— Робер е прав — каза Филип дьо Валоа. — Бихме могли например да поканим крал Едуард на кръстоносния поход и там…
Той завърши мисълта си с неопределен жест. На едрия Филип не му липсваше въображение! Той си представяше как преминават някой брод или още по-добре, среща посред пустинята с група неверни. Оставят Едуард да се впусне в атака, после го изоставят хладнокръвно в ръцете на турците… Ето ти хубаво отмъщение!
— Никога! — извика Шарл дьо Валоа. — Никога Едуард няма да развее знамената си редом с моите! Най-напред, може ли изобщо да се говори за него като за християнски крал? Само маврите имат такива нрави!
Въпреки възмущението му Мортимър бе обзет от безпокойство. Той знаеше колко струват заричанията на владетелите и колко лесно довчерашните врагове се одобряват на другия ден, макар лицемерно, ако имат някакъв интерес. Ако на монсеньор дьо Валоа му хрумнеше, за да уголеми похода си, да покани Едуард и ако Едуард се престореше, че приема…
— Дори и да го поканите, монсеньор, малко е вероятно крал Едуард да се отзове на поканата ви. Той обича телесните упражнения, но ненавижда оръжията и съвсем не той, мога да ви уверя, ме победи при Шрузбъри.
Едуард не без основание ще изтъкне като предлог заплахата, която представляват за него шотландците…
— Но аз не бих имал нищо против да имам шотландци в кръстоносния си поход! — възкликна Валоа.
Робер д’Артоа плесна няколко пъти с огромните си лапи. Беше съвсем безразличен към кръстоносния поход и истината е, че никак не го желаеше. Най-напред той повръщаше, когато плаваше по море. На сушата всичко, каквото искат, но по вода — нищо! Там и пеленачето е по-силно от него! Освен това бе загрижен преди всичко да си възвърне Артоа и едно петгодишно бродене на края на света нямаше никак да придвижи работите. Константинополският трон не влизаше в наследството му и съвсем не го блазнеше перспективата да се озове някой ден комендант на гол остров в далечно море. Не се интересуваше и от търговията с подправки, нито пък чувствуваше нужда да отвлича жени в Турция. Париж гъмжеше от красавици срещу петдесет су и от буржоазки, които струваха още по-евтино. А и госпожа дьо Бомон, съпругата му, дъщеря на тук присъствуващия монсеньор дьо Валоа, си затваряше очите за всички негови лудории. Така че Робер имаше интерес да отлага колкото е възможно този кръстоносен поход. Макар да се преструваше, че агитира за него, той гледаше всякак да го забави. Беше си наумил нещо и ненапразно бе довел Роджър Мортимър при тъста си.
— Питам се, Шарл, дали ще бъде много разумно да оставим задълго кралството без мъже, лишено от благородниците си и от вашето ръководство, изложено на домогванията на английския крал, който достатъчно ясно показва, че не ни желае доброто.
— Замъците ще бъдат запасени, Робер, и ние ще оставим в тях достатъчно силни гарнизони.
— Но без благородниците, без повечето рицари и без вас, повтарям, който сте най-добрият ни пълководец. Кой ще защищава кралството, докато ви няма? Конетабълът ли, който скоро ще навърши седемдесет и пет години и по чудо все още се държи на седлото? Или нашият крал Шарл? Ако Едуард, както казва лорд Мортимър, не го бива особено в битките, нашият любезен братовчед го бива още по-малко. Впрочем за какво ли го бива, освен да се появява свеж и усмихнат пред своя народ? Би било лудост да се остави поле на действие за враждебността на Едуард, без преди това да го изтощим с едно поражение.
— Да подпомогнем в такъв случай шотландците — предложи Филип дьо Валоа. — Да дебаркираме на бреговете им и да подкрепим борбата им. Лично аз съм готов!
Робер д’Артоа сведе нос, за да не издаде какво си мисли. Хубаво щяха да се наредят, ако Филип поемеше командуването на една експедиция в Шотландия! Наследникът на рода Валоа беше доказал способностите си в Италия, където го бяха изпратили да подкрепи папския легат срещу фамилията Висконти от Милано. Пристигнал гордо със знамената си, Филип се бе оставил да бъде подведен и измамен от Галеацо Висконти, беше отстъпил всичко, въобразявайки си, че е спечелил всичко и се бе върнал, без да води никакво сражение.
