— Но, разбира се, синко. Представи си, че аз ти давам, все едно като феодално владение, целия този дворец. Но си запазвам в него на свое разположение и за свободно ползване залата, в която се намираме. Но с нея е свързан коридорът, към който води тази врата. Кой от нас има право над него и трябва да се грижи за мебелировката и почистването му? Целият въпрос — поде Валоа, като се обърна към Робер — е да се намери доста значително васално владение, та акцията, която ще се проведе там, да принуди Едуард да се намеси.
— Има — отвърна исполинът — едно владение, което е напълно подходящо — Сен-Сардос, то спада към Сарлатския манастир в епархията на Перигьо. Неговото положение бе разисквано още когато Филип Хубави сключи договор за подялба с игумена на Сарлат. Съгласно този договор френският крал и манастирът владееха съвместно тази територия. Тогава Едуард I бе апелирал това решение пред парижкия съд, но въпросът не бе окончателно уреден. Ако френският крал разположи гарнизон в Сен-Сардос в качеството си на съвместен притежател и започне да строи внушителна крепост, какво ще стори английският крал, който е аквитански херцог? Ще заповяда на своя сенешал да се противопостави и да прати там гарнизон. При първия сблъсък между двама войника, при първия малтретиран или само оскърбен кралски служител…
Робер разпери ръце, сякаш изводът следваше от само себе си. А монсеньор дьо Валоа стана от трона в синята си кадифяна роба, извезана със сърма. Той се виждаше вече върху седлото, начело на войнството си. Тръгваше отново към Гийена, където преди тридесет години бе извоювал вече веднъж победа за знамето на френския крал!
— Възхищавам се наистина, братко — възкликна Филип дьо Валоа, — че един доблестен рицар като вас е запознат с правните процедури не по-зле от някой начетен юрист.
— Ами, братко, нямам кой знае каква заслуга. Не от любознателност ми се наложи да проуча цялото френско обичайно право, както и съдебните решения, а за процеса ми за графството Артоа. И тъй като до днес това никак не ми е послужило, нека послужи поне на приятелите ми! — завърши Робер д’Артоа, като се поклони на Роджър Мортимър, сякаш сложният план, който бе замислил, нямаше друга причина, нито цел, освен да угоди на беглеца.
— Вашето идване е много полезно за нас, сър барон — потвърди Шарл дьо Валоа, — защото каузите ни са свързани и непременно ще се нуждаем от конкретните ви съвети в това начинание… Дано бог го закриля! Възможно е не след дълго да поемем заедно към Аквитания.
Мортимър се чувствуаше объркан, неспособен да овладее положението. Той не бе направил, не бе казал, не бе внушил каквото и да било. Самото му присъствие бе подтикнало другите да конкретизират съкровените си въжделения. И сега го призоваваха да воюва срещу собствената си страна, без да му оставят друг избор.
Така, с божия воля, французите щяха да водят война във Франция с френските поданици на английския крал, при участието на един влиятелен английски барон и със субсидиите, отпуснати от папата за освобождаването на Армения от турците.
V. ОЧАКВАНЕ
Отмина краят на есента, мина и зимата, както и пролетта и част от лятото. Лорд Мортимър можа да види четирите годишни времена в Париж — калта, струпана по тесните улици, после побелелите под снега ливади на Сен-Жермен, после разпъпилите се дървета по бреговете на Сена и слънцето, огряло четвъртитата кула на Лувъра, кръглата Нелска кула и острия връх на Сен-Шапел.
Всеки емигрант чака. Това е ролята му и едва ли не функцията му, би казал човек. Чака да отминат дните на лоша орис, чака хората в страната, където е потърсил убежище, да оправят собствените си работи. Минат ли първите седмици след пристигането му, когато тежката му участ предизвиква любопитство, когато всеки гледа да го обсеби като рядко животно, присъствието му скоро става уморително. Той като че ли винаги носи със себе си безмълвен упрек. Но не биха могли да се занимават постоянно с него, та той е просител, може да потърпи в крайна сметка!
И Роджър Мортимър чакаше, както бе чакал два месеца в Пикардия при братовчед си Жан дьо Фиен френския двор да се върне в Париж, както бе чакал монсеньор дьо Валоа да намери свободен час за него посред всичките си залисии…
Сега чакаше войната в Гийена, която единствена можеше да промени съдбата му.
