посредством поставени навред постове. Недалеч от градските стени бяха предвидени ровове, насипи и други съоръжения, които щяха да предпазят стрелците. Започнаха изграждането на най-благоприятните места, на площадките, върху които щяха да поставят огнестрелните оръдия. Същевременно строяха скели за стрелците с арбалети. Монсеньор дьо Валоа обхождаше всички строежи, надзираваше, заповядваше, насърчаваше. По-назад по амфитеатрално разположените хълмове рицарите бяха издигнали кръглите си шатри, над които се вееха знамената им. Шатрата на Шарл дьо Вапоа, разположена така, че да доминира полето и обсадения град, приличаше на истински замък от извезана коприна.
На тридесети август Валоа най-сетне получи дългоочакваната заповед. Настроението му окончателно се подобри и като че ли за него вече нямаше съмнение, че войната е спечелена.
Два дни по-късно Матийо дьо Три, оцелелият маршал, Пиер дьо Кюниер и Алфонс Испански, с тръбачи пред тях и с бялото знаме на парламентьори, се приближиха до подножието на крепостната стена на Ла Реол, за да поканят граф Кент по заповед на могъщия и високопоставен сеньор Шарл, граф дьо Валоа, наместник на френския крал в Гаскония и Аквитания, да се предаде и да предостави в техни ръце цялото херцогство заради измяна и неполагане клетва за вярност.
Като се изправи на върха на пръстите си, за да се покаже между зъберите на стената, сенешал Басе отговори от името на могъщия и високопоставен сеньор Едмънд, граф ъв Кент, наместник на английския крал в Аквитания и Гаскония, че предложението е неприемливо и че графът няма да напусне града, нито ще предаде херцогството, освен ако бъде принуден със сила.
След като обсадата бе обявена съгласно правилата, всеки се върна към задачите си.
Монсеньор дьо Валоа използва тридесетте миньори, които му бе заел епископът на Мец. Те трябваше да пробият подземни галерии под стените, за да поставят там буренца с барут, които после щяха да бъдат възпламенени. Изобретателят Юг, човек на лотарингския херцог, обещаваше чудеса от тази операция. Крепостната стена щяла да се разтвори като цвете напролет.
Но обсадените, алармирани от глухите удари, поставиха съдове, пълни с вода по обходния път върху стените и видеха ли, че на някое място се образуват дипли по повърхността на водата, разбираха, че французите копаят отдолу подземен проход. Те сториха същото от тяхната страна и копаеха нощем, докато лотарингските миньори копаеха денем. Една сутрин двете галерии се съединиха и под земята, на светлината на догарящите свещи стана истинска касапница, от която оцелелите се измъкнаха, плувнали в пот, покрити с черен прах и кръв и с обезумял поглед, сякаш излизаха от преизподнята.
Тогава, тъй като площадките за стрелба бяха готови, монсеньор дьо Валоа реши да използва огнестрелните си оръдия.
Това бяха големи и дебели бронзови тръби с железни обръчи, закрепени върху дървени лафети без колела. Необходими бяха десет коня, за да влачат всяко от тия чудовища и двадесет души, които да ги насочат, закрепят и заредят. Около тях поставяха нещо като сандък от дъбови греди, който да предпази обслужващите оръдието в случай че то избухне.
Оръдията идваха от Пиза. Италианците, които ги обслужваха, ги наричаха „бомбарда“ поради шума, който вдигали.
Всички едри барони, всички водачи на опълчения се бяха събрали, за да видят как функционират бомбардите. Конетабълът Гоше повдигаше рамене и начумерено твърдеше, че не вярва в разрушителните качества на тези машини. Защо винаги трябва да се вярва на разни „новости“, когато можеха да си послужат със славните стенобойни и каменометни машини, доказали от векове възможностите си? Нима той, Шатийон, е имал нужда от леярите на Ломбардия, за да разруши градовете, които бе превзел? Войните се печелят с доблестта на духовете и силата на ръцете, а не като се прибягва до прахове на алхимици, които понамирисват на пъклена сяра!
Топчиите бяха разпалили мангали край всяка бомбарда и в тях нажежаваха железни шишове. После, след като вкараха барута с големи черпаци от ковано желязо, те заредиха всяко оръдие най-напред с кълчища, а после с по един голям каменен снаряд, тежък приблизително сто ливри, като напъхаха всичко това през дулото. Сипаха малко барут в едно отвърстие на задната част на оръдието, което с тясно каналче се свързваше с вътрешния заряд.