Роджър Мортимър от своя страна се оскърби донякъде от предложението на Филип дьо Валоа. Макар да беше противник на крал Едуард, Англия все пак беше негова родина!
— Засега — каза той — шотландците си кротуват и, изглежда, са решили да спазват договора, който ни наложиха миналата година.
— Пък и Шотландия, Шотландия… — натърти Робер — трябва да прекосим морето! Нека запазим корабите си за кръстоносния поход! Но може би имаме по-добър повод да предизвикаме този негодник Едуард. Той не е положил клетва за Аквитания. Ако го накараме да защити правата си във Франция, в херцогството си, и по този повод го смажем, първо всички ще си отмъстим и освен това той ще кротува, докато нас ни няма.
Валоа въртеше пръстените си и разсъждаваше. Робер още веднъж се оказваше находчив съветник. Идеята, която беше подхвърлил, беше още неясна, но Валоа виждаше вече цялото й възможно развитие. Най-напред Аквитания не беше за него непозната земя. Той бе водил там първата си голяма победоносна битка в 1294 година.
— Безспорно ще бъде добра тренировка за нашите рицари, които не са воювали истински от доста време и същевременно удобен случай да изпробваме знаменитата артилерия с барут, с която си служат вече италианците. Старият ни приятел Толомей е готов да ни я достави. Естествено френският крал може да постави ръка на херцогство Аквитания поради отказ да се положи клетва за вярност… — той се замисли за миг. — Само че вероятно няма да се стигне непременно до сражение — заключи той. — Ще започнат преговори, както обикновено, и всичко ще се сведе до съдилища и посолства. И после, макар неохотно, ще положат клетва. Този повод не е много ефикасен.
Робер д’Артоа седна, с лакти на коленете и юмруци под брадичката.
— Може да се намери и по-удачен предлог от полагането на клетва. Излишно е да припомням на вас, братовчеде Мортимър, всички разправии, процеси и сражения, възникнали поради Аквитания, откакто херцогиня Алиенор, след като украси с пищни рога челото на първия си съпруг, нашия крал Луи VII, отнесе чрез втория си брак неспокойното си тяло ведно с херцогството си на вашия крал Хенри II Английски. Нито пък ще ви запознавам с договора, с който крал Луи Свети, който си бе наумил да оправя всичко по законен път, пожела да сложи край на Стогодишната война19. Само че справедливостта няма място при уреждането на спорните въпроси между кралствата. Договорът от 1259 година беше един заплетен възел, с който и най-ловкият не би могъл да се справи. Самият сенешал Жоенвил, чичото на вашата съпруга, братовчеде Мортимър, който беше така предан на светия крал, го бе посъветвал никога да не го подписва. Не, нека си признаем откровено, този договор беше чиста глупост! След смъртта на Луи Свети само спорове, дискусии, сключени договори, отхвърлени договори, положени клетви, но с известни резерви, аудиенции на съдилища, отхвърлени тъжители, осъдени тъжители, бунтове в територията и нови съдебни заседания. Ами когато самият вие, Шарл, бяхте изпратен от брат ви Филип Хубави в Аквитания, където така славно въдворихте ред, под какъв предлог заминахте за там?
— Големият бунт, който бе вдигнат в Байона, по време на който френски и английски моряци се бяха счепкали и беше пролята кръв.
— Отлично! — възкликна Робер. — Трябва да измислим повод за нов бунт в Байона. Трябва да създадем такава обстановка, че хората на двамата крале да се сблъскат доста ожесточено и да дадат малко жертви. А струва ми се, че ми е добре известно най-подходящото място за тази цел.
Той насочи големия си показалец към събеседниците си и продължи:
— В парижкия договор, потвърден от сключения през 1303 година мир и ревизиран в Перигьо през 1311 година, не е окончателно решен случаят с няколко феодални владения, наречени привилегировани, които, макар и разположени на територията на Аквитания, са пряко подчинени на френския крал. А самите тези владения имат по-малки васални феоди в Аквитания. И винаги е бил висящ въпросът за тяхната зависимост — дали са подчинени пряко на френския крал или пък на аквитанския херцог. Нали разбирате?
— Разбирам — отвърна Валоа.
Синът му Филип не проумяваше нищо. Той бе отворил широко сините си очи и така явно недоумяваше, че баща му обясни:
