обичаше хазарта и при всяка почивка бе готов да разклаща рога със заровете.
Гневът на Шарл дьо Валоа още не беше стихнал. Обкръжен от сина си д’Алансон, от племенника си д’Еврьо, двамата си маршали Матийо дьо Три и Жан дьо Бар, както и от братовчеда си Алфонс Испански, той ругаеше всичко. И непоносимия климат, и задушните нощи, и дневния пек, и мухите, и прекалено тлъстата храна. Виното, което му поднасяха, било просташко вино от джибри, а уж бяха в край с прочути вина! Къде тия хора криели хубавите си бурета? Яйцата имали лош дъх, а млякото било вкиснато. Понякога монсеньор дьо Валоа се събуждаше с чувство на гадене, а от няколко дни усещаше тъпа болка в гърдите, която го безпокоеше. И после пехотата тъпчеше на място, както и тежките огнестрелни оръдия, доставени от италианците, чиито дървени плазове просто залепваха по пътищата! Ах, защо не можеше да се воюва само с рицари!…
— Изглежда, че съм обречен да бъда жертва на слънцето — оплакваше се Валоа. — И първия път воювах в такава непоносима жега, братовчеде Алфонс, срещу дядо ви във вашия гол Арагон, където бях за кратко време крал.
Той говореше на Алфонс Испански, наследник на арагонския трон, и му напомняше нетактично за войните между техните династии. Можеше да си позволи това, защото Алфонс беше много добродушен, готов да приеме всичко, да задоволи всекиго, готов да замине на кръстоносен поход, щом са го помолили, и да се бие срещу англичаните, за да се тренира за похода.
— А, превземането на Герона! — продължи Валоа, — Никога няма да го забравя. Каква пещ! Тъй като кардинал дьо Шоле нямаше подръка корона, сложи ми собствената си шапка, за да ме короняса. Щях да се задуша под тежкия червен филц. Да, бях на петнайсет години… Благородният ми баща, крал Филип Смели, умря в Перпинян от треската, която хвана там…
Той помръкна при спомена за баща си. Помисли си, че бе умрял на четиридесет години. По-големият му брат, Филип Хубави, си бе отишъл на четирийсет и шест, а завареният му брат Луи д’Еврьо — на четирийсет и три. Самият той през март навърши петдесет и четири. Доказал бе, че е най-здравият в семейството. Но колко време щеше да му отреди провидението?
— Ами Кампания, ами Романия, ами Тоскана, колко горещо беше и там! Да прекосиш посред лято цяла Италия от Неапол до Сиена и Флоренция, за да прогониш гибелините, както сторих аз преди… чакайте да изчисля… 1301 година, двайсет и три години!… А и тук, в Гийена, през 1294 година, пак беше през лятото! Все лете.
— Е, Шарл, още по-голяма жега ще бъде на кръстоносния поход — подметна иронично Робер д’Артоа. — Представяте ли си как ще воювате срещу Судан? И там, изглежда, почти не садят лозя. Ще лижем пясък.
— О, кръстоносният поход, кръстоносният поход… — отвърна Валоа, раздразнен от прекомерната си умора. — Сигурно ли е дори, че ще има кръстоносен поход с всички пречки, които ми създават! Хубаво е да отдадеш живота си в служба на кралствата и църквата, но накрая ти идва до гуша да хабиш силите си за неблагодарници. Неблагодарниците бяха папа Йоан XXII, който толкова неохотно отпускаше субсидии, като че ли наистина искаше да обезсърчи кръстоносците, и главно крал Шарл IV, който не само все още не изпращаше заповедта за упълномощаване на Шарл дьо Валоа — та беше вече оскърбително, — а и на всичко отгоре се бе възползвал от отдалечението му, за да се кандидатира самият той за император на Свещената империя. И папата естествено бе подкрепил официално кандидатурата му. Така прекрасната комбинация, замислена от Валоа с Леополд Хабсбургски, рухваше. Смятаха за глупак негово величество Шарл Хубави и всъщност си беше такъв, но доста го биваше да нанася двойни удари… Валоа бе получил тази новина същия ден, 25 август. Лош ден се бе оказал за него празникът на свети Луи!
Той беше в толкова лошо настроение и така упорито гонеше мухите от лицето си, че дори не поглеждаше наоколо. Затова видя Ла Реол едва когато бяха пред нея, на четири-пет хвърлея с арбалет.
Ла Реол, построена на скалист чукар и заобиколена с обръч от зелени хълмове, се издигаше над Гарона. Изрязана на бледнеещото небе, притисната в крепостните си стени от здрав червеникав камък, върху който залязващото слънце хвърляше златисти отблясъци, тя приличаше с камбанариите си, с кулите на замъка си, с високата снага на градския дом с ажурена камбанария и червените керемидени покриви, долепени един до друг, на миниатюрите от часословите, изобразяващи Ерусалим. Красив град, безспорно. Пък и разположението му го превръщаше в идеално място за водене на война. Граф Кент не бе глупав, щом го бе избрал.
Войската се бе спряла в очакване на заповеди. Но монсеньор дьо Валоа мълчеше. Сърдеше се. Нека конетабълът и маршалите да решат, както намерят за добре. Щом не е кралски наместник, нямаше да поеме вече никаква отговорност.
— Елате, Алфонс, хайде да се псразхладим — предложи той на братовчед си, испанския престолонаследник.
Конетабълът извръщаше глава, за да чуе какво му казват началниците на опълченията. Изпрати Булонския граф да разузнае положението. Графът се върна след един час: беше обиколил града откъм хълмовете. Всички врати били затворени и гарнизонът явно не се канел да излиза. Решиха да установят лагера си там, където бяха спрели, и всеки феодал се разположи с васалите си, където сам избра. Лозовите пръчки между дърветата и високите колове за асмите бяха удобни убежища, същински беседки. Войската бе капнала от умора и заспа в светлата вечер, докато на небето изгряваха първите звезди.
Младият и безстрашен граф Кент не можа да устои на изкушението. След една безсънна нощ, убивайки времето в игра на тремерел21 с щитоноспите си, той извика сенешал Басе, заповяда му да приведе в бойна готовност рицарите си и преди да разсъмне, без да свирят за бой, воините му излязоха през една тайна врата.
Хъркащите в лозята французи се пробудиха чак когато препускащите гасконски рицари налетяха върху тях. Те вдигнаха учудено глави и мигом се снишиха, защото копитата на атакуващата ги конница прелитаха наравно с челата им. Едмънд ъв Кент и другарите му буйствуваха на воля сред неразсънилото се още войнство, сечеха с шпаги, удряха с боздугани, замахваха с оловните си бухалки по босите крака, по незащитените от ризници, нито от брони слабини. Трещяха счупени кости и пътека от вопли проряза френския лагер. Шатрите на няколко барони бяха съборени. Но скоро един суров глас се извиси над суматохата:
— При мен, Шатийон!
И баниерата на конетабъла — три вертикални ивици и една златна отгоре, увенчана с дракон, поддържан от два златни лъва, се развя под лъчите на изгряващото слънце. Старият Гоше, който бе разположил благоразумно лагера си малко по-назад, се притече на помощ с васалите си.
Отдясно и отляво откликнаха виковете:
— Напред, Артоа!
— При мен, Валоа!
Полувъоръжени, кой на кон, кой пеш, рицарите се втурнаха срещу противника.
Френският лагер беше много обширен, пръснат на разни страни, и рицарите бяха толкова много, че граф Кент не можа да вилнее много дълго. Гасконците вече виждаха, че около тях се образуват клещи. Кент едва има време да обърне коня си и да стигне в галоп вратите на Ла Реол, в които потъна. После, след като поздрави всеки от другарите си и развърза бронята си, отиде да поспи, защитил честта си.
Във френския лагер, изпълнен със стенания на ранени, цареше униние. Сред убитите, почти шестдесет на брой, се оказаха Жан де Бар, единият маршал, и булонският граф, командуващ авангарда. Колко жалко беше, че тези двама сеньори, доблестни воини, бяха сразени от толкова неочаквана и нелепа смърт. Убити при събуждането си!
Но дързостта на Кент им вдъхна респект. Самият Шарл дьо Валоа, който предната вечер заявяваше, че с един замах ще повали младежа, ако го срещне насаме, каза дълбокомислено и едва ли не гордо:
— Е, монсеньори, той е мой племенник, имайте предвид!
И забравил мигновено нараненото си честолюбие, неразположението си и тежкия сезон, се зае, след като бяха отдадени най-тържествени погребални почести на маршал де Бар, с подготовката на обсадата. Прояви изключителна енергия и компетентност, защото, колкото и суетен да беше, все пак бе забележителен военачалник.
Всички пътища, водещи към Ла Роел, бяха прекъснати, цялата област беше под наблюдение
