— Нищо не забелязвам — каза граф Кент, който очакваше да види френския авангард току пред града.
— Виждат се, монсеньор — завикаха му високо, за да го чуе сред тревожния звън на камбаните. — Нагоре по реката, откъм Сент-Базей!
Като присви очи и ги заслони с ръка, граф Кент най-сетне различи някаква искряща панделка, която криволичеше успоредно с реката. Казаха му, че то е отблясъкът на слънчевите лъчи по ризниците и броните на конете.
И все още този оглушителен камбанен звън, който раздираше въздуха! Ръцете на звънарите сигурно бяха отмалели. По улиците и главно около общината, гъмжеше развълнуваното население на града. Колко малки изглеждаха хората, наблюдавани от назъбените стени на една крепост! Насекоми! По пътищата, които водеха към града, се тълпяха уплашени селяни, кой повел кравата си, кой подкарал козите си или ръгащ с остен воловете на впряга си. Хората изоставяха тичешком нивите си. Скоро щяха да довтасат и жителите на съседните градчета, понесли на гръб вещите си или струпали ги в каруци. Всички щяха да се подслонят, кой както може, в пренаселения вече град от войската и рицарите на Гийена.
— Едва след два часа ще можем да разберем колко са на брой, но няма да стигнат до стените, преди да се мръкне! — заяви сенешалът.
— А! Неподходящ сезон за воюване — измърмори недоволно месир дьо Бержьорак, принуден да избяга няколко дни преди това от Сент Фоа-ла-Гранд пред напредващите френски войски.
— Че какво му е лошото? — попита граф Кент, като посочи чистото небе и хубавата равнина, която се разстилаше пред тях.
Беше малко горещо наистина, но не беше ли за предпочитане пред дъжда и калта? Ех, ако тези аквитанци бяха изпитали войните в Шотландия, нямаше така да се оплакват…
— Защото сега започва гроздоберът, монсеньор — обади се месир дьо Монпьоза. — Защото селяните ще протестират, че тъпчат реколтата им и ще се държат враждебно с нас. Граф дьо Валоа добре знае какво прави. И в 1294 година пак постъпи така, като опустоши всичко, за да измори по-бързо страната.
Кентският херцог повдигна рамене. Провинция Бордьоле нямаше да обеднее, ако не напълнят няколко бурета и с война или без война пак щяха да пият местното винце. На върха на Томаса задуха неочаквано лек ветрец, който проникваше през отворената риза на младия принц и приятно се плъзгаше по кожата му. Какво дивно усещане доставя понякога самото съзнание, че живееш!
Облакътен на топлите камъни на крепостния зъбер, граф Кент се унасяше в мечти. На двадесет и три години беше кралски наместник за цяло херцогство, облечен във всички кралски права и представляващ самия крал. Беше човекът, който казваше: „искам!“ и на когото се подчиняваха. Можеше да заповяда: „Обесете!“… Нямаше намерение впрочем да каже това, но можеше да го направи. И освен това беше главно далеч от Англия, далеч от двора в Уестминстър, далеч от прищевките, гневните изблици и подозренията на заварения си брат Едуард II, далеч от двамата Диспенсър. Тук най-сетне беше предоставен на самия себе си, свой единствен господар и господар на всичко живо наоколо. Една армия идваше срещу него, която той щеше да атакува и да победи, не се съмняваше в това. Някакъв астролог му бе предсказал, че между двадесет и четвъртата и двадесет и шестата си година ще извърши най-големите си подвизи, които ще го прославят… Мечтите от детството му внезапно се сбъдваха. Обширна равнина, брони, върховна власт… Не, наистина от раждането си не се бе чувствувал по-щастлив, че съществува. Почувствува лек шемет, опиянение, породено от собственото му самочувствие, от ветреца, който милваше гърдите му, както и от необятната шир…
— Какво ще заповядате, монсеньор? — попита месир Басе, който започна да нервничи.
Граф Кент се обърна и погледна дребния сенешал с отсянка на високомерно удивление.
— Какво ще заповядам ли? Да засвирят с тръбите, месир сенешал, и хората да се качат на конете. Ще излезем първи напред и ще атакуваме.
— Но с какво, монсеньор?
— И таз добра! С войските си, Басе!
