Хенри Кривата шия, мъдър и уравновесен мъж, загрижен за благото на кралството, не можеше да не се опита да вразуми краля: той забеляза спокойно, че епископът може да бъде съден само от духовен съд, съставен от негови перове.
— За всичко е необходим прецедент, Лестьр. Доколкото зная, светото евангелие не проповядва заговор срещу краля. Понеже Орлитън забравя какво дължи на Цезар, Цезар ще си спомни вместо него. Още една милост, която дължа на вашето семейство, госпожо — продължи кралят по адрес на Изабел, — защото брат ви Филип V назначи чрез своя френски папа и против волята ми този Адам Орлитън за епископ на Херифорд. Отлично! Той ще бъде първият прелат, осъден от кралското правосъдие и наказанието му ще послужи за пример.
— Орлитън съвсем не беше враждебно настроен към вас по-рано, братовчеде — настоя Кривата шия, — и нямаше да има никакви основания да ви мрази, ако не бяхте се противопоставили, ако не бяха се противопоставили в съвета ви на решението на Светия отец да го ръкоположи за епископ. Той е много начетен човек, със силен дух. Може би бихте могли днес, именно защото се е провинил, по-лесно да го спечелите с проява на снизхождение, а не чрез присъда, която покрай другите ви затруднения ще раздуха враждебността на духовенството.
— Снизходителност, милостивост! Всеки път, когато се гаврят с мен, всеки път, когато ме предизвикват,