О, монсеньор дьо Валоа незабавно бе дал нареждания. Съгласно съвета на Робер служителите на френския крал бяха започнали изграждането на основите на крепост в спорната територия на Сарлатското васално владение. Но крепост не се изгражда за един ден, нито даже за три месеца, а и хората на английския крал поне в началото като че ли не се разтревожиха кой знае колко. Досега не бе имало никакъв инцидент.
Роджър Мортимър използваше свободното време, за да обикаля из столицата, която само бе зърнал бегло по време на първото си кратко посещение, и да опознае забележителния френски народ, когото познаваше съвсем недостатъчно. Каква могъща и многочислена нация и колко различна от англичаните! Въобразяваха си, че са еднакви от двете страни на морето, защото благородниците в двете страни имаха едно и също потекло. Но колко различия, ако човек се вгледаше отблизо! Цялото население на кралство Англия, възлизащо на два милиона души, не достигаше и една десета от всички поданици на франския крал. Французите бяха приблизително двадесет и два милиона. Само Париж имаше триста хиляди жители, докато Лондон имаше четиридесет хиляди20. И каква гмеж по улиците, каква усилена търговска и промишлена дейност, какъв оборот! За да се убеди в това, беше достатъчно да се разходи от Понт-о-Шанж или покрай кея на Златарите и да чуе в дъното на дюкянчетата малките чукчета, с които коват златото. Да премине, стиснал леко нос, квартала на Голямата касапница зад Шатле, където се трудят продавачите на карантия и кожодерите. Да тръгне по улица Сен-Дьони, където са галантерийните магазинчета. Да опипа платовете в големия базар на сукнарите… На улицата на Ломбардците, по-тиха и добре позната сега на Мортимър, се уговаряха крупните сделки.
Почти триста и петдесет сдружения на калфи и майстори регулираха живота на всички тези занаяти. Всяко имаше свои закони, обичаи, празници. На практика нямаше нито един ден през годината, когато след църковната служба и пренията в приемната за граждани да не се съберат на угощение майстори и калфи: било шапкарите, било производителите на свещи, било кожарите… На възвишението Сент-Жьонвиев цяла тълпа учени духовници, доктори с малки шапчици, спореха на латински и отгласите от дускисиите им върху апологетиката или принципите на Аристотел хвърляха семена за други дебати в целия християнски свят.
Влиятелните барони, висшите прелати и много чуждестранни крале притежаваха жилища в града, в които поддържаха един вид двор. Благородническото съсловие се движеше по улиците на Сите, в търговската галерия на кралския дворец, край дворците на Валоа, Навара, Артоа, Бургундия, Савоя. Всеки от тези частни дворци беше нещо като седалище на постоянното пълномощничество на големите феодални владения. Там се съсредоточаваха интересите на отделните провинции. А градът растеше безспир, като разстилаше предградията си в градините и нивите, извън стените на Филип Август, които вече изчезваха, погълнати от новите строежи.
Ако човек излезеше извън Париж, можеше да види, че селата се бяха замогнали. Обикновени свинари и воловари често притежаваха собствено лозе или нива. Жените, които работеха на полето или упражняваха някакъв занаят, никога не работеха в събота следобед, макар че им се плащаше. Впрочем навсякъде напускаха работа, щом избиеше за трети път камбаната за вечерня. Многобройните религиозни празници бяха неприсъствени дни, както и празниците на сдруженията. И все пак хората се оплакваха. И какви бяха главните причини за недоволство? Разбира се, данъците, налозите, както във всички времена и всички страни, но също и обстоятелството, че винаги имаха над себе си някой, от когото зависеха. Те имаха чувството, че никога не разполагат истински със самите себе си, нито с плода на труда си. Независимо от недостатъчно спазваните нареждания на Филип V във Франция имаше все още сравнително много повече роби, отколкото в Англия, където повечето селяни бяха свободни хора, длъжни сами да набавят оръжието си при война, и можеха да се изказват на кралските събрания. Това обясняваше защо английският народ бе изискал харти от своите владетели.
В замяна на това благородническото съсловие във Франция не беше така разединено както в Англия. Срещаха се, разбира се, заклети врагове, поради лични интереси, като например Робер д’Артоа и леля му