— Монсеньор, тук с голяма мъка едва ще се съберат двеста рицари, а срещу нас идват над хиляда и петстотин според данните, с които разполагаме. Така ли е, Бержьорак?
Месир Режинал дьо Поне дьо Бержьорак кимна в знак на потвърждение.
Шията на нисичкия сенешал беше по издута от обикновено. Той наистина се тревожеше и беше готов да избухне пред такова безгрижно лекомислие.
— Не съобщиха ли нещо за подкрепленията? — попита граф Кент.
— Не, монсеньор! Все още нищо! Вашият брат, кралят, извинете за думите ми, направо ни изостава.
Цял месец вече чакаха прословутите подкрепления от Англия. А конетабълът на Бордо, той имаше войска на разположение, използваше това обстоятелство като претекст, за да не се помръдва, тъй като беше получил изрична заповед от крал Едуард да тръгне за Ла Реол веднага щом пристигнат неговите подкрепления. Младият граф Кент не беше толкова пълновластен господар, колкото изглеждаше на пръв поглед…
Поради това дълго очакване и липса на хора — ако изобщо обещаните подкрепления бяха тръгнали от Англия! — монсеньор дьо Валоа можеше да се разхожда из страната от Ажан до Марманд и от Бержьорак до Дюрас, също както в увеселителен парк. А сега, когато Валоа беше тук, пред очите им с дебелата си панделка от стомана, все още не можеха да направят нищо.
— Така ли мислите и вие, Монпьоза? — попита графът.
— Със съжаление, монсеньор, с голямо съжаление! — отвърна баронът, като хапеше черните си мустаци.
— Ами вие, Бержьорак? — продължи да пита Кент.
— Плаче ми се от яд — отвърна Поне дьо Бержьорак с напевния акцент на всички тукашни владетели.
Едмънд ъв Кент си спести въпросите към бароните дьо Бюдо и дьо Мовзен. Те не говореха нито френски, нито английски, а само гасконски и Кент не разбираше нищо от думите им. Впрочем отговорът им се четеше съвсем ясно по лицата им.
— В такъв случай заповядайте да затворят вратите, месир сенешал, и да се приготвим за обсада. А когато подкрепленията пристигнат, те ще ударят французите откъм гърба и така ще бъде може би по- добре! — заяви граф Кент за собствено утешение.
Той почеса с върха на пръстите си челото на хрътката си и после се облегна пак върху топлите камъни, за да се любува на долината. Една стара поговорка гласеше: „Който владее Ла Реол, владее Гийена.“ Ще издържат, колкото се наложи.
За войската прекалено лесното напредване е не по-малко изнурително от отстъплението. Понеже не срещаше пред себе си съпротива, която да й даде възможност да спре макар за един ден и да си поеме дъх, френската армия вървеше, вървеше без отдих вече повече от три седмици, точно двадесет и пет дни. Многочисленото войнство — едри васали с феодалите си, бронирани рицари, зидари, стрелци, каруци, ковачници, кухни и следващите ги продавачи и съдържатели на публични домове — се бе проснало на повече от левга. Шиите на конете бяха изранени и не минаваше четвърт час, без да падне някоя подкова. Много рицари се бяха отказали от броните си, защото поради жегата там, където се съединяваха отделните им части, бяха предизвикали изранявания и циреи. Пешаците влачеха тежките си подковани обувки. Освен това хубавите аденски сини сливи, които изглеждаха зрели върху клоните на дърветата, жестоко разстроиха стомасите на изжаднелите крадливи войници. Час по час някой напускаше редиците, за да смъкне гащите си край пътя.
Конетабълът Гоше дьо Шатийон си подремваше, когато можеше, на коня. Почти петдесет години военен занаят и осем войни или походи го бяха тренирали.
— Ще поспя малко — казваше той на двамата си щитоносци.
Те изравняваха с него конете си, заставаха от двете му страни, така че да го подхванат, ако случайно се плъзне настрана, и старият военачалник, облегнат на гърба на седлото, хъркаше под шлема си.
Робер д’Артоа се потеше, без да отслабва, и излъчваше на двадесет крачки около себе си мирис на див звяр. Беше се сприятелил с един от англичаните, които ескортираха Мортимър — дълголикия барон ъв Малтравърс, подобен на кон, и му бе предложил дори да се нареди под неговото знаме, защото Малтравърс