Подканиха присъствуващите да се оттеглят на петдесет крачки. Топчиите налягаха, запушили с ръце ушите си. Само един остана прав до всяка бомбарда, за да възпламени барута посредством дългите, нажежени в огъня шишове. Щом направи това, той се просна на земята и се притисна до сандъка на лафета.
Избликнаха червени пламъци и земята се разтресе. Грохотът отекна в долината на Гарона и се понесе от Марманд до Лангон.
Въздухът около оръдията почерня, а задниците им потънаха в рохкавата почва: обичаен ефект при всяко оръдие. Конетабълът кашляше, храчеше и ругаеше. Когато прахулякът се поразнесе, видяха, че един снаряд бе паднал при французите — един покрив изглеждаше пробит.
— Много шум, а малко щети — заяви конетабълът. — Със старите каменометни машини всички снаряди щяха да стигнат до целта, без да трябва да се задушаваме.
Междувременно вътре в Ла Реол никой отначало не разбра защо от покрива на метр Делпюк, нотариуса, върху улицата се изсипа същински водопад от керемиди. Не разбраха също откъде дойде силният гръм, който чуха един миг по-късно, макар че на небето нямаше нито едно облаче. После метр Делпюк изскочи от дома си и се разкрещя, защото голям каменен снаряд беше паднал малко преди това в кухнята му.
Тогава населението изтича на крепостните стени и видя, че във френския лагер нямаше нито една от високите машини, съставляващи обичайното съоръжение на всяка обсада. При втория залп бяха принудени да приемат, че трясъкът и снарядите идват от големите тръби, налягали в долината, над които се виеше пушек. Всеки бе обзет от ужас, а жените се стекоха в църквите да се молят срещу това дяволско изобретение.
Първият оръдеен залп на западноевропейските войни бе изстрелян22.
На 22 септември сутринта помолиха граф Кент да приеме шестимата заклети магистрати на града Рамон дьо Лабизон, Жан дьо Мирал, Ембер Ескло, братята Доа и Барсан дьо Пен, нотариусът Ели дьо Мална, както и няколко граждани. Заклетите магистрати представиха на наместника на английския крал обстойните си оплаквания, при това с тон, далеч не покорен и почтителен. Градът беше останал без храна, без вода и без покриви. Виждаше се дъното на цистерните, в хамбарите нямаше нито зрънце, а жителите изнемогваха под дъжда на снаряди, който се изсипваше всеки четвърт час от три седмици насам. Болницата беше претъпкана с болни и ранени, В криптите на църквите струпваха на купчини телата на избити по улиците хора, на смазани в леглата си деца. Камбаните на църквата Сен-Пиер бяха рухнали с апокалиптичен грохот, нещо, което доказваше, че бог е против английската кауза. Освен това гроздоберът не търпеше повече отлагане, поне в лозята, неопустошени от французите, и нямаше да оставят реколтата да изгние по пръчките. Населението на крепостта, насърчено от земеделските стопани и търговците, се канеше да вдигне бунт и да се бие с войниците на сенешала, ако се наложи, но да ги накара да се предадат.
Докато заклетите магистрати говореха, един снаряд изсвири във въздуха и нечий дървен покрив се срути. Хрътката на графа почна да вие. Господарят й я успокои, като махна безкрайно уморено с ръка.
От няколко дни вече Едмънд ъв Кент съзнаваше, че трябва да се предаде. Упорствуваше в съпротивата без никаква разумна причина. Малкото му воини, омърлушени от обсадата, не бяха в състояние да издържат една атака. Безумие би било да се опита да излезе още веднъж срещу солидно укрепения вече противник. А ето че и жителите на Ла Реол го заплашваха с бунт.
Кент се обърна към сенешал Басе.
— Вярвате ли все още, че ще пристигнат подкрепления от Бордо?
Сенешалът не вярваше вече в нищо. На края на силите си, той открито обвиняваше крал Едуард и неговите Диспенсър, че са изоставили защитниците на Ла Реол и едва ли не са ги предали.
И феодалите Бержьорак, Бюдо и Монпьоза не изглеждаха по-бодри. Никой нямаше особено желание да умре за крал, който проявяваше толкова малка загриженост към най-добрите си служители. Верността им беше прекалено лошо платена.
— Имате ли бяло знаме, месир сенешал? — попита граф Кент. — В такъв случай, вдигнете го на върха на замъка.
