достойнството си в изгнанието, дори машиналният жест на Мортимър да прокарва пръст по малкия бял белег на устната, всичко се харесваше на стария сиенец. И Толомей изпита желание този благородник да стане пак щастлив! От известно време Толомей бе склонен да мисли за другите.
— Дали скоро ще бъде издадено нареждането относно изнасянето на монетите, монсеньор?
Робер д’Артоа се поколеба, преди да отговори.
— Освен ако може би не сте в течение… — добави Толомей.
— Как не, в течение съм естествено! Нали знаете, че нищо не се върши, без кралят и главно монсеньор дьо Валоа да се допитат до мен. Това нареждане ще бъде подпечатано след два дни: никой няма да има право да изнася извън кралството златни или сребърни монети, сечени в кралство Франция. Единствени поклонниците ще могит да се запасят с малко дребни пари.
Банкерът се престори, че не отдава на тази новина новина по-голямо значение, отколкото на цената на свещите или смесването на сладката. Но вече си мислеше: „Значи само чуждестранни монети ще могат да бъдат изнасяни от кралството. Следователно стойността им ще се покачи. Колко ни помагат в нашия занаят дърдорковците, а самохвалците ни предлагат даром сведение, което биха могли да продадат прескъпо!“
— И така, милорд — поде той, като се обърна към Мортимър, — вие смятате да се установите във Франция? Какво очаквате от мен?
Робер му отговори:
— Онова, което е необходимо на един знатен барон, за да запази ранга си. Не сте вчерашен, Толомей!
Банкерът дрънна с едно звънче. Поиска от влезлия прислужник голямата си сметководна книга и добави:
— Ако месер Бокачо не е още тръгнал, кажи му да ме почака.
Донесоха му книгата, дебела папка с подвързия от черна патинирана кожа, чиито листове от хубава гланцова хартия бяха скачени с подвижни скобки така, че да могат да се вадят, както и да се прибавят нови. Това даваше възможност на Толомей да събира на едно място сметките на по-важните си клиенти, подредени в азбучен ред, а не да трябва да търси отделните полици. Банкерът сложи папката върху коленете си и я отвори малко церемониално.
— Ще се озовете в добра компания, милорд — пошегува се той. — Вижте, всекиму според заслугите… Сметководната ми книга започва с граф д’Артоа… За вас са отредени много листове, монсеньор — добави той, като захихика по негов адрес. — Ето сметката на дьо Бар, на Булонския граф, на Бурбонския херцог… На кралица Клеманс…
Банкерът поклати почтително глава.
— Ах, тя ни създаде много грижи след смъртта на крал Луи Х. Като че ли траурът й вдъхна ненаситна жажда за разхищения. Пресветият отец й писа лично, за да я подкани към повече въздържаност. Тя се принуди да заложи бижутата си при мен, за да изплати дълговете си. Сега живее в двореца Тампл, който смени срещу Венсенския замък, получава вдовишката си рента и като че ли се е успокоила.
Той продължаваше да обръща страниците, които шумоляха под ръката му. Много ловко оставяше да се видят имената, като същевременно скриваше цифрите с дланта си. Беше само наполовина недискретен.
„Сега пък аз се държа като самохвалец — мислеше си той. — Но трябва да изтъкна малко услугите, които правя, и да покажа, че не съм се почувствувал кой знае колко поласкан от новия длъжник.“
Всъщност в тази книга бе събран целият му живот и той не пропускаше случай да я разлисти. Всяко име, всяка сметка бяха свързани с толкова спомени, толкова интриги, толкова поверени тайни, толкова отправени към него молби, с които бе измервал властта си! Всяка сума извикваше конкретния спомен за нечие посещение, писмо, ловка сделка, порив на симпания, суровост към някой небрежен длъжник… Минали бяха почти петдесет години, откакто Спинело Толомей се бе установил на улицата на Ломбардците, за да основе банка16, след като отначало, веднага след пристигането си от Сиена, се бе занимавал с панаирите в Шампания.
Още една страница, после още една, която се закачи на нащърбените му нокти. Името беше задраскано с черни черта.
— Вижте, тук е Данте Алигиери, поетът… за една милка сума, когато дойде в Париж да види кралица Клеманс, след смъртта на мъжа й. Той беше голям приятел на Карл Унгарски, бащата на госпожа Клеманс. Спомням си месер Данте: беше седнал в същото кресло, на което седите вие, милорд. Недобър човек. Беше син на сарафин. Цял час ми говори с голямо презрение за банкерския занаят. А можеше да бъде доста зъл и се напиваше в бордеите с леки момичета. Няма значение! Никой преди него не бе придал такава мелодичност на езика ни! А как е описал ада! Изтръпваш, като си помислиш, че може би наистина е така. Знаете ли, че в Равена, където месер Данте е живял последните години, хората страхливо се отдръпвали от пътя му, защото, мислели, че е магьосник и че наистина е слизал в преизподнята. Две години вече откак е умрял. Но дори и сега мнозина не искат да повярват в смъртта му и уверяват, че щял да се върне… Той не обичаше банкерския занаят, в това няма съмнение, както не обичаше и монсеньор дьо Валоа, който го бе изгонил от Флоренция.
Докато говореше за Данте, Толомей все правеше с ръка рога и притискаше пръсти о дървената облегалка на креслото си.
— Ето, вие ще бъдете тук, милорд — поде той, като постави знак в дебелата книга. — След монсеньор Марини. Успокойте се, не обесения, за когото спомена преди малко монсеньор д’Артоа, не! Неговият по-млад брат, епископът на Бове… От днес имате открита сметка при мен за седем хиляди ливри. Ще можете да теглите от нея, както ви е удобно, и да считате скромния ми дом за свой. Платове, оръжия, скъпоценности, каквито и стоки да са ви нужни, ще можете да ги намерите в магазина ми и да ги вземете срещу този кредит.
Той изпълняваше обичайния си занаят: заемаше на хората пари, за да купят онова, което продаваше.
— Ами процесът ви срещу вашата леля, монсеньор? Не смятате ли да го подновите сега, когато сте толкова могъщ? — попита той Робер д’Артоа.
— И това ще стане, и това ще стане, но когато му дойде времето — отвърна исполинът, като се изправи. — Няма защо да бързам. Разбрах, че многото бързане вреди. Давам възможност на леля ми да остарее и да хаби силите си в дребни процеси срещу васалите, да си създава всеки ден нови врагове с дрязгите си и да възстановява замъците си, които доста пострадаха при последното ми посещение в земите й, които всъщност са мои. Тя започна да проумява колко скъпо й струва да задържа моето владение! Принудена беше да заеме на монсеньор дьо Валоа петдесет хиляди ливри, които никога няма да види, защото те съставляваха зестрата на жена ми, от която се разплатих с вас. Виждате, че не е толкова злосторна, колкото разправят, нашата славна негодница! Аз само се въздържам да я виждам прекалено често, защото тя толкова ме обича, че би могла чудесно да ме гости с някои от своите сладкиши, от които умряха не един и двама от обкръжението й… Но ще си възвърна моето графство, банкере, ще си го възвърна, бъдете сигурен, и в този ден, както съм ви обещал, ще бъдете мой ковчежник!
Месер Толомей слезе внимателно по стълбата, за да изпрати двамата си посетители и ги придружи чак до вратата, на улицата на Ломбардците. Тъй като Роджър Мортимър го попита с каква лихва му заема парите, банкерът отклони въпроса му, като махна с ръка.
— Бъдете само така мил, когато имате работа в банката ми, да се качите при мен. Вие сигурно ще можете да ме уведомите за много неща, милорд.
Той придружи тези думи с усмивка и леко повдигна дясния си клепач.
Тръпки побиха стария мъж от студения въздух, който нахлу откъм улицата. Щом затвори вратата, Толомей мина зад тезгяхите и влезе в една мъничка стая, където се намираше синьор Бокачо, съдружникът на Барди.
— Приятелю Бокачо — каза му той, — купувай днес и утре всички английски, холандски и испански монети, италиански флорини, дублони, дукати, с една дума, всякакви чуждестранни монети. Предлагай един, дори два дьоние над стойността им. След няколко дни ще поскъпнат с двадесет и пет на сто. Всички пътуващи ще бъдат принудени да ги купуват от нас, защото френското злато няма да бъде изнасяно свободно. Ще делим наполовина печалбата17.
Толомей знаеше приблизително колко чуждестранно злато можеше да прибере по този начин. Като
